сирени

Баба Яга, на баба ти хурката, много баби-хилаво дете, бабина ти трънкина, дрън – дрън бабина, на бабин ден, бабини гозби, трай баба за хубост, сляпа баба… Кротко си дремех, в джоба ми лежаха две мартенички, нямаше контрола, автобусът плавно се носеше от Орлов Мост по Булевард Ленин. През детството баба ми казваше Цариградско Шосе.   На Плиска в рейса връхлетя шумна група ученици – от тези, които не можеш да ги различиш каква на възраст са или в кой клас учат. Тийнейджъри с една дума, а с друга – шумни. Говореха високо с мутиралите си гласове, но пък се смееха от сърце. И цялата тази кавалкада на фона на музика, направо гърмяща от нещо си. Отначало помислих, че звуците идват от някой мобилен телефон, но двамата младежи зад мен, към които се обърнах и направих забележка, с очи посочиха застаналите в средата на автобуса  ученици. Естествено, гражданското ми възмущение се отправи към дългучите, скупчили  се в хармониката на рейса. Единият държеше малка, но мощна JBL колонка. Момчетата направо си бяха симпатяги , което ме накара да съм прилично любезен с тях. На забележката ми, че музиката адски гърми и автобусът не е мястото за такова забавление, те веднага реагираха и направо спряха звука. Аз успокоен се обърнах и тъкмо да се върна на седалката, чух как един мутирал глас от групичката декларативно заяви зад гърба ми : „По добре музика, отколкото сирени да слушаме!”.  Топла вълна направо ме обля, сигурно и ушите ми пламнаха. Не се обърнах да го погледна. Дали не бяха момчетата от Паметника на съветската армия, които бдителните за реда и духовното ни здраве милиционери брутално арестуваха заради това, че бяха посмели да напишат в нозете на съветските солдати  “ Мир в Украйна“ … Или бяха други младежи. Все едно. Важното е, че ги имаше, какво като слушат музика –  те мислят! А за моята  комсомолска непримиримост и изкуфяла досада не […]