Внезапната смърт на поета

Разговор с акад. Благовеста Касабова и поета Иван Есенски. Съдби, народопсихология и фатални събития в българската литературна действителност.

Владислав Кацарски: Благовеста Касабова и Иван Есенски в един предстоящ, не много лек разговор за прекъснатия полет, преждевременната смърт на поета или конфликта на личност и общество. Здравейте. Много ми е приятно, че сте тука. Винаги е ставал хубав разговор с вас. Не сме обещавали леки разговори, но пък за сметка на това ще се поровим малко из историята, да видим кое, докъде, как и колко. Откъде да започнем?

Иван Есенски: От историята.

Владислав Кацарски: Аз като човек, който все пак съм се занимавал с литературна история дотолкова, доколкото съм се опитвал дори и да специализирам това нещо, макар че специализирах литературна критика, ще кажа така – аз ще се постарая да не преча, а само ще „побутвам” разговора, защото вие  двамата сте достатъчно големи, за да мога да се намесвам с каквото и да е компетентно мнение. Да видим откъде ще се върнем тогава?

Иван Есенски: Както казахме от историята, защото в крайна сметка България може би е единствената страна в света, чиято историография не е толкова вярна, колкото нейната литературна история. Така се е стекъл животът на България още от VІІ век насам. Нейната литературна история е свързана с историята на народа ни, превръщането му в нация в различните етапи. Първо, Второ, Трето българско царство, след това каквото става. И всъщност, ако се върнем на правилото, че историята се пише от победителите, а тя така се пише, на нея явно не може да се вярва, или не може да се вярва 100%. Но литературата не позволява никакъв фалш. Тя няма да е литература тогава. Тя ще е донос или нещо друго, ако авторът лъже, или изопачава истината в името на някаква конюнктура, някакъв личен и друг интерес. Ето, изведнъж заставаме срещу невъзможността да се мълчи, даже във времена, когато мълчанието става история. Аз мисля, че ние в момента сме в едно такова време на мълчание, време на цензура, време на премълчаване на истината, време на лъжи. 

Благовеста Касабова: Подмяна на ценности.

Владислав Кацарски: Ако това нещо е било много нужно на управляващите, примерно след 44-та година. Тогава е първият много голям натиск, но не и първият върху литературната ни история, или върху това, което се случва в 20-те години на ХХ век също. Но това тогава бихме могли да го оправдаем по някакъв начин. Казваш управляващите трябва да наложат репресивността на своя апарат, да вземат страха на нацията, да я пречупят. Сега защо се случва?

Иван Есенски: Винаги властта е искала да вземе страха на нацията. Има обективни обстоятелства. Обективните обстоятелства в този случай, тъй като ти започна от едно време, което е точно като изходна точка, защото в началото на ХХ век нещата всъщност се изясняват. Вече т.нар. „индустриална революция” е на върха си и е неминуема тази конфликтна точка да не се прояви между личността и обществото. Започват локаутите, започва безработицата, започват съзнателно създадените кризи, които стават световни. Световните кризи водят до едно разрешаване, посредством другия език на дипломацията, тоест войната – двете световни войни. И тук някъде се намира една млада държава, която с много ускорени темпове започва да гради своята държавност след 500 години липса на такава. Ние го наричаме „първоначално натрупване на капитала”, но в това първоначално натрупване на капитала съществува и първоначално натрупване на националната култура. Капиталът вече се е натрупал, но националната култура се прави по време на поход и взима първите си жертви.

Владислав Кацарски: Това, което казваш е много важно, обаче това някак си се премълчаваше в литературната ни история от 45-та до 90-та година. Само се говореше за първоначално натрупване на капитала, а второто също е много важно.

Благовеста Касабова: Това е така, но литературната история мълчи от известно време насам, защото някои автори са били неудобни. Някои автори за новата власт, идването на социализма, са били неудобни и ние сме свикнали този, който не ни е удобен, да го отстраняваме, независимо от това, че той е част от нашата история, от нашата култура. И затова се получават такива неща, защото политиците, които управляват държавата, не са хора, които милеят за литературата и за изкуството. В нашата страна от Освобождението насам творците не са били на първо място никога.

Иван Есенски: Има един момент, в който самата природа на творчеството не търпи конформизма. Всеки един конформизъм и съглашателство води до фалш. След като има фалш в една творба, тя не се приема. Тя не става част от историята на този народ, който е създал. Тази творба се създава от хора, от личности, от индивиди. Тя отразява времето, в което живее, включително и историческия роман.

