Новели за приятелството
“О, приятели мои! На света няма приятели!” – казал го е Аристотел. Друг вариант на негова мисъл по същата тема е: “Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел.” Може би и вие, както и аз, сте си задавали въпроси, относно валидността на приятелството. Чия валута е то? На сърцето и споделянето, на взаимната изгода, на доверието или на това да привикнеш с друго човешко същество. Да го разбираш, да се смеете заедно, да отгатваш тъгата му и да му помагаш да се лекува от нея… Да споделяш и своята гледна точка и да търсите заедно поведенчески механизми, които да го омиротворят. Ако се е поддал на афекти, способни да размият границите на доброто и злото, да го прегърнеш и с тази прегръдка да влееш хуманния пулс на своето сърце в неговото… Да, можем да избираме приятелите си, но едва ли допускаме особено близо и бързо новите си познати до крепостта на своята същност, когато сме преминали 40-те. Опитът ни е научил и, както казва Никола Шамфор: “ Дворцово приятелство, лисича чест, вълче общество.”. На мен поне ми се е случвало, а щом е така, предполагам на повечето от вас, да се доверявам безрезервно на приятели, а после да дочувам странно ехо зад гърба си по свой адрес от същите тези приятели… “Процесът е взаимен”, съм си казвала обикновено. Може би аз съм допринесла за натрупана обида, която трябва да е причина за този пълен обрат! Не, простотата грешка на младостта, че доверието и всичко – всичко за приятеля (без натякване и разтакаване), ще направи климата на споделяне най – благотворен, е златната среда, в която можеш да се превърнеш в даденост за другия. Обикновено не споря. Научих се че безследното разстояние от тези хора е най – доброто лекарство. Понякога нивото оказва решаващо влияние. Няма как да обясниш, а и […]
