Уникалната Глаголица

„Глаголицата ни води към безкрайността…” (А. Велинова)

Глаголицата ще ни пази и в бъдеще. Но трябва да си възвърнем уважението към създадените ЗА нас и ОТ нас постижения: те са за ползване от българите, но са полезни за целия свят.

Анелия Велинова и Владислав Кацарски в разговор за свещения език на българина. Азбука. Духовност. Политика.

Владислав Кацарски: Започвам един разговор за българските букви и ви предлагам да си припомним един материал отпреди 9 години. Ще поразсъждаваме върху него. Първо, искам да ви покажа материала, защото си струва да си припомним в исторически план как стоят нещата, а пък и от друга страна да видим, защо някои неща наистина не се случиха. 

На 27 февруари 1990 година все още съществуващият по онова време Държавен съвет реши за национален празник на България вместо 9 септември да бъде определен 3 март. Шест дни по-късно решението беше потвърдено и от Народното събрание. Така, уж „късайки с миналото си“, припряно и стратегически, България беше оставена в „тебеширения кръг“ между Русия и Европа. В първите години след 1989 г., макар разколебавана и пиляна, енергията за промяна все още можеше да върне исторически правдивата трезвост в българския поглед към Русия. За тази трезвост говоря. Затова е бил нужен и 3 март като национален празник. За да подмени припряно и стратегически героичния декор на 9 септември с друг – пак така героичен. И все така подходящ за етюдите на вечна благодарност към „двойните освободители“. Като последен опит подмяната да бъде предотвратена през май 1990 г. – само месец преди изборите за VII Велико Народно събрание, се роди дебат – „Може ли 24 май да обедини нацията“. Следите му лесно могат да бъдат проследени заради все още рехавия медиен пейзаж в първата година след свалянето на Тодор Живков. Те водят към тогавашния младежки седмичник „Полет”. Помните ли го? Той е варненски. Заедно с пловдивския „Комсомолска искра” и столичния „Култура” той беше част от автономната територия в тоталитарната българска преса, извоювана от духа на перестройката.

Дискусията може ли 24 май да обедини нацията звучеше ирационално, по-скоро интелектуално и някак си дисидентски. Тя трябваше да събере мненията на тогавашните главни редактори на вестниците „Култура“, „Литературен фронт“ и „Дума“ Копринка Червенкова, Марко Ганчев и Стефан Продев, на Валери Петров и Кирил Маричков, на акад. Николай Тодоров, на „младите лица в църквата“ – вече покойния митрополит Кирил, „синия“ йеромонах Христофор Събев. И разбира се – на културолога Петър Увалиев. 

Това, че разговорът е бил важен в усилията за измъкването на България от постсъветската сфера на влияние, щеше да стане ясно доста по-късно. Това, че тези усилия са останали без успех – също. 

Двадесет и четири години след 1990 година разломът между провалената руска демокрация и Западът отново изглежда дълбок и непреодолим. На Европейския съюз Русия на Путин противопоставя Евразийския, на либералната демокрация – някакъв свой „суверенен“ вариант на мека диктатура. През последните години Русия все по-неприкрито изнася национализъм в периферията си, вкарва фикцията за „панславянското единство“ и „православния консерватизъм“ в измислена битка със западната култура и превръща това противопоставяне в цивилизационен избор. Между комплексите на недооценената си историческа принадлежност към Европа и стокхолмския синдром на любовта към Русия, България е очевидно все по-раздвоена.

„Алфа рисърч“ публикува данни от проучване на общественото мнение. В него са обобщени резултатите от отговора на въпроса: „Как бихте гласували, ако днес имаше референдум и трябваше да избирате – за присъединяване на България към Европейския съюз или към Евразийски съюз?“.

Срещу 28% декларирали, че изобщо не биха участвали в подобен референдум, 40% и днес биха подкрепили членство в Европейския съюз. В същото време изборът в полза на Евразийския проект на Путин би бил 22%. 