Благовеста Касабова: Там пък са най-големите лъжи. В сегашно историческо време това са най-големите неистини за нашата история.

Иван Есенски: И затова при нас, българите, когато говорим тези неща, водим един разговор с ехото. Идвайки насам с Благовеста, разговаряхме за Фани Попова-Мутафова. Най-хубавата книга за нея е написана от Благовеста Касабова. Фани Попова-Мутафова, която е жертва на този тоталитарен режим, който се стреми да наложи идеологическата мярка като естетическа. Значи това е една трансформация, която не съществува в естетиката по принцип.

Благовеста Касабова: Аз не знам дали в друга държава е имало Народен съд, в който да осъди десетина души на смърт, писатели, и то големи имена в нашата, не само литературна, а и обществена история, ако мога така да кажа. Можеш ли ти да осъдиш някой на смърт, защото не изповядва твоите възгледи?

Владислав Кацарски: Това е част от пречупването на нацията.

Благовеста Касабова: Страхотно пречупване и това води началото си, за съжаление, от един литературен критик, който написа една статия „Фашизмът в българската литература” и я публикува накрая на 44-та година във вестник. И оттам започна цялата гонитба на писателите. Да убиеш Богдан Филов, да убиеш Райко Алексиев, да убиеш Йордан Стубел, да убиеш Йордан Бадев. Да не ги изброявам. Димитър Талев, Ангел Каралийчев, Фани Мутафова се спасяват по някакъв начин с дълги и тежки присъди. Но тези, другите, изгубват живота. Що за управление сме имали, що за хора сме били?

Владислав Кацарски: Познавах сина на Йордан Бадев. Семейството му, тези хора бяха смазани. 

Благовеста Касабова: Как няма да си смазан. 

Иван Есенски: Да бъдем малко по-обективни. Тези етапи, те ескалират. Тази ескалация на насилието не обхваща само България. Когато се разделя светът след Втората световна война, подобни народни съдилища са учредявани във всички победени страни и това е по искане на т.нар. „съюзници”.

Благовеста Касабова: Но не са убивали писатели.

Иван Есенски: Има случаи. Езра Паунд например са го държали три месеца в желязна клетка в Италия американските войски. След като минава през съответния съд, съдбата му е ясна. По същия начин Кнут Хамсун, който вече е възрастен. Него го оправдават и пускат. Той е Нобелов лауреат все пак. Тези хора не са имали нищо друго, освен това че са подкрепяли даден вид убеждения. Няма конституция в света, която да позволява някой да бъде преследван заради убеждения, напротив. На практика е точно обратното. Конфликтът започва между времето и личността, не само обществото. Защото обществото какво е? То е сбор от единици. И ето, идва тази индустриална епоха и се получава нещо, което противопоставя човека на обществото, човека на развитието, или пък дадената личност изпреварва дадено развитие. Това също е вид конфликт. Има и други мотиви, разбира се. Този тип убийства и самоубийства на хора на словото, подбудите са различни. Но драмата и трагедията е една и съща. 

Благовеста Касабова: Така е било не само след 9 септември. 25-та година колко хора изчезнаха? Гео Милев, Христо Яцев, Йосиф Хербст – той не е поет, но е известен журналист и публицист.

Владислав Кацарски: Тези, които остават, примерно Ангел Каралийчев след 25-та година, никога няма да пише така, както дотогава.

Благовеста Касабова: Той съвсем случайно се спасява.

Иван Есенски: 25-та година се появява една книга, която лично аз смятам, че това е начало на т.нар. „магически реализъм” в света. И това не е изобретение на латиноамериканците, тъй като първите книги са на Алехо Карпентиер. „Загубените следи”, „Господин Президентът” се водят за първите образци на магическия реализъм. Маркес е много късен, чак 60-те години. Първата книга е „Хоро” на Антон Страшимиров. Изумителна книга.

Благовеста Касабова: Те не я познават и говорят,  че у нас нямало магически реализъм. Нямат представа за тази книга.

Иван Есенски: И за самия Антон Страшимиров, който е една феноменална фигура. Тук става дума и за нещо друго. Българските писатели не са мълчали. Те плащат с цената на живота си това мълчание. И го плащат съвсем съзнателно. Даже има случай, когато се предупреждавали Гео Милев: „Недей публикува тези неща в списанието си. Недей, защото военните те наблюдават”. Той не е престанал.

Владислав Кацарски: Гео Милев е един много буен темперамент.

Благовеста Касабова: Той е изключителен ерудит. Той е и изключителен поет, преводач, есеист.

