В храма на седмото изкуство – разговор с доц. д-р Александър Донев

Той е преподавател по различни дисциплини към катедра „Кинознание и кинодраматургия“. Преподава в НАТФИЗ от 1994 година. Занимава се с изследвания в областите: история на киното, история и теория на филмовата индустрия, киното и съвременните медии, социология на киното, българско кино. Има професионален опит като режисьор, сценарист и продуцент. Членува в Европейската филмова академия, Съюза на българските филмови дейци, Съюза на българските журналисти. 

Разговаряме с доц.д-р Александър Донев за кино и тенденции, какво загубихме и какво спечелихме с новия вид на кината, които сега има в България.

Владислав Кацарски: Голяма чест за нас е, че си тук. Няма по-подходящ човек от теб, когато става въпрос за кино и всички теми, свързани с него. 

Доц. д-р Александър Донев: Благодаря за признанието.

Владислав Кацарски: Господин Христо Петров написа материал, който нашите слушатели видяха преди пет месеца – “На кино без билет”, в който темата беше кварталното кино. Какво загубихме и какво спечелихме с новия вид на кината, които сега има в България?

Доц. д-р Александър Донев: Понеже не съм чел текста на господин Петров, е добре той да каже някои от идеите в него и аз ще продължа оттам нататък.

Христо Петров: Направих този материал на базата на мои фотокадри, заснети през годините и в които тъжно се разкриваше процес на съзнателното заличаване на столичните кинотеатри. От 37–40 киносалона с различен брой зрители в София останахме с три кина. Единственото квартално кино, което крета,е „Кирил Влайкова”.

Анелия Велинова: То е вече читалищна сцена.

Доц. д-р Александър Донев: Създадено е с тази формула да служи едновременно като театрална сцена, читалищна зала и киносалон. Кирил Влайков е бил голям почитателна киното.

Анелия Велинова: Да, но не му поддържат базата и тя е в трагично състояние. 

Доц. д-р Александър Донев: Създаден е като модерен театър през декември месец 1908 година. Той е един от първите и в момента единствената сграда, специално създадена за киносалон, която продължава да съществува и всички ние не сме се отказали, таим надежда, че тя ще бъде отворена отново като кино.

Христо Петров: Преди да рухне.

Доц. д-р Александър Донев: Миналата година собствениците на имота направиха ремонт на фасадата и на покрива – няма опасност, сградата е много стабилна. Тя е издържала бомбардировките. За съжаление, това е и икономическа логика и смисъл на социалните процеси. Също е като с кварталните магазини, които бяха унищожени до голяма степен от големите супермаркети, които на практика изтласкаха всичко. Лишиха много хора от препитание и от някаква алтернатива, защото големите супермаркети имат специални вериги на доставки, работят с големи производители и моментално виждате начина, по който се разпространява дистрибуцията. Търговията променя и производството. Малките производители до голяма степен изчезнаха. Аз живея на такова място, че за мен те продължават да съществуват, защото Женският пазар е на 5 минути от дома ми. Срещам там производители на абсолютно всичко, не само на плодове и зеленчуци, но напоследък присъстват и едни жени от Родопите, които продават сирене, мляко, мед и всичко, което произвеждат в домовете си на цени, които са съпоставими с тези в големите супермаркети, а със сигурност качеството е на светлинни години.