В контекста на политическото шикалкавене след Киев, Крим и ставащото в момента в Украйна (а вероятно и повлияни от тях) цитираните по-горе резултати плашат. Те доказват подозренията, че в България има достатъчно активен и политически значим обществен сектор, който охотно би преориентирал страната в източна посока. А това без уговорки е сериозно изпитание както за устойчивостта на България като член на Европейския съюз, така и за надеждността на страната като партньор в евроатлантическата система за сигурност. В тази дълго провокирана шизофреничност сега темата за празничния календар на България би трябвало да стане част от дебата за ценностите и бъдещето. Това не е спор на „филите“ и „фобите“. Това е разговор за Путиновата стратегия за „обратно изкупуване“ на територии. В този списък е и България.

Тука искам само да кажа, че това е статия, която аз чета и мнението, което изразява авторът, не се изповядва изцяло от екипа на Брайл ФМ. Много ви моля да имате предвид това. Просто ви запознавам с тази статия – как тя изглежда, защото би трябвало да знаем и тези неща. Защото ние не сме сами на този свят.

Анелия Велинова: И много обичаме да спорим сами със себе си.

Владислав Кацарски: В Русия и до днес цинично се шегуват, че „Курица не птица и Болгария не заграница“ (от руски, „Кокошката не е птица и България не е чужбина”). У нас това се случва неприкрито чрез непрекъснатото напомняне за някаква историческа задлъжнялост или чрез провокациите на културна, православна или славянофилска сантименталност. 

Заради всичко това сега е важно да говорим пак за останалия без последици дебат от 1990 г. Да си дадем сметка, че ако в него беше победила датата 24 май, а не 3 март сега перспективата на българския поглед към Русия щеше да е друга. По-достойна! 

В годините преди 1989-та преподаватели във филологическите факултети на българските университети споменаваха името на руския акад. Дмитрий Лихачов като знак за различност, за академично дисидентство. Защото Лихачов беше част от друга, засекретена руска легенда. Не тази за „големия“ брат и по-малкия му роднина. А за предимството на духовността пред държавността. „Ние в Русия изпитваме чувство на голяма благодарност към България за своя литературен език, за началото на руската литература и за ония забележителни идеи, които са били провъзгласени през Симеоновия век – общочовешките идеи, написа Лихачов в лекцията си „Държава на духа“ (изнесен пред Първия международен конгрес на българистите в началото на 80-те години). Църковнославянският език, пренесен в Русия от България не само чрез книгите, но и устно – чрез богослужението, веднага става в Русия своеобразен индикатор на духовните ценности. България даде на източните славяни висшия слой на езика, „полюса на духовността“, който извънредно много обогатява техните езици, давайки им нравствена сила и способност да възвисяват мисълта, понятията, представите, емоциите“.

Аз си спомням този конгрес. Бях току-що приет в Софийския университет и помня как разбуни духовете тогава това нещо.

Академикът Дмитрий Лихачов беше исторически честен в нечестно време. Достатъчна причина, за да получи цялата академична признателност у нас след цитирания доклад. И в същото време да бъде заточен в периферията на идеологизираната наука. В тази наука връзките между причината и следствието често са премахнати, а изводите не следват фактите, за съжаление. Като например:

– че създадената в България християнска култура спомага за християнизирането на Киевска Русия.

– че покръстителят на Русия Св. княз Владимир приема християнството от българите.

– че първият духовен глава на Руската църква и първите руски епископи са българи.

– че митрополит Михаил Болгарин, живял в Киев някъде до края на Х в., е въвел сред новопокръстения руски народ старобългарския като богослужебен и държавно-административен език. Че е първият от общо 8 български архиереи, най-известният от които Киприян, служили като великоруски митрополити в различни периоди от време.

– или че Киприян въвежда в Русия Патриарх-Евтимиевата правописна реформа, с което преодолява опитите за налагането на католицизма в земите на Западна Русия.

Ако написаното от акад. Лихачов не беше превърнато в апокриф, а историята не беше писана от патриоти в тайните служби на „зрелия социализъм“, днес вероятно българската перспектива в отношението към Русия щеше да е съвършено различна.

