“ В любовта няма страх; тъкмо обратното — съвършената любов прогонва страха, защото страхът е свързан с наказание. Ето защо любовта не е съвършена в този, който се страхува. Ние обичаме, защото Бог пръв ни обикна.” Първото писмо на Йоан 4:18-19 По смръзналите улици на града, в деня след 14 февруари, сякаш отеква тази присъща нам, людете самотност, полепнала по изровените язви на асфалта и тротоарите… Празнични стъпки на влюбени, разкъсани балони и опаковки във форма на сърца, бонбоните и виното – всички атрибути на отминал празник са добили стойността на артефакти. Само гълъбите в градинката с упорита наивност търсят онази храна, която ще им даде силите да полетят. “В любовта няма страх…”, но къде е тази всеобхватна амброзия днес, имало ли я е изобщо в спокойните мигове на щастие, в трескавото опознаване или шеметната близост на целувките?! Защото страхът се превръща в константна единица, която диктува поведението ни, опровергава настоящето и запълва с носталгичен привкус миналото… Но ние все още обичаме, все още се учим да се радваме на краткото слънце, което пролазва по графитния щрих на фасади и дървета, по острите черти на сутрешни минувачи, строени срещу светофарите, по мен, по теб… Сякаш сме рицари на любовта – безразсъдни Донкихотовци, Жулиети, възкръснали романтици, чиито пулс излъчва ритмичната секция на този вечен химн, който заприличва понякога на SOS от потъващ кораб… Още древните гърци са предусетили тази “лимитирана” същност на човешката любов, несъвършената ѝ приложимост в отношенията ни. Затова и думите, с които я назовават са осем на брой ( Ерос, Филиa, Сторге, Лудус, Mания, Прагма, Филаутия, Агапе ). Комбинирането им, според тях може да бъде до два-три от тези видове и, забележете: могат да се превърнат във фиксация или мания и да придобият негативен характер. В повечето езици са останали думи, които означават “любов” и “обич”. Понякога се питаме защо клетвите на влюбените са толкова силни “докато смъртта ги раздели” и после […]