Има икономически причини за изчезването на кварталните кина. Те не могат да издържат на конкуренцията на големите мултиплекси, които реализират един много по-модерен модел на организация. Намаляват разходите, в същото време имат по-голяма пазарна сила, тоест, много по-лесно договарят добри условия за разпространение на филмите с разпространителите, поради факта, че имат 10-12 кинозали, могат да предложат много по-голяма възвръщаемост на средствата, докато един киносалон, особено когато е в периферията на града, няма особени шансове да привлече голяма публика. Още един много важен въпрос – изчезването на кварталните кина съвпадна с радикалното модернизиране и смяна на технологията на прожекции. Старите киномашини, с които бяха оборудвани тези кина, на практика вече никъде не функционират, всички средства за прожектирани са дигитални и оборудването, преоборудването на една кинозала изискваше от порядъка на 50- 60 000 €. Киносалони, които и без това сe бореха за всеки зрител, не можеха да си позволят тези средства. Това е причината и за кино „Влайкова” да не може да осъществи достатъчно качествена кинопрожекция и да предложи едно преживяване, което да е съпоставимо с това в мултиплексите. Трябва да полагат много по-големи усилия, за да намерят спонсори, партньори и да си осигурят поне донякъде равностойна кинопрожекция. 

Владислав Кацарски: Лентите от 1996 година къде отидоха?

Доц. д-р Александър Донев: На българските филми те се съхраняват от Българска национална филмотека, която изпитва големи трудности, иначе за самите копия си има няколко хранилища в страната. Съществува и едно голямо хранилище на територията на Киноцентъра.

Владислав Кацарски: От 1960 година до 1996-та, това са 36 години, всички филми влизаха на ленти. Къде са сега тези ленти?

Доц. д-р Александър Донев:  Чуждестранните филми, които се разпространяваха и правата им за популяризиране, са за някакъв определен срок. И ако не са подновят тези права, а няма кой да го стори, тези филми не могат да се прожектират в онзи формат на ленти. 

Владислав Кацарски: Примерно, в едно малко градче си пазят такава киномашина и си взимат за нея ленти.

Доц. д-р Александър Донев:  Не могат да си взимат, защото прожекциите са свързани с определена разпространителска фирма и някъде в чужбина е този, който притежава правата за разпространение на този филм. Те не са изтекли, не са свободни. Били са купени от държавната българска фирма „Разпространение на филми”, която е произвела, експлоатирала и разпространявала в киносалоните и в един момент правата им изтичат. Те са с различна периодичност, 7-10 години, въпреки че в момента никой не сключва толкова дългосрочни договори, защото много по-бързо се амортизират, много по-бързо филмите минават през киносалоните и отиват на следващите нива на разпространение в телевизия, видео, интернет. Все по-голяма част от публиката предпочита и избира да гледа филми не в киносалоните, а на различни форми на мобилни устройства и класическата телевизия. По-бързо в момента филмите слизат от големия екран, дори и с дигиталните си копия, където всъщност могат да се гледат и много стари филми, но там.

Владислав Кацарски: Това са коренно различни неща. Говорим за друг начин на отношение към културата, защото не е едно и също да изгледаш филм по телевизията вкъщи и да отидеш в киносалон.

Доц. д-р Александър Донев: Преживяването е много различно, всеки вижда предимства в едното или в другото. Ако искаш да изживееш събитието в пълния му смисъл, в общуването с хората, с всички ритуали, с които е свързано гледането на един филм в кинозала, разбира се, че трябва да отидеш на кино. Самият факт, че си купуваш билет, че чакаш преди да отворят залата, настаняването – това са постепенни стъпки, които създават друга подготовка, друго усещане. Емоцията от загасването на лампите и включването на киномашината е съвсем друго, въпреки че съвременните телевизии предлагат най-различни условия да решаваш кога да си пуснеш филма, да го спираш, да го връщаш, да прескачаш. Тоест, съвременната телевизия предлага много възможности, които преди бяха свързани с видеото, което по някакъв начин стимулира друг вид гледане, което е близко до театралното, а в някои случаи и на религиозното преживяване в църквата – нещо, което никъде другаде не можеш да изживееш. В това отношение ние не сме развита страна и култура. Имаме религиозни служби два пъти в годината, докато в повечето страни  всяко религиозно събитие и религиозна церемония се предлага и по телевизията в същото време. Но хората не са спрели заради това да ходят на църква. Докато с унищожаването на голяма част от кината, много хора са лишени от тази възможност, защото киното, което беше зад ъгъла и в непосредствена близост, примамваше и бързо можеше да се влезе в салона му.