През март 1990 г. азбуката загуби.

Загуби честността на културата в двубой с двуличието на политиката. Загуби я втори път през май същата година, когато хора с ръст в българската култура, литература и история се опитаха да разговарят с анонимните ѝ фалшификатори. Тази битка беше загубена и в мандата на Великото народно събрание, и още няколко пъти след това в спорадични и немощни интелектуални престрелки „за“ или „против“ 24 май като национален празник.

Но най-печалното е, че победилите отстъпиха доброволно, без съпротива базисни политически позиции. Отказахме се от исторически и културни аргументи, от които днес имаме нужда за защита на европейската си, а не на евразийската си принадлежност. Сега, дори и в навечерието на 24 май не мислим за кирилицата като за най-силния, като за единствения си национален бранд в Европа. Мислим за буквите си не като за най-важните знаци на европейската си културна идентичност. Мислим за тях като за различност, която ни проправя спасителен път назад, винаги когато напред ни се стори трудно.

Като доказателство, че и в политиката няма нищо по-силно от буквите, от думите и словото, от оня загубен дебат през май 1990 г. са останали ето тези няколко изречения на безспорния Петър Увалиев:

„Идеолозите и демагозите от моето прокълнато поколение едва ли някога ще проумеят тази многолика, но единодушна Европа. Но нашите внуци и правнуци все повече се догаждат за нея и все по-бистро съзнават, че тази мисловна и духовна Европа не разделя, тя сплотява. Помислете си: Основоположникът на славянското достойнство е погребан в латинския Рим. Радетелят за православие почива в мир в католически храм. Този римски гроб е спомен и предвестие, пример и поука”. Това каза Петър Увалиев. Така се случи, че наистина 24 май не стана национален празник.

Анелия Велинова: Изключително ценни моменти има в тази негова статия.

Владислав Кацарски: Тя не е на Петър Увалиев, а на Спас Спасов, но той включва цитати оттам. 

Анелия Велинова: Защото наистина като отидеш на основните сгради в Брюксел, в Страсбург започва с българския език, просто защото първата буква е „Б”. И нали първият език, който попада, е там.

Владислав Кацарски: Когато Албанците влязат в ЕС, ще започва с албански.

Анелия Велинова: Но аз не смятам, че не се работи съзнателно срещу убийството на символиката в буквите и ще ви кажа защо. Фактите са много. 90-та година хваща един момент, който вече е много късен, в който е имало страхотна промивка в съзнанието на хората и е смачкано тяхното самочувствие. И Лихачов, който е честен, който няма комплексарско отношение към това, че една малка по територия страна е захранила огромни територии от славянско наследство. Това са половин милион славяни, които говорят на тези езици. Половин милион славяни, където пеят на църковнославянския, среднобългарски език, който остава в книжата и в песнопенията, благодарение на всички школи тука. И не става въпрос да се пъчим и да се хвалим. Това са исторически факти, който някой някъде иска да скрие.

Владислав Кацарски: Мисля, че са повече от половин милион.

Анелия Велинова: Примерно казвам. Но наистина символиката е изключително важна и преди да ви кажа за някои неща, които са исторически факт, за едни реформи, които уж правят реформа в правописа на българите, и когато се питаме: ”Защо, аджеба, не ни върви?”. Едно от нещата, поради които не ни върви, е точно орязването на част от символиката в правописа с няколко правописни реформи във времето. Но това след малко, защото за да усетим силата на буквата (поне аз я усещам, искам да ви я предам) и да разберем после какво е орязано, и как това пагубно влияе върху хората, които ежедневно пишат и говорят следствие на тия реформи. 