Иван Есенски: 28-ма година Георги Бакалов дава определението „септемврийска литература”, пет години след Септемврийското въстание. Тази литература се идеологизира. Там има една трагедия, когато срещу собствения си народ тръгват неговите синове и дъщери. И те го убиват. Както казва Антон Страшимиров: „Колят го, както не го е клал и турчин.” И той продължава: „А тези, които подбудиха народа си, се измъкнаха и избягаха.” Това не се цитираше.

Владислав Кацарски: Точно така. Това Септемврийско въстание си е било един жив инат.

Благовеста Касабова: То е задача на Коминтерна.

Владислав Кацарски: На 9 юни те си спират хората и казват: „Оставете ги, те са две буржоазни партии там, да се оправят.” И два месеца няма по-късно, ясно знаейки какво ще се случи, подбуждат.

Иван Есенски: Това става и в Германия със спартакистите, и навсякъде, където Коминтерна започва износа на революция и кашите са кървави навсякъде.

Благовеста Касабова: Толкова драми и трагедии е създал, и ние сме пострадали много от това. Но искам да вмъкна още една гледна точка. Тука вече става за убитите интелектуалци по политически причини. Но има големи наши имена, които си отиват от безразличието на обществото. Например, какъвто е Смирненски. Той умира на 23 години в една сграда, на втория етаж. На долния етаж е една кръчма, в която неговите съпартийци пият, а Смирненски горе умира от туберкулоза на 23 години. На този гений никой не му подава ръка, никой не се е погрижил да го изпратят някъде да се лекува, или нещо друго. И вторият фрапантен случай, за който искам да кажа – това е Никола Ракитин. Също един много добър наш поет, страхотен лирик и прекрасен човек. Той се самоубива, защото някаква групичка, която иска да му вземе мястото, прави доноси. Те го начитат финансово. Той не може да понесе това, няма сили да го понесе. Крехък, уязвим човек е, и се хвърля под влака, и загива. Ето, от една страна, политика, отдолу бездушието на всички нас. 

Владислав Кацарски: Малко да върнем и Яворов.

Благовеста Касабова: И него го ругахата. Той убил Лора. Той, който като драматург на театър, го издига. Не само като поет, но и като драматург на театъра издигна всичко на високо равнище. И казва: „Ние няма да слизаме при публиката, а публиката ще я качваме при нас.” Какво не го оклеветиха. Той също е гениален поет, също ей така „мърцина”, дето казва народът, си отиде.

Иван Есенски: Не помня и не познавам подобни фигури в чуждите литератури в ХХ век.

Благовеста Касабова: Дебелянов загина на фронта. Защо го пращаш на фронта този гениален поет?

Иван Есенски: Там нещата са малко по-други, защото тези хора са имали и чувство за дълг.

Благовеста Касабова: Да, ама къде са тези управници да кажат: „Ти си ценен човек за нацията, остани.”

Иван Есенски: От 1878 година се надяваме на нашите управници и ще продължаваме още 100 години да се надяваме. И пак същото.

Благовеста Касабова: Никога няма да се оправим, защото сме овчедушни. Завряли сме се в собствената си паница и всичко наоколо вече не ни засяга.

Владислав Кацарски: Това не е ли част от пречупването, което са започнали някога? Резултатът, който сега се получава?

Иван Есенски: Кога „някога”?

Владислав Кацарски: Не смея да се върна кой знае колко назад. Връщам се 23-та година, за да отидем на 45-та. Това са два прага, много силни.

Иван Есенски: Попитах нарочно, защото тези неща, първо, са несъпоставими. Мотивацията за едно действие до 20-те години е една, след 20-те е друга. Онова, за което са мечтали нашите българи 1878 година, е да създадат собствена държава. Търсели са най-прекрасния модел по това време. Знаете, че те коригират Белгийската конституция и нашата Търновска конституция веднага, която веднага след това е суспендирана, е може би най-добрата конституция в Европа, не на Балканите. И ако ние вървим по този основен документ, ако го спазваме стриктно, както се спазва в една страна, където има цивилизация и цивилизационни отношения, нямаше да стигнем… Ние обаче имаме един „байганьовски” маниер да трупаме закони, да създаваме прекрасни текстове и изобщо да не им обръщаме внимание. От това наше нехайство, което в един момент избива в някакъв анархизъм, и то особен вид анархизъм, който не е безобиден сам по себе си. Виждате, че самата история на България се стича по начин, който вкарва хората в драматични ситуации. Тръгваме от Берлинския конгрес, стигаме до Балканската война, която е един уникален момент от историята на България, когато всичко се вдига, за да реализира нашия национален идеал. И отново т.нар. „велики сили” разкъсват България на живо. И тогава започват и първите конфликти. Не е точно борбата между труда и капитала, не е точно социализирането на отделни видове от обществото, не е дори създаването на социалдемократическите партии в България. Тука вече се разминава националният идеал, който не се осъществява, или онова, което се представя за националния идеал. В момента по същия начин на българския народ представиха този фалш за демокрация. Тази гигантска лъжа я представиха за някакъв цивилизационен избор. 

Благовеста Касабова: Не се осъществява идеала на нацията, защото всички са подвластни на „стълбичката” на Смирненски. Отдолу си патриот, идеалист. Качваш се по стъпалата и все повече губиш от идеалите си, и накрая раждаш едно нищожество. 

Владислав Кацарски: Защо според вас такова гениално произведение като „Приказка за стълбата” не става световно произведение?

Благовеста Касабова: Защото е общочовешки проблем според мен. Всеки който, както казва народът, се „нагуши” с пари и власт, и не само у нас…

Иван Есенски: Пред нас е големият въпрос за световността на българската литература. Там също има много митове, които ни убеждават, че виждате ли такъв ни бил езикът – „никакъв”, затова нашата литература не е била световна. В същото време обаче има нещо, което стои пред този огромен, талантлив български народ, и това нещо са предразсъдъците на онези, които диктуват съдбата на по-малките народи. Ние в момента сме абсолютно в същото положение. Когато говорим за разликата между началото на века и сега, разликата е в това, че тогава външните фактори са били по-откровени. Цинични, но откровени. Сега са арогантни и скрити. Навремето „Фармахим”произвеждаше едни хапчета – хинин. Отгоре сладко. В момента точно с такива хапчета ни тъпче Европейският съюз. Отвънка е сладко, само да не го изближеш, защото вътре горчи.

Владислав Кацарски: Продължаваме тежкия разговор с Благовеста Касабова и Иван Есенски. Тежък, но много съдържателен и полезен според мен. Направо си е една лекция по литературна историята или по литературна философия. 

Каква е разликата в отношението влизането в действителността на творците в началото, първата четвърт на ХХ век, тяхната реакция на действителността, и на творците в първата четвърт на ХХІ век, и тяхната реакция на действителността?

Иван Есенски: В началото на ХХ век какви са темите на българската литература? Първо, появява се Вазов с един цикъл, писан в 1882-ра. Нарича се „Епопея на забравените”. Вече дошло времето да се забравят героите. След това се появява „Под игото”. Това е може би първата книга на българската литература, която се появява непосредствено, или много близо до събитието, което описва Априлското въстание. След което започват да се появяват едни идилии, които са свързани с развитието на българското село, което тръгва по един друг път. И този път е правилен. Този път до самите септемврийски дни на 44-та година изкарва България на едно от първите места като култура на земеделието. В същото време обаче онези нови отношения, за които се говори подробно в книгата на Карл Маркс „Капиталът”, пораждат не само нови класи, пораждат и нови конфликти. И в тези конфликти, от една страна, е неосъщественият български национален идеал, където между другото отива и се принася в жертва, не кой и да е, а гениалният Пейо Яворов. Знаете, че той участва в битките на вътрешната македоно-одринска организация и е четник на Илко Вапцаров. Впоследствие и самият той войвода, и участва в сражения. В същото време започват трите войни на България. Първата световна война, крахът на Първата световна война. Онова унижение, което изпита България с Ньойския договор, и не само България, а победените. Начинът, по който се постъпва с тях. Тогава тази покруса става причина за създаването на Съюза на българските писатели. Създаден е от участници във войната, бивши офицери, били по фронтовете, които създават първата писателска организация в Европа. Има и други писателски организации, но те са профсъюзни. Това е първата творческа организация. Никога не се прави тази разлика, когато говорим за нея. Това не е организиран литературен живот само, това е създаване на една нова литература. Тази нова литература е литература реалистична. Там се появява едно много кратко, много дълбоко и гениално начало, което аз наричам „Йовковото начало”, с неговите първи книги – „Ако можеха да говорят”, „Земя”, „Земляци”, и впоследствие неговите добруджански разкази. Оттам нататък вече тръгват няколко посоки в развитието на българската литература. Тя не е еднозначна. Тя е еднородна, но е равнозначна сама по себе си, по отношение на това по какъв начин се отнася към т.нар. „действителност”.