Анелия Велинова: Влизаш, но срещу 50 ст. или 2-3 лв., а в големите салони към „Арените” и моловете, като  си купиш пуканки, билети и други лакомства, трябва най-малко 30 лв. да имаш на човек. Финансовият въпрос е много сериозен. 

Христо Петров: Достъпът до киносалона е друг проблем – за да отидеш до мола, не можеш да се качиш на градския транспорт, защото до Околовръстното шосе можеш да стигнеш само с автомобил. Искам да изразя мое несъгласие с причините за оттегляне на кринозрителите.Приемам, че това е тенденция за цяла Европа и технологичните достижения са важни. Но в България, в нашата действителност, унищожаването на киносалонитесе случи много преди тази технологична революция и започва чисто физически.Онези, които ги унищожиха, бяха същите, които са ходели като деца в тези киносалони. Това е абсурдът за мен в България. Те нямаха никакъв сантимент, при тях комерсиализацията и грабежът бяха единственият водещ мотив. Помните как бяха създадени изкуствени дружества, които обединиха различни кина, акционерни дружества, които след това фалираха. Материалното унищожаване на сградния фонд на българските салони както в София, така и в провинцията следваше целия мръсен механизъм на приватизацията в нашата страна, на разграбването на активите. Това беше още по–жестоко от унищожаването на един завод. Унищожи се нещо, което беше неразделна част от поколения българи. Говоря за нашите родители, за нашите прародители дори, които са живели в стара София през началото на миналия век и затова аз никога не бих простил на тези, които извършиха тази гнусна операция с разправата с киносалоните в България. А това, че съществуват вече нови форми, не е благодарение на тях, а на нас и на технологиите. 

Анелия Велинова: Да кажем няколко думи за Влайков. Той е бил първопроходник, налагал е една култура, а с унищожаването ѝ хората се лишиха  от лесния достъп до нея, защото става вече и финансов проблем. Премина се към втълпяване през мобилни устройства (в момента много се работи за това всичко да е визуализирано), но нека малко по-късно да говорим защо се върви нарочно в посока изцяло да бъде дигитализирано и  визуализирано – измества се изкуството. 

Доц. д-р Александър Донев: Трябва да имаме предвид и това, че икономическите закони са жестоки. Моментът, в който се случиха тези събития, кината се намираха в много лошо състояние – техническо, материално, технологично неподдържане. То беше резултат от годините преди това. Още от 70-те и 80-те години се строяха страшно малко киносалони, не се оборудваха, не са поддържаха. На практика 4–5% от киносалоните от онези 3500, с които се хвалеше социалистическата власт, са отговаряли на нормалните технически и киностандарти, които предполага модерното ползване на тези зали.

Анелия Велинова: Българската киноиндустрия беше много силна тогава.

Доц. д-р Александър Донев: Така е, но държавата даваше пари за производство на филми. Не съм се занимавал в детайли с този процес, но ако погледнем по-внимателно, се вижда, че до голяма степен киноиндустрията се издържаше от приходите от разпространение. По онова време дори приспада на зрителите – 100 милиона зрители в българските киносалони в средата на 80-те години спадат до 70–60милиона през 1989 година. Билетите бяха по 1 лв.

Владислав Кацарски: Отварям една скоба и искам да кажа, че село без кино нямаше. 

Доц. д-р Александър Донев: В тези села прожекциите бяха 1-2 пъти седмично. Приватизацията, особено в областта на културата и спрямо кината, беше варварска и без никаква идея. Добре, ние ще продадем с ясното съзнание, че всичко ще бъде унищожено, но държавата, когато продаваш нещо, което има културни и социални функции, трябва да мисли какво ще дойде на негово място, как ще компенсираш тези липси. Защото когато аз работех в софийските кина, сме предлагали и такава формула – част от кината в покрайнините да бъдат наистина продадени, но директно, без някакви фалшиви условия. Голямата измама беше, че тези кина бяха продадени с идеята да се запазят. Ако бяха продадени само като недвижими имоти, би било по–честно.