Искам да започна със символиката на глаголица, защото това е азбука, която идва от древни времена, сравнима със санскрит, с иврит, с най-старите езици. Започва от гласни звуци, които се трансформират в букви и тези гласни звуци са „творящата материя”, така да я кажем. Защото тука става връзката между честотата на вибрацията на звука и между формата, която се превръща в символ. Науката, която се занимава с това нещо, се нарича киматика, и тя дава информация за изключително важни модели на проявления в символиката. Ще ви кажа как това нещо се вижда в глаголицата. Тя е изградена от кръгчета, триъгълничета, правоъгълничета и кръстове – пресечни прави линии. Това са основни знаци, които правят връзка между земята и между небето, но те говорят всъщност за движение на енергии, за превръщане на нищото в нещо, тоест как се твори света. Това на показ, на дело дава същността на кръговрата в живота, как всичко завършва в покой  – че няма смърт. Това е една философия, която е претворена в тези чертички, кръгчета, триъгълничета и правоъгълничета, които в момента толкова се изпразнени от съдържания и толкова са отдалечени от съзнанието на хората, че те не ги усещат по този начин – зареждащо и енергийно. Но всъщност глаголицата е нещо като „библия” на Сътворението, с всичките цикли, с мъдростта на знаците и тя се казва „знаците, които говорят”. Много изследвания се правят в това отношение. Аз, като лингвист, не мога да остана далече от тях, защото наистина виждам символния и творческия фокус в тези знаци и букви. Тука ще изредя старата глаголица. Те са цели думи. Всъщност това е като приказка с много звуци вътре в нея, която все едно ти говори. И даже децата в първите школи на Седмочислениците са ги учили като песен, като стихове преди да преминат към писането и сътворяването на книжата. Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Есть, Жичье, Дзело земля, Иже (Йота), Како, Люди, Мислите, На, Он, Покой, Ръци, Слово, Твръдо, Ук, Фрът, Хер, От, Ща, Чръв, Ци, Ша, Еръ, Ер, Ери, Ет, Ен Он, Йен Йон, Юс, Ят. 

Във всичките тези звуци има уникални съчетания, които ги няма в другите народи. Защото казахме, че тръгва от вибрацията, от честотата, с която звукът излиза. А звукът се материализира в някаква форма. Така че ако трябва да разгадаем по някакъв начин тази символика, при Азъ, който е много личен също за всеки един от нас, и остава аз, ти, той, тя като лично местоимение. Само че тука е с двойното „ят” (ѣ ) отзад, което е едно от реформираните неща, които са пагубни за съзнанието на българина, дават реализация на проявленията, която едновременно всъщност е и проявление, и източник. И оттам произлиза целият принцип на повторението на всички нива. Така че Аз съм, който. Буки – творя, създавам. Веди – водя и имам възможността. Глаголи – да действам, да проявя движение и Добро– с фокус върху добрината и отдадеността да твориш и да добруваш. И Ест– да го има. Ест е да съществува това добро в материалния свят с опитността, с цялото това холограмно проявление на триединните енергии в света, в който ние живеем. Защото Фрът показва възможностите на алтернативата – можеш да „завъртиш  кръговрата”, така да се каже, наляво да го завъртиш, да го залюлееш надясно. Оттам идва и свастиката от кръста, със завъртането на енергиите – както и нагоре, и надолу. Това е цяла философия, която после я претворяват. Еровете (ер малък, ер голям) съответстват на детето, което расте и на човека, който твори. 

Владислав Кацарски: Признавам си, че ме изненада с прекрасния разбор на глаголицата. 

Анелия Велинова: Защото Ща е творческата буква. Тя е „енергоинформационния”, така да кажем, потенциал, който обаче се ограничава от околната среда, в който е поставен. Но жизнената енергия ци, за която говорят източните религии, то тя е нещото в тебе. А Черв (ч) свива диапазона на развитие и малко те дърпа към егоцентризъм. Но Ща е целият потенциал, който не е обвързан с никакво ограничение, който стига до нулева точка. И йотовете, юсовете, йеновете, ятовете – всички те говорят за едно взаимодействие на различни вълни, за стремежа ни към единното, когато имаме незавършено открита линия, защото знанието е проявления в нас. Но то остава като вакуумно, в нулата, а вярата е проявление навън, свободното решение за следващо проявление. Така че глаголицата ни води към безкрайността. Ятовките, всичките носовки, енергията, която ни вкарва в проявленията на възвишеното и на света.

