копия и рози

Koe e по – силно у човека: необходимостта от чудеса или онзи тайнствен остров, в който да се скрие от страховете си, от своята несъвършеност и дори от склонността да се подчинява на авторитети? Предлагам ви една малка студия, която всеки читател би могъл да употреби и като лична лаборатория за експерименти, догадки, съмнения или тържество на фантазията си.  Още най – примитивните общества (племената) създавали своите тотеми или божества и заради тях изграждали, с усърдието на работлив мравуняк, жертвени светилища, гробници, изображения и статуетки. Създавали обредни танци, възвеличавали ги в пещерни рисунки, вграждали ги в съдовете, в облеклата си… Изобщо целият фолклор, в крайна сметка, се подчинявал на правилата, които наставлявало конкретното свещено животно или божество. Разбира се, трябвало да се овласти  някой мистификатор – жрец, който да постига диалогична форма и да превежда всяка прищявка на боговете на разбираем език. После пък людете, от своя страна, следвало да “ограмотят” отрочетата си и така възникнали приказките и легендите. Както е известно, в по – късните времена вече се намирали хора – книги, които можели да разкажат в общи линии историята на възникване на света (според вече създадената за конкретното общество легенда ), да опишат великите битки или подвизи на легендарните герои, т.е. оповестявали в устен вид митологемите. Измислиците вече са форма, която в по – възвишен смисъл може да конкретизира фантазията. Ето тук е разликата, при която от това да “мотивираш страховете си”, т.е. да се скриеш зад глобалната воля на божеството, вече се прибягва към някоя по – сочна алегория, за да се надгради сивото ежедневие. Вече се търси и онази свобода, която те вдъхновява да се шегуваш, да се самозалъгваш, ако така ти се иска, за да можеш да съхраниш идеалите си за по – дълго време, въпреки че понякога осъзнаваш, че сам си си мистификатор, но и […]