Владислав Кацарски: Няма нищо случайно, те затова са продадени на тази ниска цена.

Христо Петров: После се препродадоха 3-4 пъти.

Владислав Кацарски: Кино „Красно село” в момента е магазин за дрехи втора употреба. Кино „Славейков” също.  Какво се случва с кино „Арена” – огромна сграда, паметник на глупостта. Тя пустее, защото се съдят.

Доц. д-р Александър Донев: Това е по-малката причина за това. Беше построена с този тип конструкции с период на амортизация от 10-12 години, с такъв бизнес модел е – сграда, която не е предназначена за някакво трайно ползване, каквито са класическите кина. Беше опасно последните години да се експлоатира и я затвориха. Отделно, собствениците на кино „Арена” имаха идея да реализират приход и от затварянето на киното, като продадат земята в момент, в който цената на този имот беше наистина много висока. Но поради поредица от техни финансови операции, се оказа, че фалитът е заради кредити. Киното работи повече, отколкото беше срокът за експлоатация. 

Владислав Кацарски: „Последно танго в Париж” е любим филм. Знам след всяка сцена коя следва. Но когато го гледам по телевизора, това усещане изчезва. Само в кината мога да уловя всеки кадър, а пред телевизора губя всичко.

Доц. д-р Александър Донев: В киносалон преживяването е много по–дълбоко. Човекът по друг начин е ангажиран в това, което се случва, докато с телевизията не може да осъществиш този контакт и не се възстановява тази верига, която е по някакъв начин запаметена в съзнанието. Няма достатъчно силно предизвикателство. 

Владислав Кацарски:  Няма как след като си в радио „Брайл ФМ” да не засегнем и темата за начина на гледане на кино от слепи хора. Поздравявам хората от Дома на киното, че се опитват да направят слепите съпричастни към кинопрожекциите, но няколко пъти съм обяснявал, че начина, по който го правят, не прави услуга на слепите. Даже мен леко ме обижда, защото те обявяват гръмко, че киното е за слепи. Не може така да се сегрегира. Как се случва по широкия свят адаптирането на киното за слепи?

Доц. д-р Александър Донев: Основното е, че се произвежда специална версия – така както към основния филм се правят субтитри, по същия метод има възможност и специалисти, които познават начина на възприемане на слепите хора, да разработват аудио версия, в която има пълно описание на действието, което се случва на екрана. И тази аудио версия се интегрира. Дигиталното – това е предимството. Дигиталното филмопроизводство и дигитално разпространение на филми има някои недостатъци, защото класическата форма е свързана с киното открито върху лента и е нормално това да е неговият, както казват френските философи, диспозитив – неговата форма на съществуване. Приемаме, че светът се развива напред и живеем в дигитална епоха, но именно дигиталното възпроизвеждане на филмовото произведение дава възможност в него да се включат поредица от различни допълнителни версии за възприемане на този филм и една от тях е аудиоверсия, предназначена за слепи хора, която може в самото кино да се възприема със слушалка в ухото. Всеки сляп зрител, за да не пречи заради обясненията на диктор пред микрофона на хората, които не са слепи и искат да възприемат оригиналната версия, може да преживее филма заедно с тях и освен че получава цялата информация, която може да му бъде предадена по тази система, получава и пълното изживяване на присъствието в залата заедно с тази публика. Тоест, той се смее заедно с хората, които виждат всичко на екрана, а другото е само половинчато и по някакъв начин непълноценно, но и наистина засилващо разделение. 

Владислав Кацарски: За съжаление, проблемът не е в липсата на култура. Ще цитирам Кърт Вонегът, който каза: „Не е грешно да си беден, ма може и да е.” Това е положението, тука е така.