Владислав Кацарски: В дългия разговор за буквите продължаваме да си говорим с Анелия Велинова за кирилицата. Интересен поглед, интересна приказка разказа ти за глаголицата. 

Чуйте още веднъж това предаване за българската азбука, за да можете да си обясните всичко онова, което се е случило и ни е съхранило през вековете.

Анелия Велинова: Да, защото българският език с неговата азбука е единственият, който се е запазил през вековете. Това е нещото, което ни е съхранило, макар че в момента смятам, че много е разклатено като усещане за самобитност и доста е работено в тази посока по какъв ли не начин. 

Ти каза за политическата страна, аз ще говоря малко за реформите в езика, които неминуемо са нанесли страхотен удар. Но то също е политика. Реформата в езика също е политика. Знаем, че политика е било създаването на азбуката и влизането в църквата, както и реформите. Те са като посегателство върху националната тъкан и наистина причиняват злини – тези реформи, които са правени. Ще спомена точно в кои години. Защото българският литературен език се появява тогава, когато народът се превръща в нация и се създава държава, тоест след Освобождението. Този процес става в много страни на ХІХ век. Той е исторически документиран. Има няколко условия нещо да стане държава, освен обща територия, граници, общ език, общо минало и т.н. Ето, ние влизаме в тази категория. И още: през 1878 година проф. Марин Дринов провежда книжовна реформа, макар че неговата цел била да кодифицира по някакъв начин в българския език. Всъщност той запазва двойното „я” – една много специфична, особена буква, утвърдена официално в българския правопис. Наредбата започва да действа следващата година, 20-тина години по-късно, 1899 година, с така нареченото просвещение на Тодор Иванчов – „Иванчевския правопис”. Той остава в сила до въвеждането на Омарчевския правопис през 1921 г., а през 1923 г. е възстановен в основните си положения и действа до комунистическата правописна реформа от 1945 г., най-пагубна от всичките тези реформи. Защо казвам, че тези езикови реформи са всъщност политика. Защото идеята на 20-те години е била България да се прилепи към Сърбия, към Западните покрайнини и да прилича на тях. Докато през 45-та година, с тези правописни реформи, които уж на пръв поглед нищо не значат, е да се доближи до руската кирилица. И тези неща лишават България от едни четири уникални букви, които са изхвърлени. Това са голяма и малка носовка, абсолютно неизговоряеми в другите европейски езици, с уникална позиция. И тези, които са двойното „я” и еровете, които се превръщат в ер голям и в ер малък. Също – играта с пълния и краткия член, което видяхме и в наши дни как започна. И как в писането, в това неглижиране на езика (ние подадохме тая тема), дето не можеше да се разбере кой извършва действието – в заглавията или вътре в текстовете, журналистическите, които се пеят.

Владислав Кацарски: „Елен уби германец в Западните Родопи”.

