Гледай си в краката

Представете си една ето такава картина. Един добре облечен мъж върви, вдигнал поглед нагоре и се любува на сградата на Университета. Или си спомня годините, в които е учил тук, или се трогва от добре изпълнената архитектурна постановка. Хората минават покрай него, всеки по своите си работи, забързани, навели глави, загледани в краката си. Не зная кой, някой близък мой, разсъждаваше, защо ние българите си гледаме в краката. Защото майките ни още от малки ни го набиват това в главите: „гледай си в краката!”. Ще се заблееш нанякъде – и храс! от някоя издатина на тротоара. После обелено коляно, ревове, разправии. Като големи и пораснали нещата не се променят кой знае колко. Само дето ние ставаме родители и викаме след децата си да си гледат в краката. Не съм забравил за човека, който се възхищаваше на университетската сграда. Той разбира се се спъна в една отчекната плочка. И се спъна сериозно. Съдя по това как се ядоса. И от тук започва един низ от събития, много характерен по тия географски ширини. Мъжът рита плочката, силно я рита, защото силно е ядосан. От това му спонтанно решение го заболява кракът, с който е ритнал плочката. Мъжът се заковава ня място и аха да се хване за крака, но преценява, че точно тук и точно сега не може да направи такова нещо. Едно че не върви на облеклото и осанката му, и друго – ще загуби равновесие. Затова прави крачка напред и стъпва върху същата тази изчекната плочка. И тогава настава другата веселба. Плочката, като всяка уважаваща себе си плочка, поставена на български тротоар, е скътала под себе си достатъчно количество кална вода, чакаща удобен момент да изригне като малък фонтан. Получава се точно това, което ви разказвам. Ако мъжът беше облечен с бял костюм, картината щеше да бъде пълна, но не […]