Поетът-физик Радослав Симеонов: Има ли поезия във физиката или физика в поезията?

„Не забравяйте да гледате звездите, а не в краката си. Опитайте се да разберете какво виждате и си задайте въпроса защо съществува Вселената.” (Стивън Хокинг)

Разговор с учения, изследователя на тъмната материя, фотографа, поета Радослав Симеонов за дебютната му книга „Монодиалози”. Поезия и наука. За „черните дупки” в живота. 

Владислав Кацарски: При мен е един много особен поет. Няма да правим пълна дисекция на неговата поезия, но поне ще я „поразкадроваме” оттук оттам. Респектиран съм от факта, че Радослав Симеонов е учен, млад български учен. Харесвам хора, които дръзват да се занимават с българска наука, защото това в днешно време може да се окаже мостът, който да спаси тази държава, която сега не знае къде е. Определено е точно така. Каквото и да говорим, и както и да се опитваме да се помпаме, че не всичко сме изгубили, доста посоки изгубихме. Тук, от 10-ия етаж, се вижда Българската академия на науките, която крета и не защото там няма специалисти, а защото там няма достатъчно пари. Когато една държава не влага достатъчно средства в култура, в наука и в образование, или когато влага средства, които не знае къде отиват, нещата избиват извън коловоза. Здравейте, Радослав.

Радослав Симеонов: Здравейте. Благодаря Ви за поканата. Радвам се, че съм тук с Вас днес.

Владислав Кацарски: Аз Ви съветвам много да не се радвате, защото не съм от най-лесните водещи, но пък се радвам, че ще можем да си поговорим. А след предаването дали ще останем приятели, или ще кажете, че това е било най-ужасното Ви представяне, ще видим тепърва.

Вие сте млад български учен. Какво искате да направите? Направи ми много силно впечатление, че се стремите да откриете елементарна частица ли?

Радослав Симеонов: Така е. Аз съм млад българска учен. В момента съм докторант в Софийския университет във Физическия факултет и голямата цел на нашата група е, дай боже, да открием нова частица. Но за това пътят е огромен. Започва се с конструиране на теоретична задача, впоследствие за измисляне на експеримент, който евентуално би я потвърдил и, в крайна сметка, провеждането на експеримента. Събирането на огромно количество данни по време на провеждането му, опира до анализирането на тези данни и до тяхната реконструкция,`до виждането на това какво всъщност ние сме събрали. Защото каквото и да си говорим, един експеримент, без да бъде разбран подробно, е просто хубава установка. Но какво правим ние точно във Физическия факултет? Стремим се към това да разберем Вселената с една крачка напред, или по-скоро назад, защото всъщност, за да разберем какво се е случило с нея от времето на Големия взрив досега, трябва да поровим и малко в миналото. Има няколко нерешени проблема пред съвременната физика. Единият от тях е т.нар. „проблем за описанието на тъмната материя”. Тъмната материя е вещество, което изгражда около 24-25% в зависимост от данните, които гледаме от Вселената. Ние познаваме едва около 4% от материята, а всичките останали проценти, са тъмна енергия. Какво представлява тъмната материя, откъде имаме някакви свидетелства за нея? Още през миналия век имаме много интересни наблюдения. Когато се наблюдава въртенето на галактики, се установява, че те не се въртят със скоростта, с която ние очакваме спрямо уравненията, които имаме, и спрямо наблюдението са малко по-интересни.

Владислав Кацарски: Тези уравнения на каква база са направени?

Радослав Симеонов: Физиката, изобщо целта на науката е, да опише целия свят на някакъв познат за нас език. Какъв е езикът на физиката? Това са именно някакви уравнения. За да опишем природата, ние използваме уравнения, които впоследствие потвърждаваме експериментално. И какво се случва, когато са наблюдавали въртенето на галактики? Оказва се, че те са въртят с някаква много странна скорост. Ако си представим една въртележка, то едно конче, което е много по-далече от центъра, ще се върти с много по-голяма скорост, отколкото някое конче, което е много близко. Ако си представим пък Слънчевата система, една планета, колкото е по-далече от Слънцето, толкова по-бавно се движи. Каква е пък истината за галактиките? Ами точно по средата. Оказа се, че те са виждате с някаква равномерна скорост, независимо до това дали сте в центъра, или сте далече, да кажем близко около центъра. И какво може да бъде описанието за този странен ефект, който ние не сме очаквали? Ами някаква материя, която взаимодейства гравитационно с телата, които са по ръкавите на галактиките. Взаимодействат им така, че да се получи тази скорост. 