Анелия Велинова: Точно така. Какви ли не примери видяхме, най-безумни, което абсолютно нарушават тъканта на българския език. Езикът е математика. Има абсолютна прецизност и точност, и никой не може да бърка с мръсни ръце вътре, защото то е свързано с мисленето на хората, с отношението им към самосъзнанието им. И затова е престъпно деяние. Какво пише вестник „Кьолнише цайтунг“ от 11 януари 1922 година: „Българският език като руския познава две букви (графично са написани „ь“ и „ъ“), които се пишат в края на думите, за да покажат, че крайната съгласна трябва да се произнася меко или твърдо. Освен тия чужди на сръбския език букви, българският език притежава за радост на чужденците и едно двойно „ят“. Сегашното българско правителство, което произхожда от земеделската партия и се подкрепя от умерените социалисти, т.н. комунисти, преследва между другото сближаване с Югославия. (Затова ви казвам, че първите реформи са били с тази идея.) С изхвърлянето на тези букви, които не се срещат в сръбската кирилска азбука, то иска да изгради мост към Сърбия. (Подчертавам, че аз цитирам немски вестник). Преди няколко месеца правителството издаде строги заповеди до печата и до печатниците да не употребяват повече тези три букви. (Става въпрос за „ь“, „ъ“ и двойното „я”).
 Образованото гражданство, което и без това е настроено срещу земеделското правителство, обяви, че в България Отечеството е в опасност.“  Какво ви говори това? Илинден заявява на македонските българи, че ще запазят обаче този правопис, който е от света на българщината. И тогава се говори вече не за българския език, който е изменен, достатъчно отклонен встрани, а за македонски. Защото голямата носовка (ѫ) се родее с ер голям, сега  графично, който изглежда, и той е етимологично прави твърд – „святъ”. Знаете старото изписване на края на твърдата съгласна  (с „ъ” накрая) „Хлябъ”, с „ъ” допълнително. Пълният и краткият член, уж са синтактично правило, но казахме, че то определя кой действа, кой извършва действието. И тогава еровете и еловете излизат, все едно че отиват към североизток, североизточно някакво произношение. Защото в Русия няма двойно „ят”. И когато болшевиките изхвърлят двойната ятовка, тогава българският език започва да се приближава доста към руския. Особено пагубна, казах, е реформата (преди тези 90-те години) на 45-та година. Тя пък изхвърля еровете, двойното „я”, но запазва носовката. Мекотата на съгласната пред „о”, например в „синьо”, започва да се пише с и-кратко (й). Представете си „синйо”, според Омарчевския правопис. Тоест променят се правилата и употреба. Там, където има двойни предлози „със”, „във”, те се пишат без, само една дума…

С научни доводи, с излишни научни обосновки, всичко това е, за да се уеднакви вече българския повече с руски език, по-точно съветския език. Вече говорим за 45-та година, не е руският от ХІХ век. Защото тука текат други процеси, преврати, много обединения, малки Антанти, след това към е СССР, пък влияния  на Сърбия. Виждате, че всяка една реформа е експеримент върху съзнанието на българина. Много примери мога да дам, но мисля, че и това е достатъчно. Повече се набляга на славяни, а не на българи.

Владислав Кацарски: Тогава трябва да стигнем до някаква идея, може би за панславизма. Да видим това откъде е дошло? Защото реформата на земеделското правителство може да е дошла (аз не знам, признавам си, че ми трябва специалист с по-голяма научна степен), дали тази реформа 21-22 година не е резултат от Ньойския договор, където българските земи са откъснати и сърбите започват да издевателстват върху хората, останали оттатъка границата. Защо са го правили сърбите? Защо е била тая гадория? 

Анелия Велинова: Нахъсване отвън. Не трябва да е спокойно на Балканите.

Владислав Кацарски: И най-интересното е, че ние нямаме лошо отношение към сърбите. Наскоро играха България и Македония. През цялото време публиката викаше: „Булгари-татари!” Защото ни смятат за окупатори през 41-43 година и умишлено се раздухва тази част от българската история. Вместо да бъде разгледана правилно, тя се раздухва в една отрицателна светлина. И кому е нужно това?

Анелия Велинова: Да, защото идеята на Раковски да направи Федерация на Балканите е била не само да се посърби някак си българинът. Една широка федерация – друг е бил смисълът.

Владислав Кацарски: Не сме дозрели до такова нещо, защото ако това беше успяло и бе успял планът на Тито и на Георги Димитров, както си говорихме тука през 95-та година, Враца щеше да воюва с Пловдив и т.н.

