„Ние говорим с теб на различни езици, както винаги, но нещата, за които си говорим, не се променят от това.“ М. Булгаков През месец май, наред с пролетната умора, пренареждането на гардероба, диетите ( включени поне като хипотетичен блян към летните ни превъплъщения ), неотменно избухват дюдюканията, развихрените викове: “Едно, две – три…” и по – нагоре, според класовете на изкласилите абитуриенти. Та, за баловете ще се поразмисля скромничко аз. Този невероятен конгломерат от вълнения, подготовка, мобилизация и поток от финикийски знаци, целеустремен да създаде тържествената канава, върху която да се изстъпи визуалният фолклор на въжделенията! Ако се придържаме към класическото определение, балът е танцуване или място, където се събират хора от висшето общество, за да танцуват. В старомодните ми представи не могат да се вместят съвременните ексцентрични форми, стилистиката и този фурор, често граничещ с простотия и кич. Няма как да е другояче, понеже в главата ми се въртят представите за по – различни маниери и поведенчески етикет. Та, нали “Война и мир” на Лев Толстой започва именно със знаменитата сцена от бала! Не, че няма лицемерие и фалш, одумване или сплетни, но всичко това е под перуката, панделките и перата на дворцовите порядки. Той е за “избраните” и демонстрира съсловна принадлежност. Питам се защо в осъвременения вариант на “танцувалната епопея” трябва да бъдат въвлечени града със задръстванията, откровената чалга, размесена като долнопробен коктейл с твърдите частици на въздуха и много още белези на пошлостта и повсеместния разпад на обществото… Миналата година, по същото време, бях случаен свидетел на следната сцена: Пред храм – паметника “Александър Невски” се събираха стотици еуфорично настроени абитуриенти, ведно с техните изпращачи и учители. Какофония от звуци – чалга и кючеци на стълбите на храма… Срам ме е да пиша, страх ме е да мисля. Нещо ме стегна, по – скоро ми се хвърли като […]