Владислав Кацарски: Това е движещата сила ли?

Радослав Симеонов: Нека да кажем „движещата материя”. И сега нашата цел във факултета е да се опитаме да разберем от какво е изградена тази материя.

Владислав Кацарски: А вие как ще разберете това? Въпросът е много лаишки, но аз все пак имам гимназиални познания по физика. Тоест, пак на базата на предположения, или на базата на проби?

Радослав Симеонов: Разбира се, и двете. Те си вървят в голяма степен ръка за ръка, но не може едно предположение да не бъде предварително подкрепено с факти, както и не можем да правим просто проба на всяко едно нещо. Проверяват се хипотези на база теоретичните модели, които имаме, и съответно се проверяват дадени региони. Има си региони, които ни дават в каква горе-долу област можем да търсим някакви частици, които биха я обусловили, и ние точно там и търсим.

Владислав Кацарски: Колко души оспорват теорията на относителността на Айнщайн?

Радослав Симеонов: Разбира се, много хора решават да оспорят уравненията на Айнщайн. Всеки човек, който няма достатъчните познания, може да вярва в това, което приказва, но когато човек вникне по-сериозно в материята, разбира, че няма как да кривне наляво или надясно. С някои неща просто не може да се спори.

Владислав Кацарски: Аз се питам, защото един българин оспорва теорията.

Радослав Симеонов: Той не е един, уверявам Ви. Много хора се опитват.

Владислав Кацарски: Те имат право да правят това нещо. Въпросът е вече, докъде биха могли да докажат това, или докъде биха могли да подплатят своето твърдение с нещо, което да убеди нас.

Радослав Симеонов: Зад всяко твърдение трябва да има доказателства за него, за да бъде реално и да бъде прието насериозно.

Владислав Кацарски: Вие оставате в България, учите в България, докторантура правите в България. Това е много хубаво. А не сте ли се изкушавал да отидете навън?

Радослав Симеонов: Изкушавам се, разбира се. Почти през цялото време има изкушения, но в крайна сметка, целта ми е поне към момента да работя тук, да остана тук и да покажа и на учениците, защо е хубаво те също да се опитат да започнат своето висше образование в България, да намерят своето място и заедно, ако можем, да създадем една научна общност, с която да издигнем на ново ниво това, което правим. Защото липсата на кадри е сериозна, но стъпка по стъпка, вярвам, че ще успеем да запълним тази празнина.

Владислав Кацарски: Ще можем да върнем надеждата в това, че тук може да се живее добре.

Радослав Симеонов: Точно така. В началото Вие започнахте с разказа за мостовете. Това, което ние сме предприели в момента като цел, е да се опитаме да изградим един мост между гимназиите, университета, така че ученици да бъдат запознати конкретно с нашата дейност и да направят един плавен преход, да видят, че всъщност има работа при нас. Могат да започнат дори в първи, втори курс да извършват научна дейност във Физическия факултет. И нещо, което изключително много ме радва, ученици, включително от 11-ти клас (това е съвсем прясна информация, вчера се случи), дойдоха в нашата научна група, и те ще стартират наистина научна работа, в която ще се опитват да направят устройство, което ние впоследствие ще вземем в ЦЕРН, и ще го използваме за истинска работа.

Владислав Кацарски: От кой 11-ти клас?

Радослав Симеонов: От 11-ти клас от Националната природо-математическа гимназия (НПМГ).

Владислав Кацарски: Питам, защото там съм преподавал. Вие сте възпитаник наСофийската математическа гимназия (СМГ). Къде е разликата между вас и Националната. Кои са по-добри?

Радослав Симеонов: Трябва да си защитя хората, които мен са ме научили. От една страна, си казвам СМГ, от друга страна, пък искам да привлека кадри и от НПМГ, така че окуражавам учениците от нея да ме опровергаят. 

Владислав Кацарски: Съгласен ли сте с мен, че заведението има значение? Средното училище. 