Анелия Велинова: Но искам само да ви припомня една грешка, често срещана от точно това лишаване на двойното „я”. Защото то веднъж в определена конфигурация от букви се превръща в „е”, а друг път се превръща в „я”. И ние досега може да чуем „бялите” лястовички, вместо „белите” – нарушаване на закона, но това е останало отпреди трансформирането на двойното „я”. То затова е двойно, защото веднъж става „е”, а веднъж – „я”. Но се разделят по диалекти източните говори. „Млеко”, „хлеб” да казват, където е била двойната „ят”, а други да „якат” – „мляко”, „хляб”. Разделят се две цели области в диалектологията, но и досега се бъркат. И се бъркат даже от образовани хора. Чували сме го не рядко.

Владислав Кацарски: Мисля, че до 89-та година (да не бъркам) на картите на слепите за градския транспорт, на едните пишеше „слеп с водач”. На другите – „слеп гражданин”. „Сляп” нямаше. Факт… 

Те даже определиха и „ятовата граница” там, по поречието на река Тимок. Не им е лесно и на колегите от Института по български език, защото езикът се развива.

Анелия Велинова: Той се развива страшно бавно. Но ето, факт е за тези насилствени промени, които са се опитвали. Защото ние не си даваме сметка колко важен е езикът. Затова „шляпат” в момента по медиите, вкарват ми уличния език във всичко, пишат ми с четворка, пишат ми на латиница. Не могат да разберат колко е пагубно това нещо и че трябва да се стараят. Наистина съм благодарна, че в някои сайтове, блогове, пишейки документи, задължително условие е да пишеш на кирилица. Друг е въпросът, че станаха неграмотни, че не могат да пишат. Много болезнен проблем е неграмотността. Пак е посегателство… 

Владислав Кацарски: Мисля, че сега народът е по-грамотен, отколко през 40-те години примерно. Днеска си мислех например, че много английски думи не влязоха в българския език, но пък през ХVІІ-ХVІІІ век турските думи са навлезли и езикът пак е оцелял… Езикът е пропусклива материя. Оцелели сме. Съпротивата е била много по-голяма, когато византийците са били тук.

Анелия Велинова: Страхотен натиск е бил.

Владислав Кацарски: Да, така е. Само че съпротивата на езика е била много голяма и както виждаш в България има много малко гръцки думи. А 200 години са стояли тука гърците. Това не е малко. През време на турското робство не сме имали богослужения на турски. По време на византийското нашествие всичкото богослужение е било на гръцки.

Анелия Велинова: То там е цялата битка. Там е вкарването на този църковнославянски език, както сега му казват, а той е среднобългарски, пак, за да се изпразни от съдържание.

Владислав Кацарски: Няма църковнославянски език.

Анелия Велинова: Това е среднобългарски език, на който пеят и в руските църкви.

Владислав Кацарски: И тук се връщаме отново на онова време (1975 г.), когато на сцената се появява една жена, която се казва Людмила Живкова. Тя за пет години успява да преобърне толкова много нагласи, да взриви толкова много мозъци и да инициира толкова много врагове срещу себе си. Някои казват, че това е спорна фигура. Никаква спорна фигура не е. Този човек, който иска да спори за Людмила Живкова, е някакъв лаик, не искащ да признае, че през това време българската култура се завърта диаметрално.

Анелия Велинова: Процъфтявала е и се е проявявала във всяко едно поле.

Владислав Кацарски: Само един Дворец на културата, а това е най-малкото. Ти разбираш ли за какви пари става на въпрос за производството на филма „Хан Аспарух”.

Анелия Велинова: Той е също посланик на българщината. Но ти, представяш ли си – тя е искала тази годишнина да се чества във всички страни. Във всички! И ако я бяха оставили, дали „Знаме на мира”, детската асамблея…

Владислав Кацарски: Това е едно невероятно завоевание, с много голяма перспектива в себе си. Защото това дете, като идва тука, след това като отиде в неговата страна и стане министър, ръководител на държава или на институт, ще остане с уважение към България.

 Предлагам тук да сложим край на този разговор. За съжаление, Мария Касимова – Моасе не можа да дойде, разболяла се е. Щеше да стане един много, много широк и дълбок разговор за свещения език на българина. Но дето са дни, пред нас са.

Водещи: Анелия Велинова и Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova