Ако поне веднъж не са разгърнали криле да полетят!
Видях старци, които възпяваха Любовта. Към жената, към приятеля, към майката, към детето… Чрез слово. Потресох се! Беше толкова странно! В очите на много малка част от тях гореше младежки огън – имаше някаква нишка, пряк път до великото чувство. Но останалите възпяваха хербарии. Не знаех – спомена ли изкуствено подхранваха: за пред публиката, ЗА ПРЕД СЕБЕ СИ? Мумифицирали ли бяха най-добрата си същност – да обичаш? На стафиди ли бяха се свили сърцата им? Нямаше плам, нямаше откривателство, не ме грабваха. И вяра нямаше. Нямаше искреност. Или за жал не бяха намерили смисъл да отворят за друг най-съкровеното тайно място във всеки от нас и зад катинар стояха всичките им богатства? Или животът не ги беше научил да ги споделят с „любимия“ човек, защото бяха загубили ключа? Дали си спомняха откровеността? Прекланяха ли се пред силата на отсрещното въздействие или пък не признаваха волята на хората: на избора им, на всичко, което те харесват? Не смееха да рискуват себе си! Бяха подчинени на общото мнение? Не се раздаваха за красивия миг! Много е странно: ще съм крайно разочарована, ако старци не познават Любовта; ако тя не ги е направила по-добри! Ако поне веднъж не са разгърнали криле да полетят! Значи, времето е изтекло без следа. За какво, за кого? Виждаме колко грохнали физически хора са сломени психически: озлобени, размазани, безлични и огрубели. Любовта разтърсва из основи, помъдрява осенения щастливец или нещастник; той става безропотен неин слуга за цял живот. Тя не търпи фукня, егоизъм, показност, безсмислено усилие, липса на надежда. Любовта е очакване, взаимопомощ, упование, разчитане… Любовта не упреква, не изпитва – само приема. Ако Лили Иванова пее за всемогъща страст или за пагубно отхвърляне, за утомителна ласка и неустоими ръце – не е смешно, нали?. Има гласове, които могат да проповядват Любовта. И много жалки подобия на изпята Любов има. Любовта ни отрежда различни роли: на сляп последовател, на невнятен разгулник, на нищо […]