Радослав Симеонов: От една страна, самото училище има много голямо значение, защото създава средата, в която трябва да се учим, средата, в която самите ученици или биват стимулирани, или пък им действат странични фактори. От друга страна, учителското ръководство, това е най-висшата форма на колектив, към който трябва да се обърнем. Така че, от една страна, е заведението, но в никакъв случай не бива да забравяме душата на заведението, а именно учителите. Защото, когато учителите са тези, които са готови да мотивират, да подкрепят през целия път на образованието своите ученици, то тогава те са тези с най-голям приоритер. Аз съм изключително благодарен на своите учители, които са ми помогнали през годините. Особено на тези в СМГ, защото ако не бяха те, със сигурност нямаше да успея да достигна това ниво.

Владислав Кацарски: Обаче нека да видим така – ръководството на СМГ, на НПМГ, на Английската гимназия и на Националната гимназия за древни езици и култура, и на 22-ро училище. Избрах няколко елитни училища в София. Директорите им са специалисти по някакъв предмет. Не може да бъде учителка с начално или предучилищно образование директор на СМГ, а на Второ училище може, условно казано. Защото знаете ли какво наблюдавам в момента? Един страшен бум. Това го прави Благоевградският университет. Те да си берат гайлето и греха, както казвам аз. Те произвеждат директори. Това е „училищен маркетинг”, мисля, че така се казва тази специалност, която я завършват всички, които имат предучилищна педагогика и начална педагогика. И изведнъж стават директори тези хора, които трябва да дават насоки на добри учители, литератори, математици, които преподават на момчета и момичета на 18-19 години. Получава се един меко казано „амбициозен качамак”. Това се получава в момента. Откъде извадиха тази амбициозност тези учители, главно са учителки. Това са едни „вресли”, които така си ръководят колектива, че той е на принципа „разделяй и владей”, и моите хора ще бъдат най-добре. И ето го резултата – побоища, агресии. Аз затова питах заведението има ли значение, защото в една висока гимназия нещата стоят по друг начин. И ако те изключат от Софийската математическа или от Националната математическа, ти ще отидеш или в някое училище по кварталите, или ще се върнеш в родния си град, който може да бъде Куртово Конаре, или каквото там. Да не се обиждат хората от Куртово Конаре, но тяхната гимназия не е на това ниво, на което са примерно няколко елитни училища в София.

Радослав Симеонов: Въпросът е изцяло многопластов, защото сега как пък да произведем качествен директор. Дали наистина един университет може директно да произведе кадри, или първо кадърът трябва да бъде учител, който да се е изкачил по цялата йерархия, за да достигне това ниво. Тук можем да задълбаем и според мен опира в голяма степен и до личностни качества, защото, когато един човек си е подготвен, и има общия поглед върху ръководенето, може би той няма тази необходимост преди това да е бил учител. Но в друга степен, ако изобщо не е професионалист в тази си област, то тогава как да станат нещата.

Владислав Кацарски: Обърнете внимание на друго. Значи той става директор и какво пише в договора му – „до провеждане на конкурс.” Този конкурс може да бъде след 20 години. Тези са безсмъртни там. Президентът може да има само два мандата, обаче директорът може да стои колкото си иска там. Окопава се, става един екселенц. Докато той, ако знае, че има седем години и след тези седем години този, дето го е газил, може случайно да стане директор, нали се сещате, че нещата ще бъдат малко по-различни.

Радослав Симеонов: Аз съм убеден, че ако пък тези, които са под него, създадат достатъчно силна общност, те със сигурност могат да вложат всички усилия, така че този въпросен директор, който създаваме в момента като образ, да бъде свален. Отново започваме да се въртим в кръг. Трябва ни мощно ядро от учителски колектив, което да влага всичко. В същото време те трябва да оказват както натиск на директора, но ако пък това ядро започне да прави глупости, трябва да го има и обратното. Така че това си е процес, който според мен си е изцяло вързан. Но никой не бива да бъде оставян да се разпорежда до безкрайност.

Владислав Кацарски: Поете Симеонов, какво казва Брехт: „Икономическите кризи ще отминат, войните ще отминат, но какво ще кажат хората, ако поетите през това време, за това време, са мълчали.” Хайде тогава да коментираме с Вас: „Преклонена главица, сабя не я сече.” И един колектив, който се състои от 100 човека, прави глупости, ако трима души надигат, другите 97 си мълчат. И тези трима, дето надигат, се оказват ненормалниците  на колектива.

Радослав Симеонов: Но пък, както е казал Вазов: „Лудите, лудите – те да са живи.”

Владислав Кацарски: Преди няколко дни в България имаше избори. И какво стана? Стана така, че едни хора, които говорят истини, удобно на някои други, е да се обявяват за луди. Така е по-лесно. Не цитираме имена.

Радослав Симеонов: Има различни нюанси на лудост.

Владислав Кацарски: Когато казаха България да влезе в Европейския съюз, но трябва да си закрие два енергоблока – трети и четвърти. Чехия не ги закри, а ние ги закрихме. И когато някой излезе да каже това нещо, обикновено не го казват хората от двете водещи партии в момента. Да сте чули г-н Кирил Петков да каже: „Ние си закрихме енергоблоковете, защото не беше правилно.”

Радослав Симеонов: Искам да се дръпнем от политиката, по-скоро да се насочим към това политиците ли трябва да са тези, които да говорят именно за такива работи, или пък да са хората, които се занимават с ядрена енергията, да са гласът.

Владислав Кацарски: А кой ги попита вашите колеги?

Радослав Симеонов: Това вече не знам, защото аз съм далече от ядрената енергетиката.

Владислав Кацарски: Кой попита ядрените физици? Мечката като играе при съседите, може да заиграе и при вас. Вие ще кажете така: „Трябва ни техника, с която да работим.”

Радослав Симеонов: Ние и вчера сме го казали.

Владислав Кацарски: И аз ще кажа: „Радослав Симеонов, то е много хубаво, но ония пък искат да направят тротоари, и аз сега на кого да угодя – на тебе, или на тротоарите?” Тука се оказва, че ние сме неспособни да разпределим парите, които са – едните за банички, другите за кифли. Ето това е целият проблем според мен, че ние не знаем и не можем да си направим така нещата, че най-сетне те да тръгнат при нас. Защото, ако аз не дам пари на вашия колектив, вие сте един много амбициозни и способни хора, само че като не ви дам пари, ще отидете в Норвегия. Така ли е?

Радослав Симеонов: Така е. Въпреки че от всички области, аз мисля, че конкретно научната област се е доказала като хора, които изкушенията не винаги са ги привличали. Виждате, че все пак има хора, които през целия си живот остават тук и се борят докрай. По никой начин не предават науката. А относно предния въпрос за кифлите и баничките, правя един преход към литературата. Има един чудесен пример, с който мисля, че ще обхванем темите, които загатнахме към момента. Една книга на Дейвид Менаше – „Списъкът с приоритети”. Това е за един учител, който е в САЩ, имащ за основен приоритет, да накара своите ученици по време на техния образователен процес да се водят от т.н. „списък с приоритети”. Тоест това е един педагогически похват, при който всеки ученик още в началото на учебната година сяда на тишина, на спокойствие, единствено и само с белия лист и с химикалката, и си записва какви за него са приоритетите. Подрежда си ги, така че заставайки сам срещу себе си, срещу огледалото, което представлява белият лист, разбира какво е важното за него, какво е ценното и към какво трябва да се стреми. Впоследствие съдбата на този учител е изключително интересна. Той страда от рак и решава, че последните си години ще обиколи Щатите на автостоп, така че да посети абсолютно всички свои бивши ученици, или поне голяма част от тях, и да види докъде са стигнали, какво са постигнали, как техните приоритети са се развили с годините. И считам, че е доста важно и интересно като тема, защото това, което виждам като отсъствие днес – ние не знаем какви са приоритетите ни. Не сме седнали с листа да си ги подредим и напишем като хората. А това, от една страна, е форма на честност, защото по този начин ние ставаме честни със себе си, от друга страна, ще бъде ясно какво всъщност можем да постигнем, и към какво не бива да се стремим.

Владислав Кацарски: Говорим си за всичко онова, което може да се превърне в литературно произведение. Та така: „От живота поезия става, от поезията живот – не.” Аз съм имал възможност да се убедя в това. Но да си поговорим сега затова, така ли е според Вас и къде са изключенията? Трябва да има изключение. Вие, учените, допускате винаги изключения, които били потвърждавали правилото. Аз това не го разбирам и никога не съм го разбирал.

Радослав Симеонов: Поезията винаги за мен е живот, защото може да бъде тази, която да ни издърпа или от обикновена дупка, или ако искате от „черна дупка”. Да върнем малко назад нещата. Тя може да бъде спасителен пояс, но също така поезията може да бъде толкова силна, че всъщност тя да бъде тази, която да ни дръпне към дадена дума. Текстовете по своето качество не са живи, но вярвам, че когато са добри, когато са силни, заживяват в съзнанието на читателя, в неговото кътче, където той си ги складира и посява, така че след време, когато те поникнат, да могат да дадат някаква жизненост.

Владислав Кацарски: Вие правите това, което сега ще излезе. Вашата книга е странна поезия, поне за мен. И защо е странна? Първо, моето разбиране за едно литературно произведение, или произведение на изкуството е, че то не е печалба, а е постъпка. Така че как един автор е решил да постъпи, си е негово право. Така е постъпил и това е предложил на хората, които да се запознаят с неговото произведение. Това Ви е първата поетична книга, така ли?

Радослав Симеонов: Точно така. Това е моят литературен дебют. Преди това съм публикувал единствено и само отделни произведения, предимно в онлайн пространството, но сега се реших на тази стъпка. Да издам своя дебютна стихосбирка и още в хода на нейното подготвяне потръгнаха нещата, така че има още доста материал. Вярвам, че ще остана на литературната сцена и ще продължа да показвам своето творчество.

Владислав Кацарски: Там никой не може да Ви спре. Никой на никого не е забранил да пише. Имало е и такива времена в България.

Радослав Симеонов: Това е вярно. Никой друг не може да го направи, но считам, че за самия себе си мога да бъда този, който да се спре, защото когато нещо няма своето качество, своята естетика или своята цел, не виждам смисъл то да бъде представено. Това, което аз опитвам да представя, е да бъде нещо различно, нещо, което не е правено като текстове. Текстовете, сами сте се убедили, че са една идея по-различни. Не са класическа поезия. Много рядко си позволявам да римувам, спазвам белия стих. Но ще кажете, че бял стих пишат почти всички съвременни автори.

Владислав Кацарски: Нищо няма да кажа. Ще кажа следното нещо – за това, че Вие сам ще разберете кога да спрете. 

„Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,

всички стихове вече да спрат.

Докажете ми с точна анализа

че е правилен вашия съд.

Това дело е дело обществено

и вий строги бъдете съвсем.

Аз не ще ви послушам естествено,

но това е отделен проблем.

 Ето, това е отделен проблем. Та какво – нещо по-различно? А можете ли да пишете римувано?

Радослав Симеонов: Имам няколко стихотворения, но за да седна да пиша римувано, има може би две причини. Първата, когато искам да напиша нещо, което да бъде посветено на някого, защото съм имал и такива случаи, и така да съм усетил човека, че да не мога да се изкажа за него в бял стих. Тоест да имам едно вътрешно усещане, че конкретно този човек заслужава произведението, което напиша за него, да бъде в класическа поезия. Да кажем, че така би му отивало повече на него. Втората причина, поради която бих седнал да напиша нещо римувано, е като предизвикателство за самия себе си. Да избягам от това, което по принцип пиша, и да се предизвикам, да си задавам повече въпроси, докато пиша римувано. Да спазвам норми, да спазвам определен брой срички на ред или конкретен ритъм да бъде по-различен. Много ми е било интересно, когато съм чел есетата на Хорхе Луис Борхес. По време на неговото преподаване, той установява, че за тези години, вече на изминалия век, няма достатъчно хора, които да пишат епоси, да пишат класически балади. Тоест той се опитва да върне още по-назад лентата. Ако сега съвременните автори предимно бягат към белия стих и няма кой да върне към класическата поезия, то Борхес е забелязал, че от класическа поезия няма кой да върне още по-назад.

Владислав Кацарски: Кое отличава Вашите стихове от художествената проза? Прочетете едно стихотворение.

Радослав Симеонов: Границата е много тънка. И всъщност на мен целта донякъде ми е била като пиша съвсем да се доближа до тях, но все пак ритъмът, начинът, по който е поднесен всеки следващ ред, да бъде поезия.

Владислав Кацарски: Не се ли опитвате да играете графично?

Радослав Симеонов: Графиката също е много сериозна тук. Графично- минималистично, нека така да го кажем.

Владислав Кацарски: Само че, ако тези неща се четат и някой ги слуша, графичността отива по дяволите, нали?

Радослав Симеонов: Ако е така, може би не съм се справил толкова добре. 

Владислав Кацарски: Дайте да видим.

Радослав Симеонов: Сега ще прочета едно стихотворение, което съм посветил на голяма част от българките поети, които по един или друг начин са ми повлияли през годините, вдъхновили са ме, учили са ме как се пише. Разбира се, това са само малка част от тях. Има още много, много голям брой български писатели, които уважавам, на които бих искал един ден да посветя някое произведение, включително и съвременни такива. Казва се „Поети”.

 „Да бях Вапцаров

щях да дойда в съня ти…” 

Владислав Кацарски: Добре. Знаете ли, когато тръгва Дамян Дамянов в 60-те години, това е времето на поезията в много силен дух, български. Защото 50-те години са годините на мачкането на интелигенцията. 60-те години се вдига малко този натиск и тази преса, и веднага си личи. Появява се Дамян Дамянов с „Ако нямаше огън”. „Очакване” е другата му стихосбирка. Появява се и Веселин Ханчев с прекрасна поезия. В края на 60-те дебютира Стефан Цанев с много хубави стихове. И, разбира се, Любомир Левчев. А защо казвам Любомир Левчев? Това е поетът, който за мене е съвършеният български бял стих. По-точна ритмика в неримуваното слово от тази на Левчев аз не съм чувал и не съм чел. Невероятна стъпка има в мелодиката. Прочетете още едно стихотворение. Книгата се казва „Монодиалози”.

Кажете ми за мъката, Радослав, преди да ми прочетете още едно стихотворение. Вие сте млад човек, обаче всеки човек има своята мъка. Не говоря за своята тъга, а за своята мъка.

Радослав Симеонов: Една стъпка по-навътре от тъгата. Там, където ножът влиза между ребрата, и дали посява лято, или зима, е много сериозен въпрос. Тези бразди може да останат и неизорани. Мъката е много дълбока рана… Монетата има две страни. И въпросът е какво да я правим? Дали да задълбаваме в нея и полето около нас да става се по-черно, все по-мрачно. Да се затваряме в собствения си пашкул и тя да ни събаря, или да се опитаме да използваме мъката като водеща сила. Тоест да я изиграем мъката по някакъв начин така, че всъщност именно тя да ни направи по-силни. Цитат на Буковски, който навсякъде се тиражира, станал е едва ли не клише, но пък клишетата са клишета, защото са верни: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни.” Може именно мъката да бъде тази сила, която да влезе в нас и да бъде новият живот. Вярвам, че може да бъде именно такава. Хубаво е да я използваме, да неѝ се даваме. Да използваме ситуацията и да извлечем максимума от нея. 

Владислав Кацарски: Понеже казахте Буковски, аз ще Ви отговоря с нещо по-близко.

„За да останеш, за да си потребен,
 за да те има и след теб дори,
 ти всяка вещ и образ покрай тебе
 открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,
 затворила пространствата в зърна,
 като дървото в плод, като пчелата,
 създала мед от пръст и светлина…”

Да чуем още едно Ваше стихотворение.

Радослав Симеонов: Понеже се заговорихме за пашкула и отворих точно на едно такова стихотворение. Казва се „Най-страшният въпрос”.

  Как съм?

  Как да съм?

  Аз съм.

  Или не съм…

Владислав Кацарски: Искате ли сега да направим нещо? Тоест ще направим две неща, ако искате? Вие сега ще прочетете едно стихотворение и аз ще му отговоря в момента върху това, което ще прочетете. А след това ще опитаме да направим едно двамата.

Радослав Симеонов: Добре. Нека да пробваме.

Владислав Кацарски: Не сме го репетирали, видяхме се преди 40 минути.

Радослав Симеонов: Нека да направим един free style.

Владислав Кацарски: Рядко играя на такива неща. Не обичам рап, не обичам хип-хоп. Имаше един хип-хоп мъж, на който симпатизирах, допреди да стане депутат.

Радослав Симеонов: По-дълго или по-кратко?

Владислав Кацарски: Каквото си изберете. Аз ще отговоря на това, което Вие четете. Така че не знам. Дали ще отговоря с точно толкова дълго нещо, пак не знам.

Радослав Симеонов: Хайде да опитаме с нещо съвсем кратко, тъй като аз наистина много обичам кратката форма, и се заговорихме за минимализъм. Да спомена преди това за кратката форма. Това е нещо, което обожавам, защото когато човек прочете едва няколко реда, това, което може да остане в него, най-вече е чувства.

Владислав Кацарски: Ако аз Ви бях редактор, тази книга нямаше да бъде 140 страници, а щеше да бъде 60. Знаете ли защо? Защото когато читателят хване книгата, трябва да може да я прочете три пъти. Една стихосбирка не се чете само веднъж. Вие това го знаете. Едно стихотворение, ако го прочетеш веднъж, ще кажеш: „Това съм го чел”. Не си го чел. То трябва да влезе в теб, първо, като текст, след това трябва да влезе пък като графика, след това трябва да влезе като усещане, след това трябва да влезе като естетика, и след това вече да произведе чувство. 

Радослав Симеонов: Относно обема – имаше и трета част към тази стихосбирка.

Владислав Кацарски: Тя сигурно е била 220 страници, за да стане 140. Първата стихосбирка, която аз редактирах беше около 180 стихотворения, от които оставих 40.

В науката има ли правила?

Радослав Симеонов: Да.

Владислав Кацарски: Защо да няма и в поезията?

Радослав Симеонов: За мен са неща, които не бих смесил, и в същото време, бих забъркал. 

Владислав Кацарски: Защо, Радослав? Някои си изкарват хляба от това, че преподават поетично слово, поетика. Наука са направили от тази работа.

Радослав Симеонов: Това, че е наука, е наука. Но когато говорим за физика и поезия, тук трябва да си зададем въпроса – има ли поезия във физиката или физика в поезията? 

Владислав Кацарски: Хубавото момче Радослав Симеонов е с прекрасна физика и сега се опитва да ни убеди, че е добър поет. Така добре ли е?

Радослав Симеонов: Цял живот човек трябва да се доказва, за да е сигурен в това, което… Както Ви казах, в науката ние събираме огромно количество данни. Аз в някакъв случай не искам да казвам, че съм какъвто и да е поет на една стихосбирка. Но на една стихосбирка дори званието поет има тежест. Съзнавам, че е редно човек да има по-стабилно количество данни зад себе си, за да получи титлата.

Владислав Кацарски: Предлагам нещо такова – Пенчо Славейков. Какво казва той: „Тая работа, с това стихотворение „Хаджи Димитър” и тоя вълк, дето я ближе тая рана, няма ли най-сетне или да го яде, или да…” И стихотворението „Обесването на Васил левски”. Той направо казва: „Това е изключителна глупост.” Това са извадки от литературната история. Вашият Айнщайн казва: „Всичко е относително.” Трябва да се съгласим с него тука. Почваме ли?

Радослав Симеонов: Почваме. „Криминално”.

 Разследвам болките си, 

но вече е късно.

 Отпечатъци липсват. 

Напуснала си местопрестъплението.

 Ограждам сърцето си с тебешир.

Владислав Кацарски: Когато си отиде, 

                                          стъпалата отекнаха с гласа на празния вход.

                                          Аз не попитах защо не взе асансьора, 

                                          погледнах след теб и те видях през прозореца.

                                          Малка незначима точица в деня,

                                          в който застреля мечтите ми.

Ставаше въпрос за „Криминално” и аз трябваше да отговоря по някакъв начин.

Радослав Симеонов: Чудесен отговор. Всяко едно напускане е силен отговор сам по себе си. 

Владислав Кацарски: Да направим още едно, или – едно заедно?

Радослав Симеонов: Нека да опитаме един free style, поетичен. Как ще го направим? Вие измисляте нещо, което си е завършено, и след това аз. Или Вие започвате фраза, а пък аз се опитвам…

Владислав Кацарски: Ред-ред. Как предпочитате? 

Радослав Симеонов: Тук би било интересно за нашите слушатели да можеха да ни кажат, за да ни провокират, защото ако ние имаме собствените предпочитания, то тогава ще кажат: „Нагласиха го пак.”

Владислав Кацарски: Някой ден ще го направим това в ефирно радио. Вярно е, че може да каже някой, че сме го нагласили. Сега какво да направя – дума срещу дума. Видяхме се преди 50 минути. Аз пък не се бях замислил. За Бил Клинтън един анекдот, когато го бяха нападнали Моники и разни чудесии. И той вече в един момент вдига ръце и вика: „Господи, какво да направя?” Изведнъж се появява Господ и казва: ”Утре направи пресконференция на Ниагарския водопад и аз ще направя така, че да ходиш по водата.” И се събират журналисти на Ниагарския водопад, и той обяснява: „Нашата политика така и така… За да ви убедя в това, което казвам, и че казвам истината”, и тръгва по водата, ходи по нея. И какво се появява на другия ден в пресата? „Президентът Клинтън ни убеди, че не може да плува.” Какво да направим сега?

Радослав Симеонов: Дума срещу дума. Да пробваме, пък каквото кажат. 

Владислав Кацарски: Колко реда – 6 или 8?

Радослав Симеонов: А защо трябва да спазваме редове?

Владислав Кацарски: Защото предаването има време. Какво казва Станислав Йежи Лец: „ Говорете кратко, за да завършите изречението си в този век.” Затова. Диалог ли ще правим, или както дойде?

Радослав Симеонов: Както дойде.

Владислав Кацарски: Добре. Започвам аз. По-стар съм, малко уважение към белите ми коси.

На шестоъгълната маса има седем проблема.

Радослав Симеонов: И всеки един проблем носи твоето име.

Владислав Кацарски: Ако трябва да тегля късмет,

                                         за да видя как ще решим,

                                         тогава нека да бъде

                                         малкият пръст на неделята.

Радослав Симеонов: В първия месец на последната ни нощ

                                         аз ще обходя всеки от ъглите на празната си стая.

Владислав Кацарски: И когато намеря в някой от тях

                                           кичур от твоите думи, 

                                           тогава ще знам, 

                                           че утрото ще покаже пътеката. 

Радослав Симеонов: Ще прекрача прага на случилото се несбъдваме. 

                                         Ще повървя по прашната улица, 

                                         започваща и завършваща до нашата селска врата.

                                         И ще се събуя.

                                        Ще се затичам силно, яростно – 

                                        така, както го правех в детството.

                                        Ще спра да дишам,

                                        а в същото време ще поема звездите.

                                        Сълзите ще бъдат дъжда, който се стича по бузите

                                        и ще захвърля през рамо русия ти кичур.

Владислав Кацарски: А ти ще ме гледаш и ще се питаш

                                         това дете откъде е изтичало. 

                                         Дали ще хване облака, 

                                         който докосва червените керемиди на къщата.

                                         Дали ще танцува с листата,

                                         които падат от ниската вишна.

                                         Или ще дойде да те целуне,

                                         и да те поведе към бялото на следобеда.

                                         Към шестте ъгъла на масата

                                         и към седмия случай, 

                                         който вече няма да бъде проблем. 

Радослав Симеонов: Ето. Подавам ти ръка.

                                         Разкрий картите си.

Владислав Кацарски: И когато ме погледнеш

                                          може би и двамата вече ще знаем, 

                                          че няма карти, а има посоки.

Радослав Симеонов: А с посоките на нашата любов 

                                         хазарт не бива.

Владислав Кацарски: Радослав Симеонов беше при мен в „Приемната”, с когото правихме неща, които, надявам се, че ще харесат на тези хора от вас, които обичат поезията, и лекичко намигат на науката. Да са живи и здрави и двете. Благодаря, че беше тука. 

Радослав Симеонов: Благодаря за поканата. За мен беше чест.

 (Пълното интервю, както и стихове, представени от автора, може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova