Журналистът Николай Кръстев: Предстоят бури на Балканите

Кой е Зоран Джинджич? Кой го уби и защо? Какво се случва на Балканите? На тези и други въпроси отговаря журналистът Николай Кръстев. Разговор за новия му филм на тази тема.

Владислав Кацарски: В началото на днешната ни среща няма как да не споменем за етническото прочистване чрез геноцида над българското население в онази част на някогашна България, което много, много не се обсъжда. За стотиците хиляди напуснали Лозенград, Гюмюрджина, Дедеагач, Едрене и Еникьой,  Кукуш, Скопие или Солун, зад които остават масови гробове и изпепелени къщи. Разумът отстъпил място на ужаса в онези мрачни години. Докато има памет, никой не умира. България е пострадала от изгубването на огромна част от териториите си – Източна и Западна Тракия, Македония, Северна Добруджа и Западните покрайнини. Стотици хиляди са били принудени да напуснат домовете си и да потърсят убежище в освободените български територии. Раната остава отворена за няколко поколения не само в България, но и на Балканите. И така до днес. Какво се случва в най-близките западни съседи на България? За Сърбия и Македония в официалните медии се споменава, само когато има нещо скандално, или политически пикантно за огладнелите политици от двете страни на границата ни. При нас „На 10-ия етаж” сме поканили най-добрия анализатор на Западните Балкани. Това е човекът, който не само следи и анализира случващото се на запад от България, а и личността, която е отворила не една врата в дома, буквално, на почти всички от играчите на разклатената политическа сцена в нашия неспокоен регион. Добре дошъл на г-н Николай Кръстев.

Николай Кръстев: Здравейте. Много благодаря. За втори път съм тук, но във вашия нов дом влизам сега за първи път и искам да ви пожелая още повече успехи, и да стигате до повече и по-голяма аудитория.

Владислав Кацарски: Дай боже! Но да не забравяме, че всичко зависи от нас. Направихте един много добър филм за Зоран Джинджич. Първо, да кажем кой е Зоран Джинджич? Ако искате да започнем оттам и след това, разбира се, ще поговорим и за филма, ще поговорим и за това, какво се случва тук, около нас, в нашите съседи. Докъде стигнаха отношенията ни с Македония? Какво го мислихме, какво излезе? Кой е Зоран Джинджич?

Николай Кръстев: Преди да отговоря кой е Зоран Джинджич, искам да благодаря и на Христо, мой дългогодишен приятел, освен Вас, и тогава да отговоря на въпроса кой е Зоран Джинджич? Това е човекът, който се осмели да излезе на политическата сцена в разпадаща се Югославия и ново възвръщаща се Сърбия на политическата сцена, преди разпадане непосредствено на бивша Югославия в края на 90-та година, 91-ва. Човекът, който се възпротиви против политиката на Слободан Милошевич, и реши, че Сърбия има право да живее като демократична, като европейска държава. Такава, каквато на нас ни е необходима тук, на Балканите, и непосредствено на България, защото нашият стратегически интерес винаги е бил само един единствен според мен – България да бъде обградена от европейски съседи, с европейска политика и с европейско бъдеще. 

Христо Петров: Доколкото знам Зоран Джинджич не е само политик. Той е тръгнал като академична личност.

Николай Кръстев: Академична личност, философ, който е може би един от най-добрите ученици на германския философ Юрген Хабермас, и е човек с много голяма визия за това как трябва да се решават проблемите, накъде трябва да върви Сърбия, сръбското общество, което е консервативно, затворено в себе си. На едно място, докато правех филма, намерих негова реч. Понеже филмът, нека така да го кажа за вашата аудитория, е „ концепиран върху три речи” и върху тях се развива цялото действие. Зоран Джинджич е един опосредствен участник в нашия филм чрез неговите речи и послания. Той казва: „Не може 10 години да сме правили погрешна политика и да не платим накрая за това. Трябва да вървим напред, трябва да признаем, че е било грешно, че сме постъпили по грешен начин, че сме направили глупава политика, и сега трябва да продължим напред.” На Балканите много рядко някой си позволява да признае, че е постъпил глупаво, дори никой. А той самият казва: „Направили сме грешка, трябва да вървим обаче напред. Да направим така, че бъдещето да е онова, което да ни води, а не миналото.” И съответно това минало остава да тегне след смъртта на Зоран Джинджич. Но преди да поговорим за това как той си отиде от този свят, е добре да кажем малко и за неговата политическа дейност.

Христо Петров: Именно. За това как той беше избран на вълната на ентусиазма в Югославия. Излезе на сцената и беше много чудно как човек с такава ерудиция се появи на балканската сцена, на политическа сцена. В този период нямаше такъв прецедент тогава. 

Владислав Кацарски: Нека обърнем тогава така въпроса – случайностите и закономерностите, поради които Зоран Джинджич дойде на власт? След това ще стигнем и до това, защо беше застрелян?

Николай Кръстев: Зоран Джинджич не се появява много случайно. Нека да кажем, че още преди да замине за Германия, да бъде студент на Юрген Хабермас, той успява да влезе в полезрението на югослужбите като човек, който е противник на режима на Тито. Все пак той заминава в края на 70-те години и това е наистина краят на управлението на Тито. Един период, в който започва да се вижда, че бивша Югославия започва да се разронва. Фундаментът на Югославия започва да става нестабилен. И завръщайки се от Германия, той влиза първо в Института за философски изследвания, където са по-скоро всички недоволни от „титовизма” и от Титовата политика. Там се запознава с Воислав Кощуница, който много по-късно ще предложи за кандидат-президент, изправен срещу Слободан Милошевич. И през 2000-та година той ще победи Слободан Милошевич, и ще поставят края на тази епоха. Той не се нуждае от излишна амбиция, когато вижда, че някой друг би бил по-избираем от него да го издигне, да работи за неговата победа и да направи така, че той да стане президент на остатъчна тогава все още Югославия. И младият Джинджич, и възрастният Джинджич никога не престават, казвам „възрастният”, макар че той не е бил възрастен, когато си отива от този свят, на 51 години го напуска.

Христо Петров: Само да изясним – той не си отива, те го екзекутират.

Николай Кръстев: Те го екзекутират. И двете личности на Джинджич всъщност са тези, в които няма в тях противоречие. Младият Джинджич никога не престава да се бори против политическата система на Югославия, смятайки че тя е закърняла, че няма бъдеще. И вече Джинджич, който беше убит на 12 март, всъщност е човекът, който не преставаше да иска да реформира нашата западна съседка. Да я променя, да върви напред и да се отказва от юго наследството от времето на Слободан Милошевич и на Тито отпреди това.

Христо Петров: От тези стереотипи, които се налагат.

Николай Кръстев: Той самият казва: „Ако ние не се научим от Западна Европа, където католици и протестанти са се биели 200 години, водели са религиозни войни, не научим това от Европейския съюз, от европейските лидери как трябва да се живее, тогава какъв е смисълът да искаме да се присъединяваме към Европейския съюз.” Ето още едно силно послание, което и днес е много актуално. Защото виждате – срещата в Охрид, която беше между Сърбия и Косово, от една страна. Виждате нестабилността в Босна и Херцеговина, сложните гръцко-турски отношения. Всичко това го казвам, защото ние на Балканите трябва да се научим да живеем заедно. Едно нещо, което невинаги се случва.

Христо Петров: Джинджич като политик, като ръководител на правителството беше ли, ако може така да се каже, не толкова уважавам, долюбван или недолюбван от Европа или от Русия? Елементарен въпрос да задам.

Николай Кръстев: Въпросът не е елементарен. Въпросът е как ще отговоря на него, защото е многопосочен и многопластов.

Владислав Кацарски: Той се счита за прозападен политик.

Николай Кръстев: Той е прозападен политик, прогермански. Човек, чието образование и по-голяма част от младостта е преминала в Германия. И човек, който когато става кмет на Белград само за два месеца, преди да бъде свален от хватки на режима на Слободан Милошевич и на Вук Драшкович. Получава от кмета на Берлин 20 автобуса, чисто нови. Но не е, както сега примерно в една стабилна Сърбия, където има пари, където има възможности. Тогава Сърбия е под международни санкции. Тогава Сърбия няма възможност да си позволи да обнови своя автобусен парк в този момент. И само заради тази победа, той получава безвъзмездно 20 нови автобуса, германски, от кмета на Берлин като жест и подкрепа за демократичните промени в Сърбия, които още 96-та година бяха само далечна перспектива.

Христо Петров: Още сянката на Милошевич е над цялата държава.

Николай Кръстев: И Милошевич, и съпругата му Мира Маркович – хората, които по най-брутален начин решиха този човек да си отиде от света. Но кой би имал интерес? Той е прозападен човек, преди всичко проевропейски човек, който търсеше компромис, консенсус. Аз като журналист трябва да ви кажа, че съм имал с него многобройни интервюта и многобройни разговори. Винаги отговаряше на моите телефонни повиквания, защото тогава аз също бях като вас радиожурналист, и имам много хубави спомени от това един политик как се отнася с уважение към медиите. Нещо, което не е често срещано на нашите географски ширини. Интересно е, че този човек всъщност предлагаше различни идеи накъде трябва да върви Сърбия, как да изглежда тя. В региона да се търсят отговори на сложните въпроси, които бяха – Косово, един от тези сложни въпроси. Още тогава, 2003-та година, преди да бъде убит, в едно от последната си интервюта даде заявка, че Косово трябва да бъде разделено – на сръбската част и на несръбската част, на албанската част. Това интервю и тогава, и днес предизвиква интерес.

Христо Петров: За времето си това е било скандално.

Николай Кръстев: Беше наистина скандално. Начинът, по който беше представена тази визия. Аз не казвам, че е единствено възможната визия, но това е вероятно един начин, по който може да се решат въпросите, които тегнат над Балканите, примерно етно-национализмите. Проблемите, които не могат да бъдат решени във времето, защото, спомняте си онази реплика на германски генерал, който подписва мирния договор, капитулацията на Германия след Първата световна война, когато той си тръгва от мястото на подписването, казва: „Господа, това не е мир. Това е война след 20 години.” Както и става всъщност. Добре е, че днес не говорим за войни. Да, напрежение ще има, много голямо напрежение дори, ако ме питате за моето лично наблюдение. Мисля, че времето на войните на Балканите отмина. Предстоят обаче бури на Балканите.

Владислав Кацарски: Какви толкова интереси засегна, че трябваше да бъде убит? Не можеше ли да бъде отстранен по друг начин, както когато беше кмет?

Николай Кръстев: Самият той, когато го предупреждават, че подготвят атентат, че има рискове за неговия живот, това ми го разказа Зоран Живкович, един от героите във филма.

Христо Петров: Това е неговият вътрешен министър и съратник.

Николай Кръстев: Основен политически съратник, най-близкият приятел на Зоран Джинджич. Скромен и много земен човек. И той като него уважаващ медиите.

Христо Петров: Вие сте имали среща с него?

Николай Кръстев: Да, през годините и сега по време на снимките в Белград имахме срещи. И той ми каза, когато му съобщихме, че се готви нещо: „Не е ли по-лесно в случая да изчакаме да ми свърши мандата. Аз ще си отида, няма да стоя начело като не ме искат хората.”

Владислав Кацарски: Той наистина ли е имал намерение да стане преподавател?

Николай Кръстев: Наистина има намерение. Има запазена катедра в един от британските университети, където наистина са го ценели точно като учен и като експерт. Като човек, който е голям преди всичко като философ, а не толкова като балкански политик. Това ми го разказа другият мой колега, който го е следил чисто професионално. Казваше: „Той е човек, който умееше и искаше да се развива по пътя на своята научна и кариерна дейност, а не толкова като политик.” Той беше свалил вече Милошевич от власт, бе изпълнил своята основна мисия и можеше спокойно да се оттегли от т.нар. „голяма политика”.

Владислав Кацарски: И въпреки всичко играе оръжието, а не парламентарният начин.

Христо Петров: Според мене това, което видях и почувствах от филма, опасността, която се чувства, и неговите, меко казано „опоненти”, да не кажа врагове, е била в това, че той е имал дарба, не само да увлича, а да мотивира своите събеседници и хората около себе си. И то не като политик, а точно като философ. Това не е някаква даденост, това е някаква мисия, която той е изпълнявал, и с която е заплашвал своето вражеско обкръжение. Неговата убеденост и неговите аргументи са били опасни за наследниците на Милошевич. 

Николай Кръстев: Тогава Югославия и Сърбия не бяха реформирани.

Христо Петров: Това не е ли една от основните причини, че именно тази реформа, която е трябвало да бъде извършена, е имала някакви трудности.

Николай Кръстев: Недовършената държава, недовършената реформа са основните причини, които довеждат до убийството на Зоран Джинджич. Реформираните специални служби, червените барети, които се наемат, които участват и стават едва ли не като военен батальон на Земунския клан, които не само го охраняват, а и осигуряват информация за елиминирането на Зоран Джинджич. Червените барети е една група, създадена по времето на разпада на бивша Югославия, които са участвали във войните в Босна, в Хърватия през 90-те години. Хора, които имат голямо военно изкуство и биват назначени от режима на Слободан Милошевич на държавна работа, тоест към Министерство на отбраната. Влизат в приятелски отношения със Земунския клан, сближават си интересите, стават техни охранители и по някакъв начин започват да се вписват много добре в криминалния ъндърграунд на Сърбия, докато в един момент не решават, че точно те трябва на всяка цена да елиминират Зоран Джинджич. Това е всъщност големият проблем – свързаността между мафията и държавните институции. И днес това, което тежи, е неразкритата част във филма, която показахме и загатнахме, защото вътре в него имаше много интересни събеседници. Например бившият шеф на криминалната полиция на сърбия Милен Лаковиц, мой добър познат от времето, когато работих в Белград. Той води разследването срещу Земонския клан и срещу червените барети. Стига до ядката на проблема. Вижда докъде стигат нещата. Той самият казва: „Когато се опитахме лека-полека да разберем кой е поръчителят, защото знаем кой е извършителят. Тогава на власт дойде Воислав Кощуница, неговите министри, които свалиха целия екип, разследвали Земунския клан.” Разказва, че за една нощ министърът на вътрешните работи на Сърбия от екипа на Кощуница е махнал 50 или 60 началници на районни и градски управления на МВР. Мисля, че разбирате каква чистка е и с какво нелицеприятно чувство това е направено. Шефът на Криминалната полиция на Сърбия, който разкрива Земунския клан, който е най-добрият криминалист, работил по много ключови операции в Сърбия. Знаете ли, една година преди да се пенсионира, къде е изпратен, в рамката на тази чистка, която му е организирана? Като ръководител на едно поделение на гранична полиция между Сърбия и Хърватия. Само че, за съжаление, нещата са такива, че не се случват по начина, по който стават. Трудно и трагично е това.

Владислав Кацарски: Учудвам се как него не са го „изчезнали”, както би казал Джоузеф Хелър.

Николай Кръстев: Никога не е късно, защото когато ние се видяхме с него, имахме предварителен разговор, предварително избрахме мястото, което само аз и той трябваше да знаем. Все още има кръг около него, който го пази, и който осъществява контакта. Да попаднете при него не е често явление.

Владислав Кацарски: Сигурно не е много безопасно.

Николай Кръстев: Живее на определено място извън Белград. Срещата ни беше също извън Белград, но пък беше една от ключовете срещи, защото той през цялото време разказа детайлите. Какво представлява Земонският клан…

Христо Петров: Тези неща не са влезли във филма. Това е вашият разговор.

Владислав Кацарски: Филмът е 25 минути, къде да влезе?

Николай Кръстев: Всичко не можеше да влезе. Ако филмът беше в тази пълнота със записите на отделните герои, трябваше да бъде два часа. 

Владислав Кацарски: Имаше ли идея да направиш такава книга?

Николай Кръстев: Предизвиква ме тази мисъл. Не знам дали би имало докрай толкова голям интерес. Това е едно политическо криминале, което може да бъде разказано, описано в този момент, и да бъде представено какво е днес, но и какво беше тогава Сърбия, и разпадаща се Югославия. 

Владислав Кацарски: Ако трябва да бъдем съвсем откровени за това какво е била Сърбия, какво е Сърбия – ние тука много малко знаем. Това, че ние малко знаем, не е добре, но и самите сърби не знаят повече от нас, което вече е много тъжно и тревожно. 

Какво загуби Сърбия на картата на Европа и колко се отдалечи от влизане в Европейския съюз? Аз задавам този въпрос неслучайно, защото колкото повече България е оградена от държави, членуващи в Европейския съюз, толкова по-добре. Нищо, че напоследък чуваме все повече силни гласове – „за какво ни е членството в Европейския съюз”. Както и да погледнем, с всичките си негативни последствия от членуването ни в Европейския съюз, ако сложим нещата на кантара, позитивите са повече. Аз така мисля поне, а и се поубедихме в някои неща напоследък. Разбира се, ние сме си ние. Както си крадяхме от българските фондове, така си крадем от европейските, и никой не може да докаже това, но то пък е видно. Все пак аз не съм много сигурен дали това, че унищожихме голяма част от инструментариума си, заради влизането в Европейския съюз нямаше да се случи по друга причина. Какво загубихме от това и колко се отдалечи Сърбия от влизането си в Европейския съюз със смъртта на Джинджич?

Николай Кръстев: Сърбия изгуби своя мотор, своя водещ елемент към Европейския съюз. Сърбия още повече се забави. Добави допълнително забавяне към общото забавяне от 90-те години и края на 80-те към Европа и тогавашната европейска икономическа общност, днес ЕС. Сърбия загуби ориентир във времето. Тя попадна в недовършената история от миналото, „в горчивата сръбска приказка”, завършвам с тази метафора моя филм. И постави в непредвидимо бъдеще с идването на ретроградните сили отново на власт. На Воислав Кощуница, на партията на бившите политически радикали, сръбските радикали в Сърбия – партията на Войслав Шешел. Сега носи ново име. Вече е проевропейска партия. Разбира се, там е Александър Вучич, Томислав Николич, който беше преди неин лидер. Сърбия днес е държава без ориентир. 11 години, откакто съм се върнал от Сърбия, където бях кореспондент, спадът на доверието към Европейския съюз е драматично. Повече от 12.5% е по-ниско днес доверието на сърбите към ЕС.

Владислав Кацарски: Защо?

Николай Кръстев: Защото тези политици, които управляваха през тези години, правеха всичко възможно, за да могат да подрият авторитета на Европейския съюз, и днес Европа да се възприема само като един портфейл, от който могат да се взимат пари. Защото смятат, че Европа е гузна заради Косово, спрямо тях. Защото смятат, че Европа е слаба. Сами не осъзнават, че без Европа, Сърбия няма бъдеще. И това го казвам не аз като човек, който живее в европейска държава, а го казват много сръбски интелектуалци, хора, които всеки ден се сблъскват с рудиментите на този национализъм, който все още продължава да пречи на бъдещето на нашата западна съседка в този момент. 

Владислав Кацарски: Сега да преминем от Зоран Джинджич към Вучич, сегашният ръководител на западната ни съседка. Каква е политиката на Вучич в момента?

Николай Кръстев: Тъй като говорим за Зоран Джинджич, ми се иска да кажа, че Вучин днес се опитва да експроприира наследството на Зоран Джинджич.

Владислав Кацарски: В това няма нищо лошо, ако го направи добре.

Николай Кръстев: Ако го направи добре обаче, а не, ако го прави на гърба на национализма, ако го прави на гърба на тези лоши идеи, които доведоха и до разпадането на Югославия, и до убийство на самия Зоран Джинджич, и да създаването на напрежение в нашия регион. 

Кой е Вучич? Вучич е една фигура, която, както казах преди малко, беше елемент от Сръбската радикална партия. Министър на информацията в бивша Югославия по времето на коалиционното правителство между партията на Милошевич и на Войслав Шешел. Човек, който лично съм виждал, как късаше журналистическите легитимации на колегите журналисти, отразявайки военните действия през 99-та година. Казваше: „ Вие не знаете как да отразявате войната.” Явно, искайки да се отразява по неговия начин, от гледна точка на Белград. Вучич е човекът, който направи една много голяма трансформация в своето развитие, въпреки това нещо.  Помня го, когато вече бях кореспондент в Белград, когато казваше, че парламентът на Сърбия е сигурно място за Ратко Младич – човекът, който беше издирван от Хагския трибунал за военните престъпления. Човекът, който е обвиняем за смъртта на 8 000 босненски мюсюлмани в Сребреница. Днес той не обича да му ги припомнят тези неща, но е добре ние да ги припомняме, да знаем кой е Вучич. И когото той ни говори много за Европа, да имаме политическия бекграунд – защо казва това нещо, и не се ли опитва да изкупува своето грешно минало, което имаше години наред.

Христо Петров: Може би е елемент от неговата демагогия, която той проявява много системно.

Николай Кръстев: Точно. Но днес обаче хубавото е, че Вучич накрая като че ли разбра, че може би казачокът трябва да престане и да започне валсът.

Владислав Кацарски: Тогава каква е политиката на Вучич спрямо Македония и България? 

Николай Кръстев: Спрямо политиката на Сърбия в Македония, тя е много по-умерена, много по-балансирана и съумява да се върне Сърбия на бял кон в нашата югозападна съседка, в Република Северна Македония. 

Владислав Кацарски: Това щях да кажа, случилото се между нас и Македония вече сигурно е отворило пътя. Те и без това се сърбеят македонците.

Христо Петров: В исторически план интересите на Сърбия не съвпадат ли с интересите на Русия в България? Като споменавам исторически план, имам предвид руските войни срещу Турция, които минават през българска територия. Възможността България да бъде използвана като плацдарм за руски интереси към Изтока.

Владислав Кацарски: Русия, ако не бъркам, не е имала никаква идея ние да сме самостоятелно държава.

Христо Петров: И това, за което споменава за сегашната политика на Вучич, затова че той вкарва Сърбия на бял кон в Македония. Тя, Сърбия, не е излизала от Македония. Имам впечатления, че Сърбия от десетилетия води една много последователна политика към асимилирането на македонците. Помня един период, когато ги бяха обявили за „южни сърби”. И когато сговорчиво с Русия се обявяваше „македонската нация”, и се отчуждаваха от България. Това не са случайни проявления, които имат импакти в днешното управление. Така ли е?

Николай Кръстев: Това е така. Само да кажа кои са нашите грешки. Един пример, само за да разберете. Когато България обяви, че ще даде ваксини на съседна Македония, спомняте си, това го направи българското правителство 10 месецо по-късно. Междувременно Сърбия беше занесла едно малко кашонче, но медийният ефект беше произведен. Ето, това е един пример. Когато Бойко Борисов обясняваше на Филипче, на македонския министър на здравеопазването: „Ние ще ви дадем ваксини.” 10 месеца по-късно. А когато решихме да ваксинираме, тогава един български филантроп каза: „Ще ваксинирам тези, които имат български паспорт.” Не може да делите хората в Македония с притежаващи български паспорт и непритежаващи. Ето виждате защо Сърбия печели.

Владислав Кацарски: Да ви върна към въпроса ми отпреди паузата. Къде обаче нашите политици се оказаха по-далновидни от сръбските, та ние сме в Европейския съюз, а те – не? 

Николай Кръстев: България се оказа много по-далновидна, защото успя в определен смисъл да разбере, че пътят е само напред и води към Европа, и към европейската идея. Само така могат да бъдат решавани проблемите с миналото. Ние нямахме ли проблеми с Румъния? Колко войни сме водели с тях, какво негативно отношение сме имали едни спрямо други. Да не говорим Първа, пък Втора световна война, Балкански войни преди това. А днес сме стратегически партньори. Само преди една седмица в София беше румънският президент Клаус Йоханис. Подписаха споразумение с българския му домакин за стратегическо партньорство. Ето това е европейската рецепта за решаването на проблемите от миналото.

Владислав Кацарски: Когато ние водим война на западните фронтове, румънците стигат необезпокоявани до София. Другото е, че откъсват едно голямо парче от Добруджа, което ние си връщаме после, но става въпрос, че тези неща сме ги забравили.

Николай Кръстев: Ние обичаме да си спомняме за история, обичаме да говорим за история. Обаче моята визия като човек, който е историк по образование, също и богослов, е визия към това, че трябва да вървим напред. Миналото не можем да го променим, единствено можем да променяме бъдещето. Самият Зоран Джинджич казваше в негова реч в Нови пазар, където живеят босняци, мюсюлмани: ”Когато ме питате против кого съм и против кого трябва да действам, аз казвам не против някого. Ние трябва да действаме общо като народ, като нация. Гледайте бъдещето. Там ще се видим с вас, защото имам дълго намерение да живея още в бъдещето.” Днес идеите на Джинджич живеят в бъдещето. Те са привлекателният механизъм, който днес ориентира обществото накъде трябва да върви, въпреки трудностите, в които се намира Сърбия. Пак потопена заради национализмите си, в които се намира. Заради Косово, нерешения проблем. Босна и Херцеговина – виждате какво става. На вчерашните президентски избори в Черна гора, където просръбският кандидат набра много сериозни сили, но не можа да стане втори, да влезе в тясното гърло и да бъде конкурентът на Джуканович. Виждате, че нерешените докрай исторически проблеми, водят до нерешено бъдеще в един момент. И затова казвам като Джинджич, въпреки че нямам право да бъда като него: „Дайте да гледаме напред, там, където точките ще се съединят и ще видим една нова, по-стабилна архитектура на сигурност, на просперитет, на икономика.” Неслучайно Вучич казва на сърбите: „Добре, ние можем да воюваме, но какво ще спечелим в крайна сметка? Имаме ли избор в този момент?” Това се ключовите послания. Затова казах, че Вучич използва днес много добре наследството на Джинджич, за да докаже и да покаже, че той едва ли не е неговият наследник, което, разбира се, не е вярно. Но чисто пропагандно, днес това се поднася.

 Той вижда, че Русия само обещава, но не помага, в крайна сметка. Основните инвеститори са германските и френските компании. Повече от 100 000 работни места в Сърбия са на германски компании, отворени в страната. А тези 100 000 човека имат семейства. Всичко е въпрос на дипломация, икономическа дипломация, културна дипломация. И през това Германия и ЕС се надяваха, че Сърбия ще разбере, че бъдещето е там, където трябва да бъде – в Европейския съюз. И че за Косово трябва да се погледне реалността в очите.

Владислав Кацарски: Сърбия разбра ли?

Николай Кръстев: Вучич в момента разбира, но е късно да престане да играе казачок, защото около него се създаде ветрило от десни радикални националистически партии, които се само възпроизведоха и са добре финансирани от Русия. Партии, които днес държат Александър Вучич в едно своеобразно менгеме, и няма излизане от тази прегръдка на Русия. Само преди 9 месеца имаше голям митинг в Белград, проруски митинг, за който се говори, че е бил финансиран и организиран от руските специални служби. 

Владислав Кацарски: И аз като един балкански човек да задам така въпроса – сега е моментът да се откъснем, докато руснаците са заети с украинците и воюват с цял свят.

Николай Кръстев: Лошото е, че от тези стари зависимости няма откъсване. Аз съм ги наблюдавал през последните 27-28 години, откакто се занимавам с журналистика, и като че ли, аха да се откъснем, и аха отново да се върнем към старото минало.

Владислав Кацарски: Знаете ли защо ви питам, момчета? Защото Мехмед Синап създава една малка република през управлението на султан Мурад, когато той е зает да се занимава с войни на другата страна и няма време да обръща внимание на Балканите, защото смята, че тука е спокойно за него. И точно тогава този човек, Мехмед Синап, организира своята малка република, която след това е пометена, разбира се.

Христо Петров: Присъединявам се към мнението на г-н Кръстев и искам да обърна внимание на това, че Русия има много добра система да си разпределя вниманието в различни геополитически региони, геостратегически региони и към момента оперира еднакво успешно и агресивно, както в Африка, както в Мали и в Сенегал, където сваля и поддържа различни правителства, така в Украйна, така на Балканите. И тука не става въпрос за противопоставяне. Тука става въпрос за противодействие на идеи и утвърждаване на нови идеи. Това, за което говорихме.

Николай Кръстев: Не забравяйте, че всъщност Балканите са най-слабото място в европейската система за сигурност. Русия има най-много възможности за влияние в нашия регион. Не само Александър Вучич, в Босна и Херцеговина, Милорад Додик, който много повече се е срещал с президента Путин в Москва. Москва политически спонсорира Баня Лука, босненските сърби. Дава  им доста възможности. Води тяхната битка против международната общност вътре в Босна и Херцеговина. Насърчава ги да се отделят от самата Босна и Херцеговина, което е доста деструктивно. Този втори фронт вече не е на изток, вече е тук, на Балканите. Ако по време на Втора световна война, вторият фронт беше на запад, днес той е на югоизток.

Владислав Кацарски: Как ни изпуснаха нас тогава?

Николай Кръстев: Ние имахме необикновения шанс да се възползваме от това, че в Русия управляваше Борис Елцин. Водеше едно нормално правителство, една серия от нормални правителства, нека да кажем. Дори към края на управлението на Елцин, това бяха все пак едни много прозападно мислещи правителства, избягвам проевропейски, защото Русия никога не е водила проевропейска, а прозападна политика в периода на управлението на Елцин. Дори когато Примаков обърна самолета демонстративно, когато разбра, че започват бомбардировките на Югославия, и се прибера обратно в Москва, дори и тогава Русия не водеше антиамериканска и антизападна политика. Дори и когато бяха най-сложни отношенията, за разлика от момента, в който живеем сега и виждаме колко са напрегнати руско-американските отношения, и руско-европейските.

Владислав Кацарски: Те били ли са някога по-нагрегнати отсега?

Николай Кръстев: Мисля, че не. Дори когато работех в Москва от 2015-2017 година, дори тогава имаше едно взаимно разбиране и нямаше такова напрежение. Напрежение имаше, но имаше градация в напрежението, без открито противопоставяне. Днес Русия води политика, която никой не разбира, и което я поставя в ъгъла на международните отношения.

Христо Петров: Аз имам въпроси, но нека да останат за следващата ни среща с г-н Кръстев, тъй като разговорът беше много интересен и определено вдъхва оптимизъм, защото имахме възможност да направим оценка за реалната ситуация, която ни дава перспектива за това, което ще се случи дори в скоро бъдеще.

Владислав Кацарски: Ти си човек, който дойде от центъра на Европа и затова говориш за оптимизъм. Аз за оптимизъм не мога да говоря, но мога да кажа с чиста съвест, че нещата ми се „провидяха”, тоест стана ми по-ясно и съм по-богат, и по-информиран отпреди 50 минути, за което благодаря на Николай Кръстев.

Николай Кръстев: Аз благодаря за хубавата компания, за приятния разговор.

Владислав Кацарски: Пак заповядай тука. Имаме да си говорим още за Балканите. В следващия ни разговор ще се върнем назад, да разнищим защо се стигна до войната в бивша Югославия. Как се случи така, че в наше време, във времето, в което ние сме пушили цигарите си, пили сме кафето си, едни хора 2400 дни в са били в обсада в Сараево.

Николай Кръстев: Тази тема, по която ще говорим, е добре да се върнем към 85-та, 86-та година, когато Иван Стамболич решава да даде политическата власт в ръцете на Слободан Милошевич, и как един човек може да се излъже, мислейки, че другият ще бъде европейски лидер. И това да бъде съдбовна грешка за Югославия.

Владислав Кацарски: Аз не знаех, че 2400 дни е била обсадата и когато от Георги Бърдаров научих това нещо, направо се втрещих.

Николай Кръстев в „Приемната” на Брайл ФМ. Говорихме си за Сърбия и за убийството на Зоран Джинджич. 

(Пълното интервю може да чуете във видеоматериала.)

Водещи: Владислав Кацарски и Христо Петров

Написано от Anelia Velinova