Владислав Кацарски: Сега се прехвърли 100 години по-насам. Появи ли се толкова значителен роман от 90-та година досега?

Иван Есенски: Няма и да се появи.

Благовеста Касабова: Не знам дали ще се появи, но аз искам да продължа мисълта на Иван и да кажа, че към 30-те години на миналия век литературата ни е била национална. Тя е отразявала живота и близкото минало на нацията. Защо имало такива силни произведения, и големи олицетворения на тази литература тогава е Вазов. Той е, който се връща към миналото, към националния идеал, защото още са били живи идеите на Възраждането, на просвещението. Имало е още хора, които помнят тези събития. Ако не са участвали в тях, ги помнят. И затова литературата тогава е такава. Тя е национална по характер и отразява живота, борбите на българите за свобода, за по-добър живот, да се борим за целокупна България и т.н. Колкото повече се отдалечаваме във времето от Освободителната война и идеалите за обединение и за освобождение на България, с годините те избледняват. Появяват се нови поколения, с ново мислене, с нови интереси. Почва и влиянието на европейската литература. Мъчим се да станем на европейски писатели. Ние си ги имаме тези европейски писатели, защото Вазов, Йовков са световни, те не са европейски. Но това е стремеж да се прави вече по-модерната литература и почват да се отразяват вече други събития. Да се отразява Септемврийското въстание. Колко хубави неща – вземете Фурнаджиев, Каралийчев, Асен Разцветников, този интересен и голям поет, който абсолютно е забравен.

Владислав Кацарски: Пречупват се след 25-та година Ангел Каралийчев и Асен Разцветников.

Благовеста Касабова: Разбиват им групата. Те са една група с Георги Цанев, Каралийчев, Асен Разцветников и Фурнаджиев. Разбиват групата, защото те не са съгласни да делят периода на Яворов на първи, и на втори, и на трети. Тя е голяма история. Искам да кажа, че вече идеалите са други, обстановката е друга, времето е друго, стремежите са други, както каза Иван, и това влияние не е без значение, което идва от Запад. Сега моето поколение специално, и след мен поколението, вече никакви национални идеали не го интересуват. Антон Дончев направи един исторически роман, в който, простете ми, за главен герой изведе един поп, помохамеданчен, и водеше народа, и го караше да приеме исляма. Те ще сменят имената, ама ще бъдат същите. Как ще бъдеш същият, когато изчезва коренът ти. 

Владислав Кацарски: Тъжното в този роман е, че той се опита да каже, че е правен по достоверен документ. Оказа се, че изобщо не е вярно.

Благовеста Касабова: Не е вярно, разбира се. Този документ, по който той е правил, е отречен. Аз видях това нещо, когато писах за него. 

Иван Есенски: Други истини има там. Прототипът на това събитие са кланетата в Чепинското корито. Тези кланета са имали съвсем други подбуди. Да не говорим за тях, темата е бездънна.

Благовеста Касабова: Искам да кажа, че и националният идеал с всяка изминала година се смалява, докато сега изчезва. Аз не видях роман, защото поезията има повече патриотизъм, който да има такава позиция на автора.

Владислав Кацарски: Наскоро ми се случи да полемизирам на тема комунизъм и партийност. Пак ще го повторя в това студио – в комунизма и в комунистическите идеи няма нищо лошо. Лошото е партийността, която се намесва. Какво лошо има в това хората да живеят заедно и да разменят своите блага и ценности, и те да бъдат общо достояние на всички. Нищо лошо няма в това. Лошото е, когато едни хора убиват други хора, защото те не споделят техните идеи, и ги провъзгласяват за врагове с партиен билет, без партиен билет и т.н. Но в края на 30-те години това е било течението на много млади хора. Те наистина са вярвали, че може да се постигне една такава държава. Никой не им е казал, че Сталин е направил поразиите през 30-те години в Украйна и е организирал концлагери. 

Иван Есенски: Не само Сталин. Първите концлагери ги правят англичаните в англо-руската война.

Владислав Кацарски: Аз говоря за това, че те казват – „има една република, там живеят заедно”. Чуват тези млади хора това нещо.

Иван Есенски: Тази идея съществува, откакто съществува човекът.

Благовеста Касабова: От Томас Ман още.

Иван Есенски: И преди, но целият проблем не е в това. Проблемът е, че човекът е създаден по този начин. Той не е създаден съвършен и обикновено пречи на себе си, когато се опита да съжителства със съседа си, с другия човек. И тогава се получават и разликите. Това е един въпрос, който е антропософски, и той също търпи доказателствата, търпи опоненти. В крайна сметка ние говорим за един конфликт, който съществува, и е конфликт на самото време. Говорим за хората, които изразяват този конфликт, и които стават негова жертва. Защо стават жертва? Заради несъгласието си, заради идеологическите си причини, или пък вярвания и подбуди, разминавания, или има някакъв друг външен, или вътрешен фактор.

Благовеста Касабова: При нас е външен.

Иван Есенски: При нас самото ни развитие, забавено през тези 500 години под турско робство, има много рязък старт. И този рязък старт, в който се набира една обществена и социални инерция, много трудно се съставя един устойчив модел на развитие. Виждате само за 30-40 години какво се случва в България. Бай Ганьо приватизира, тоест взима турските воденици. Оттам веднага идват габровци и стават едни чудеса в Габрово, където се създава индустрия по образеца на Запад. В същото време нашата духовна култура, нейният образец е руският. И няма как да не е руски, защото какво е Русия за България? Русия е нашето голямо дете. Българската азбука, българската култура създава Русия като държава.

Владислав Кацарски: ІХ век – къде отива тази азбука? Тя отива там.

Иван Есенски: Никога не е прекъсвала връзката през тези 500 години. 

Благовеста Касабова: Тя идва от България с внучката на Симеон Велики, с групата монаси и преводни книги, и ги дарява. Те са били диваци тогава.

Иван Есенски: България създава славянството в този си вид, който е първичният, и в сегашния си вид. То дължи себе си на България. И затова съществува една нова група езици. Това са езиците, наречени „славянска група”. Затова между другото се опитват по политическа линия непрекъснато да обезценяват и да омаловажават ролята на България за създаването на тази култура, защото, създавайки културата чрез словото, ти създаваш държавност и пренасяш религията. Православието кому се дължи? Защо не пишат на гръцки като гърците, дали православието на света. Пишат на български, на нашата азбука. Една огромна част от лексиката на тези езици е българска. Но в онези времена, онова, което е направило спойката, това е България с нейната азбука, с нейната култура, с нейните 200 000 или 300 000 книги, които Борис Покръстител разпространява.

Владислав Кацарски: Съюзът на писателите наистина има своята голяма роля в израстването на нацията, но какво се случи? До 90-та година, колкото и да беше идеология, че сме първи в света по производство на пирони, по производство на вагони, което се оказа, че не е било лъжа, защото имаше един документ, който не е български. Той е икономически документ и показва точно такива неща – че наистина сме водещи в някои производства. Тогава от радио, от телевизия, от вестници шуртеше патриотизъм.

Благовеста Касабова: На думи.

Владислав Кацарски: На думи, но нека да вземем един футбол например. Казваш Дания. „Никакъв проблем, тия сме ги изяли.” Сега излизаме да играем с Дания и казваме: „Ние не можем да се мерим с тях.” И защо? Какво се случи? Имаше много книги. Говоря за оня период от 45-та до 90-та година, които величаеха България и българина, и изведнъж след 90-та година наведохме глави и гледаме в земята. Къде са писателите, какво стана?

Благовеста Касабова: Случи се това, че започнаха планувано да ни обезличават като нация. Това е план, как да се обезличи българската нация. И хората, които според мен Бог не им е дал тази дарба да бъдат писатели истински, а не да могат културно да седнат да пишат, те вече някак си се загубиха. Изчезнаха в навалицата, която се нарои като рояк, и всеки почна да пише. И вече нито българи, няма я България. Вижте какво става сега – та ние изчезваме като нация. В училище някой да възпитава българщина? Не. Тогава откъде ще дойде тази защита на българското? Ние изповядваме европейски ценности, а не изповядваме народните си ценности.

Иван Есенски: Кои са европейските ценности?

Благовеста Касабова: Ние сме европейци преди тези сега, които ни командват, да бъдат европейци. Какво значи европейски ценности? Ние си имаме български ценности.

Иван Есенски: Някой може ли да ги формулира?

Владислав Кацарски: Аз съм се опитвал в това студио да провокирам към формулиране на европейски ценности. Те нямат никаква разлика с едни общочовешки ценности. Кога точно станаха европейски ценностите за ненасилие, за уважение на човека към човека?