Доц. д-р Александър Донев: Имаме огромни традиции в невъзпитаването на емпатия в обществото. Това не е нещо, което е дошло с демокрацията. То е доста отдавна вкоренено в културата ни. Нашите познати, които живеят в чужбина, се смущават от толкова неща – убити котки, кучета по пътищата. Те не могат да си представят, че може да има нормална европейска страна, в която това се случва. И как да им обясниш, че е функция от десетилетия липса на възпитание в състрадание и в съчувствие към хората около тебе, не само към хората, които са с някакви недъзи, а към всеки човек. Емпатията е нещо, което трябва да бъде отношение към всеки. Това се предава на децата още като малки и ролята на семейството е много важна.

Анелия Велинова: Виждаш ли светъл лъч в развитието на нашата кинематография?

Доц. д-р Александър Донев: Киното се движи напред. За съжаление това, което е притеснителното, е, че цялото това придвижване е малко хаотично, а не е резултат на държавна политика. Няма стратегия, няма цели, няма ценности. Някой да е обявил някъде какви са ценностите, които българското кино защитава, разпространява и иска да предаде на обществото? 

Анелия Велинова: Стремежът към сериали за какво говори? 

Доц. д-р Александър Донев: Според мен за две неща: едното е, че телевизионната публика иска да гледа някакви измислени истории, по някакъв начин преразказващи нейното ежедневие, начина на живот, но на български и с български герои, с български отношения. Това е заложено в човека. Ние искаме да научим повече за себе си и за начина, по който живеем чрез някакви фикционални истории. Това е естествен импулс. От друга страна обаче, телевизиите наистина удовлетворяват само този им първичен импулс, те не се издигат на следващото ниво – да задоволяват по–високи художествени и естетически очаквания на публиката.

Христо Петров: В българската драматургия сме свидетели на абсурдни постановки.

Доц. д-р Александър Донев: Този процес започна в края на предишната система.От началото на 80-те години се появи тази мания в България всеки режисьор сам да пише своите филми, защото той е автор. Прекъснаха се традициите с класическата българска филмова и театрална драматургия. 

Христо Петров: Аз лично от години не съм чел театрална критика.

Доц. д-р Александър Донев: Има я, но е в специализирани издания. Дори популярните сайтове в интернет, които коментират културни събития, не публикуват критически текстове. Вторият импулс за тези сериали е, че хората искат да гледат българския живот, българската действителност под формата на някакъв телевизионен роман.

Анелия Велинова: Заедно с турската. 

Доц. д-р Александър Донев: Ние си приличаме по манталитет и сериалите отразяват същия модел. В турските сериали човешките отношения са представени по-откровено.

На конференция, на която бях в Барселона, една изследователка, емигрантка от бившия Съветски съюз и от Русия, каза, че Турция в момента е най–големият производител на телевизионно съдържание след САЩ. Тоест, когато имаш такова огромно производство и работиш за световния пазар, конкуренцията е съвсем друга. Освен това имаме много елементарна представа за Турция във високите слоеве на интелектуалния, на културния и на стопанския ѝ живот. 

Сериалите са носители на рекламно време. Телевизиите не дават никакви собствени средства за производството на тези сериали. Те влагат точно толкова, колкото могат да привлекат като реклама и това е причината и за сравнително ниското качество. В България не инвестират с идеята да продадат този продукт и на други пазари, за да представят българската идентичност, българския начин на живот, българския съвременен живот. За да се предизвика интерес, сериалът трябва да има художествена стойност. Той се превръща в пълнеж за запълване с реклами на телевизионното време. 

Владислав Кацарски: Мога да гарантирам, че сме единствената медия,която говори точно за това – защото ако има обективна критика да каже, че се излъчва поредният тъп сериал по еди коя си телевизия, в която озвучаването е на ниво ученически театър, няма добър сюжет, слаба игра на актьорите, облечени със собствените си дрехи, и ако това се появи, ще съсипеш тази продукция.

Доц. д-р Александър Донев: Не си прав за дрехите, те са елемент от рекламата. Осигуряват се от компания и всичко, което е в кадър, е доставено от някой производител или търговец. 

Анелия Велинова: Сериалите стават среда за рекламите, една съпътстваща индустрия, пагубно развращаваща хората, които стоят пред телевизора. Той се превръща в някакъв магнитен център.

Доц. д-р Александър Донев: Цялата критика към телевизията е заслужена, но не бива да пренасяме негативното отношение върху хората, които работят там, защото полагат усилия с минимални средства да направят нещо, което поне донякъде да става за гледане. От друга страна, работата при тези условия им създава рефлекси и способност да се справят с малко средства вече в собствените си проекти, които правят извън телевизиите и там искат да изразят себе си, а не да изпълнят предписания, чужда поръчка на телевизионните канали. Създават се връзки между различните екипи и производствени практики, които им помагат. Така че до голяма степен сериалите вършат някаква положителна роля, но мисля, че би трябвало да отидем на следващия етап.

Владислав Кацарски: Аз мисля като един виден марксист, че количествените натрупвания някога, може би, ще доведат до качествени изменения.

Доц. д-р Александър Донев: При марксизмът беше така, при демокрацията не е много сигурно. Количествените натрупвания се изразяват в увеличаване качеството на живот на някои хора, но не и на качеството на продукцията, която създават.

Анелия Велинова: Върху какво сега си насочил вниманието си? Какво проучваш и изследваш? 

Доц. д-р Александър Донев:  В съвременното българско кино нищо ново не забелязвам да се случва през последните години, няма радикално обновени неща и заради това съм се обърнал към старото кино. Занимавам се с две основни теми: едната е биографията на Златан Дудов, един българин, който прави забележителна кариера в немското кино, в европейското кино. Според мен, той е най–добре реализираният в областта на киното български творец и в същото време с колеги разработваме един проект, който се занимава с българската филмова култура на 20-те и 30-те години. Това е краят на нямото кино и началото на звуковото. През този период са създадени някъде около 40 български игрални филми, от които са запазени изцяло, може би, два. И има фрагменти от повечето. Разбира се, произведени са  много повече документални филми. Наред с това изследваме разпространението – какви филми са се показвали в България по това време, как е организиран този процес на разпространение. Тогава започват да се строят интензивно и киносалони. Голяма част от киносалоните, които бях закрити, ликвидирани, преустроени, преобразувани, са създадени през периода на 20-те и 30-те години. И в същото време как обществото открива киното, по какъв начин то се превръща в масово забавление и преживяване, в културна потребност именно през този период. В края на Първата световна война до голяма степен предизвиква интереса главно на по-маргинални кръгове от обществото – младежки, разбира се, част и от други хора. В обществото винаги има хора, които са изпреварили вкусовете и предпочитанията на масата. След войната животът започва да се движи по-бързо икономически и технологически. Радиото навлиза. Пресата се развива по-интензивно, много повече вестници и списания се появяват и всичко това стимулира възникването на една солидна филмова култура. България като филмопроизводство е доста назад в сравнение с други страни, но като брой зрители, като интерес към киното и издаване на филмови списания през този периода, е една съвсем нормална европейска страна. Искаме да създадем възможно по-пълна, по-цялостна картина на нещо, което не е изследвано и не е представено по този начин.

Анелия Велинова: Преди да бъде наречено магия и чудо, наред с другите чудеса.

Владислав Кацарски: Казах ти, че ще направя предаване, което да бъде уикендно, но с познавателна цел, дълго, с много музика и информация. Ще се надявам да ни разкажеш няколко истории за него, когато тръгне. Много благодаря, че дойде и ще очакваме нови срещи с теб. 

В студиото: Анелия Велинова, Владислав Кацарски, Христо Петров 

Написано от Anelia Velinova