Иван Есенски: Има ли такова нещо в обществения поведенчески модел? Точно обратното се получава. В момента човекът е обезценен и унизен до крайност. В момента човекът не е личност. Той е част от масата. Онова, което в крайна сметка опазва езика, а езикът е това, което прави нацията, което прави семейството, което прави човека човек. От 30 години собствената ни държава води безпощадна война срещу българския език и срещу българския народ. Собствената ни администрация, която не е наша администрация. Знаете, че тя се избира от българите, но се назначава от другаде. И знаем кой я назначава. И знаем, че хора, които са се обезличили, и са все по-отчайващо бездарни, си пробиват пътя към тези места. Тях ги слагат за определени моменти да свършат определена задача, след което ги забравяме. Стотици министри, заместник-министри и какви ли не хора изчезнаха, и никой не ги помни. Ние казваме, че нямаме лидери. Не само че нямаме, но не се и търсят. Ако има лидери, те са вредни. Те трябва да бъдат по някакъв начин изолирани.

Владислав Кацарски: Как не се намери един държавник, който да застане и да каже: „Това е против интересите на моя народ, и това не може да се случи.”

Иван Есенски: Няма как да стане. Ние сме шампиони по слугинство.

Владислав Кацарски: Поправете ме, ако бъркам, но от всички творчески професии писателите и поетите са най-онеправданите в тази страна. Няма един нормален писател, който да каже: „Аз издадох тази книга и елате да видите какъв имот съм си купил, и каква къща съм си построил.”

Иван Есенски: Това е друга тема – писателят като професионалист, който се храни от професията си.

Владислав Кацарски: Такъв няма в България.

Иван Есенски: В България има само Вазов.

Благовеста Касабова: Има един, който се храни от писателка. Той се храни от „Отворено общество”.

Владислав Кацарски: Малко там имаме резерви. Но идете да видите палатите в Банкя на разни певци, и ми посочете един такъв на български писател.

Иван Есенски: Задавал ли си си въпроса – защо? През цялото това време говорим за убити, самоубили се, ликвидирани, затваряни, интернирани писатели.

Владислав Кацарски: За писатели и за поети, за това говорим.

Иван Есенски: Защо не говорим за интернирани, за бунтуващи се художници, за бунтуващи се певци или цигулари.

Благовеста Касабова: Няма такива.

Владислав Кацарски: Двама-трима. Леа Иванова…

Иван Есенски: В цялата тази история истината е друга. Българският народ е народът на словото. На него като му вземеш словото става това, което става в момента. Много е лесно без война, без да превземеш тази територия от 111 000 кв. км, да подмениш онова, което я ръководи, и да му кажеш какво да прави. То е толкова безлично, че ще прави всичко, каквото му се каже. Помните как се посрещна Симеон Сакскобургготски, с каква надежда и с каква радост. Хайде да излезе сега на улицата и да обещае за 800 дни да оправи България. Колко хора ще тръгнат след него? Николко. Ходи на църква и го виждам там. Той е православен. Но в същото време не е само той, който е излъгал българския народ. Слугите не лъжат само господарите си. Ако съумеят, и тях ще излъжат. Онзи ден говорим с приятел за тази битка между Русия и останалия свят. Той каза: „Тези хора виждаш ли какво приказват?” „Не се притеснявай. Ако дойдат руските войски на Дунав, те ще са първите, които ги псуват, ще ги посрещнат с китки и цветя.” Това е една голяма част от нашия народ – чакаме да бъдем по-ниски от тревата, да мине вятърът, да оцелеем. Искаме да дойде някакъв добър чичко, който да ни хвърли всичко на трапезата, да ни докара хубавите коли, хубавите мацки, и ние да си въртим шапката.

Благовеста Касабова: Това ни е идеалът – луксозната кола, която трябва да струва най-малко 200 000 евро. Русото барби до нея и това е вече върхът.

Иван Есенски: Българската държава води война срещу онова, което наричаме „високо слово”. В тази война падат жертви. Ние не ги виждаме, но те падат. Така си отидоха и Веселин Андреев, и Иван Бубин, и Людмила Исаева. А преди това са десетки. Като тръгнем от убитите, самоубилите се.

Благовеста Касабова: Загиналите от отчаяние.

Иван Есенски: И които си отидоха от „инфаркт на съвестта”, защото не се помириха с това унижение, на което е подложена България. Какъв е националният идеал на България днес? Да кажа ли колко струва минималната пенсия в Гърция? 579 евро – пенсията. По-висока от минималната българска заплата. България беше много преди Гърция, преди 30 години. 

Владислав Кацарски: Как преди 30 години? Аз 84-та година тичах на Балканиадата във Волос и бях толкова стреснат от факта, че видях просяци, просякини с малкото дете… 

Иван Есенски: Цялата работа е в това, че именно по това време се създаде голямата българска литература – 60-те и 70-те години.

Благовеста Касабова: Много сме си говорили за това. Какви имена, да не ги изброявам.

Иван Есенски: Това беше взрив.

Благовеста Касабова: И поети, и белетристи.

Иван Есенски: И сега имаме прекрасна поезия. Прозата ни куца.

Благовеста Касабова: Като сложиш Хайтов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Йордан Радичков, Васил Попов, Генчо Стоев. Не можеш да понесеш тази буря. Кажи ми сега един равностоен на тях?

Владислав Кацарски: На прима виста не мога, но има добри неща. Тоест има добри автори, и поети, и писатели в момента, само че тези хора не могат да излязат нагоре, защото няма как да стане това.

Иван Есенски: Няма радио като твоето, което всеки ден да говори тези неща. Няма телевизия като твоята да показва тези неща.

Владислав Кацарски: Всичко е сбъркано като модел. Ти си плащаш и отиваш да те издадат. Ако това издателство казва: „Дай да ти видя книгата. От тази книга ще спечеля, ако я издам. Само че, за да спечеля, ако я издам, трябва да имам разпространение. И аз трябва да я предложа на витрината тази книга, да знаеш, че тази книга я има, за да си я купиш.” Няма българска литература на тази сергия, защото тя не се харчи. Кой ти каза, че не се харчи? Само че ти трябва да я предложиш тази литература, и да я пласираш нормално.

Благовеста Касабова: И да я рекламираш.

Иван Есенски: Това е една от огромните заблуди на тези 30 години. Книгата, която е духовен продукт, се предлага като кило сирене, като стока. Значи стоката трябва да има съизмеримост. На другата сертия трябва да има също кило сирене или някоя книга, която в един момент да съпоставиш с тази книга. Кой ще ги съпостави?

Благовеста Касабова: Има въпрос, който искам да ви задам на двама. Покажете ми един президент и един министър-председател, или който и да е министър, да сте го видели на концерт, на театър, на изложба, или да каже: „Аз прочетох тази книга, този писател.” Посочете ми един… Рибата мирише от главата, извинявайте. Покажи на този народ, че уважаваш творците.

Иван Есенски: Каква е нашата национална концепция за развитие, нашата доктрина каква е, за да можем да говорим българската култура в какво направление ще върви, след като в момента се води глобална война срещу националната държава. Тази война е война срещу човечеството. Тя минава през различни етапи. Един от етапите беше т.нар. „Ковид-19”, чакаме сега Ковид-20 да дойде. Блага каза, че „рибата мирише от главата”. В крайна сметка ние, България, какво сме на рибата? Ние говорим, че сме най-древната страна в Европа, която си е запазила името, културата и езика, а в същото време на нас ни е отредено място в мазето на европейския дом.

Благовеста Касабова: И то в тъмния ъгъл на мазето.

Владислав Кацарски: Тук обаче трябва да свършим, защото времето ни изтече.

Благовеста Касабова: Да кажем една хубава дума, да не завършваме толкова мрачно. Да вярваме, че тепърва ще се родят тези, които са равни.

Владислав Кацарски: Исках да кажа, че Националният фонд „Култура” все пак, макар и малко, подкрепи българските творци, и писатели, и актьори, и музиканти, което е много похвално.

Иван Есенски: Това му е работата. Това са български пари, народни пари, които се връщат под форма на култура. Тези, които дрънкат простотиите за т.нар. „свободен пазар” да вземат да прочетат онзи, който написа книгата за свободния пазар. Той се нарича Адам Смит, а книгата – „Богатство на народите”. Там има една специална глава за културата. Англичаните, които умеят да четат, колонизаторите на света, най-големите експлоататори, са прочели много добре тази глава. И затова те имат английска култура, и затова казват: „ Вие сте никои.” Ние отговаряме: „Да, но ние имаме Георги Господинов.”

Благовеста Касабова: Не ми се говори за този измислен автор.

Владислав Кацарски: Тук трябва да спрем. Ще ви очаквам пак.

Благовеста Касабова: Този разговор е безкраен.

Владислав Кацарски: Така е, да. Както се пееше в една стара любима моя песен – „Эта песня без конца, но давай сначала.” 

Благовеста Касабова и Иван Есенски в студиото на Брайл ФМ в един разговор с продължение. Очаквайте го. Благодаря ви много, че бяхте при мен.

(Пълното интервю може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova