По пътя към храма

Разговаряме с отец Румен Стойчев от Българската православна църква за Страстната седмица. За вярата и добротата. За любовта като път, истина и живот.

Владислав Кацарски: В студиото сме с Христо Петров и отец Румен Стойчев от Българската православна църква в началото на Страстната седмица след двата големи празника – Лазарова събота и Цветница. Може нещо да бъркам, но моля да бъда извинен. Отче, здравейте. Благодаря, че оказахте честта на нашето радио да бъдете сред нас в предстоящите светли празници.

Отец Румен Стойчев: В името на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и во веки веков. Амин. Възлюбени в Господа, боголюбиви, богопредани чеда на Светата ни църква, Великият пост завършва с два лъчезарни празнични дни. Това е Лазарова събота – когато си припомняме възкресяването от Иисус Христос на Неговия приятел Лазар, и Връбница, когато празнуваме тържествения вход в Йерусалим, извършен от Христос шест дни до предаването Му на страдания и кръстна смърт. Както го е правил по-рано, Иисус – непознат, неизвестен, непризнат, сега Той, Който никога не е търсил власт и слава, сякаш Сам подготвя Своето тържество. Той заповядва на учениците Си да Му доведат младо осле. Той го възсяда и влиза в града, съпроводен от тълпа народ и деца с палмови клонки в ръце. И тази тълпа, и тези деца Го приветстват с древния възглас, с който са се обръщали само към царя: „Осанна! Благословен е идващият в името Господне! Осанна във висините!“ Какво означават тези тълпи народ, палмовите вейки и отекващото царско приветствие, тази ликуваща радост? И защо всяка година в този ден, шести преди Пасха, Той разкрил Своето царство на земята, открил го е на хората, призовал ги е, а заедно с тях и всички нас, да станем граждани на това царство Христово, поданици на един смирен цар, цар без земна власт и без земно могъщество, но всесилен чрез любовта.

Ние живеем в свят, в държави, които са се отрекли от Бога, заети само със себе си, треперещи за своята власт, сила, могъщество и победа. И в този свят почти няма място за Божията любов, за Божията светлина и Божията радост. И ето, в този единствен ден в годината, когато стоим в препълнените храмове и държим в ръце върбови клонки, когато ехти отново царственото „Осанна“ – ние казваме на себе си и на света, и свидетелстваме: не е загинало, не е изчезнало от лицето на земята Христовото царство, така ярко просияло в онзи ден в Йерусалим. Ние казваме на Бога: Ти си единственият ни Господ, Ти си единственият ни Цар и ние знаем, и вярваме и твърдим, че Царството на Твоята любов ще победи с победата над греха, над злото и смъртта и радостта от тази вяра никой не може да ни отнеме.

На Връбница ние знаем, че след това Свое тържество Христос ще поеме възхода Си към страданията и смъртта. Но светлината, запалена в този ден, ще осветява и бездънния мрак. След кръста и смъртта ще изгрее светлината на неизказаната пасхална радост. Ето къде е смисълът и силата на тези необикновени дни, когато, завършвайки поста, ние се готвим да последваме Христос в Неговите доброволни страдания, в победното Му слизане към смъртта, в преславното Му възкресение в третия ден.

 Великият петък е най-скръбният ден за Божия син. В този ден Иисус претърпял безброй поругания, мъки и неимоверни страдания. Това е денят, в който разпънали на кръст Невинния, принесен в жертва за греховете на цялото човечество. На велики петък Той е погребан в пещера, пред която властите поставят стража и огромен запечатан камък на входа. На Велики петък, когато Спасителят умира на кръста, през деня не се извършва Божествена литургия. Сутринта в храмовете се отслужва богослужение, в края на което, при пеенето на стихирите: „Ти, Който се обличаш със светлината като с дреха…”, се изнася Плащаницата. На нея е изобразен Христос, лежащ в гроба. Тя се полага по средата на храма на специално издигнато място, което обикновено се украсява с цветя. Молещите се, като пристъпват към нея, благоговейно се покланят на светата Плащаница.

Късно вечерта се извършва богослужение, наречено “Опело Христово”, по време на което свещениците стоят пред Плащаницата и пеят погребални стихове. В края на службата се извършва лития, символизираща погребението на Господа.

Носейки Пленницата, хората обикалят около храма. Накрая, преди да влязат в него, хората минават под плащаницата и свещеникът поменава имената им. Това е символ на съпричастие в Христовата смърт и вяра във всеобщото възкресение. В този ден от Страстната седмица постът е особено строг.

Велики петък и Велика събота са дните на най-силно очакване на Христовото Възкресение, което носи радост и благодатно спасение на човеците и Неговата светлина и сила озаряват Христовата църква.

Нека благословението Господне и Неговата Божия милост и благодат да бъде върху всички вас!

Владислав Кацарски: Чувал съм, че вярата не трябва да бъде поставяна под разсъждение – „има ли, няма ли”, а всъщност това е най-силното нещо, което може да има човек. Кажете ни малко повече за вярата, добротата.

Отец Румен Стойчев: „И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света.” Христос и след Своето Възнесение присъства в Църквата чрез Светия Дух в Евхаристията. Евхаристията е гръцка дума и означава благодарение. Благодарим непрестанно на Бога за това, че е сътворил този свят, че го е привел от небитето в битие и че му е дал възможност за общението с Него да придобие вечно съществуване. Като тайнство Евхаристията е установена на Тайната вечеря. Тогава Господ Иисус Христос е взел Своя хляб, благословил го е, и е дал на Своите ученици, като им е казал: „Вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.” Благодарението и принасянето на сътворения свят на Бога се извършва от всички, събрани в името Христово, т.е. Църквата. Затова Евхаристията като тайнство  се извършва в богослужение, наречено Литургия (на гръцки – „общо дело”). На светата Литургия свещеникът предлага от името на народа безкръвна жертва – хляб и вино, по примера и повелята на Христос на Тайната вечеря. След това се моли многократно за слизането на Светия дух „върху нас и върху предложените дарове”, да ги претвори в Тяло и Кръв Христови. По време на причастяването ние продължаваме да виждаме и вкусваме хляб и вино, но като верни християни, чрез благодатта на Светия Дух, ни се отварят духовните очи и се разгаря огъня на вярата в сърцата ни, за да познаем Христос в тях и да Го приемем в нас. И тогава, заедно с апостол Павел казваме: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене.” Добро и полезно е човек да се причастява и да участва в светото Тяло и Кръв на Христа на всяка литургия.

Христо Петров: След тези възвишени и интересни слова наотец Румен Стойчев, ние си бяхме уговорили преди да влезем в предвеликденското ни студио, да не споменаваме за политика, нашите ежедневни тегоби, които периодично присъстват в програмата на радиото. Но аз не мога да не споделя от това, което чух, че много често ние забравяме, може би не сме и научени, за всичко около нас да благодарим на Всевишния, на Създателя, затова че ни е създал, затова че ги има нещата, които виждаме около нас – природата. И някак си битието ни е затиснало в това, меко казано, непосвещение или оттегляне от вярата. 

Отец Румен Стойчев: Още да добавя за вярата. Това е вяра в една свята съборна и апостолска Църква. „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда.”

Когато тръгваме на път, ние винаги имаме увереност, макар понякога и неосъзната, че ще стигнем до целта, за която сме тръгнали. Ето такава увереност е нашата вяра в Бога. Вяра в Неговото Слово, в Св. Писание и Св. Предание на Църквата. Ние, православните християни, вярваме в Светата Троица, т.е. Един Бог в три лица – Бог Отец, Бог Син – Иисус Христос и Бог Дух Свети. Целта на нашия християнски живот е да напредваме и достигнем до онова съвършенство, до което са достигнали нашите светци – да се уподобим по благодат на Бога и постигнем единство с Него.

Владислав Кацарски: Да кажем малко нещо и за Вас. Вие сте потомствен свещеник. Аз много рядко съм срещал такива хора. Ние говорихме в това предаването за потомствени музиканти, потомствени поети, потомствени художници. А сега при нас е и потомствен свещеник. 

Отец Румен Стойчев: Да, трето поколение. Моят прапрадядо Йордан, отец Йордан, дълги години е бил свещеник, свещеноиконом в град Тетевен. Неговият син, моят дядо отец Стефан е една изключително ерудирана, начетена личност за времето си. Дълги години, повече от 53 години, е архиерейски наместник в град Тетевен. Този човек го помня с невероятната харизма, с невероятното излъчване. Един толкова ревностен служител още по времето на Ловешкия митрополит дядо Филарет. До 61-ва година той идваше да служи в прекрасния тетевенски храм „Св. Всех Святих”, един благолепен, чудесен храм с невероятна дърворезба. Моят дядо дълги години служеше там. Неговият брат, моят вуйчо Митко Попйорданов беше диригент на църковния хор. 44 години дирижираше църковния хор в Тетевен. Чичо ми Михаил, един изключително музикален човек, дълги години диригент от църковния хор, на китара свиреше. Преподаваше, учител по пеене и по музика. Дори в Ловеч нямаха такъв хор и Ловешкият владика канеше тетевенския хор на служби в град Ловеч. Да кажа и за моята майка, вечна да бъде паметта ѝ, която си отиде на 97 години. Тя беше единствената най-стара хористка в България. 

През 1974 година бях приет в Духовната академия, студент. След казармата моят дядо отец Стефан ме подготви лично. Явих се на изпит. Приеха ме студент. Уволних се. Но това беше една тайна между мен и майка ми, и дядо ми. Моят баща не знаеше, че съм приет студент в Духовната академия. Изненадата беше огромна. Той беше за онова време един много буден човек, много начетен и културен. Работеше дълги години в БНБ. И разбра за това мое желание, без да го предупредя. Забрани ми да следвам. 

Христо Петров: В тези години не се е толерирало.

Отец Румен Стойчев: Отиде при ректора, тогава беше дядо Йоан. Сърди се, взе студентската книжка. Дядо Йоан се поскара малко на мен и на дядо ми. Отложи следването ми за една-две години, но след 30 години това силно желание, породено в мен, да стана свещеник. Срещнах архимандрит Сионий, тогава ректор на Духовната семинария в София. Дядо Сионий, един прекрасен архиерей. Разказах му за моята история преди толкова години. Той ме покани в Семинарията. Даде ми два листа, да ги попълня. Септември се явих на изпит. Издържах изпитите, приеха ме в Софийска духовна семинария за втори път вече. Завърших с огромно желание и радост, и с отличен успех. Още на втория месец бях ръкоположен от Врачанския митрополит дядо Калиник, вечна и блажена да му е паметта. Най-възрастният, най-старият митрополит в Българската православна църква. Две години бях на служение в Софийската семинария и след това дядо Максим, блаженопочиналият наш патриарх, ме въдвори в храм „Йоан Богослов”, квартал „Левски”, където и до ден днешен служа, от основаването на храма 2014-та година. От една-две години вече съм пенсионер и съм се отдал на други по-приятни задължения. 

Владислав Кацарски: А какъв бяхте в цивилния си живот?

Отец Румен Стойчев: В цивилния живот много години живях в Бургас, откъдето е и моята съпруга. Там бяхме много години, родиха ни се две момиченца-близначки. Работих дълго в системата на туризма, интерхотели. Управител съм бил на ваканционно селище „Дюни” до Бургас. И с този, туристическия бранш.

Владислав Кацарски: Като казахте „туристическия бранш”, изкушавам се да Ви попитам. Последните 30 години ние си мислехме, че обслужването ще се подобри, че в България нещата в туризма ще се подобрят, а това не се случи. Само имаме повече хотели. Защо не можем да се научим да бъдем добри в обслужването? Няма смисъл да ходим надалече – съседна Турция и съседна Гърция са достатъчен пример за това. 

Отец Румен Стойчев: Защото имаше един туристически комплекс „Балкантурист” и „Интерхотел – България”, които подготвяха много сериозни кадри. Трябваше да се завърши първо Техникума по обществено хранене. След това да завършиш Институт по международен туризъм. С конкурс да участваш в някои от ресторантите и хотелите. И тогава вече след толкова години стаж и опит, и владеене на езици, и познания можеше да работиш в тази система. Нас дори ни пращаха всяка година на специализация в ГДР. Аз много години работих в „Дюни”. Зимата шест месеца ни пращаха в Ерфурт, за да може да учим немска кухня, да учим език и лятото се връщахме и работехме цяло лято. На 10 ноември бях в Ерфурт, предния ден „падна” Ерих Хонекер, бяхме изненадани, че и в България се е случило нещо подобно. Прибрахме се в България и вече бяха разпродадени всички хотелски комплекси и ресторанти на хора, които нямаха елементарни познания от системата на туристическия бранш. Те не бяха завършили нищо, бяха чували само, че в ресторантите се изкарват много пари. И затова всичко тръгна толкова много назад и се съсипа туризмът в България. Хора с много пари, които нямаха елементарна представа от естеството на тази работа, която съвсем не е лека и неблагодарна. Туристическият бранш е нещо много отговорно и трудно, и затова сега навсякъде по Черноморието – липса на кадри, няма добри обноски, никакво обслужване, никаква подготовка на персонала, липса на готвачи, на хигиена. 

Владислав Кацарски: То като се тръгне оттам и стигаме до култура на сервирането – никаква.

 Аз исках да попитам отец Румен. Обикновено след толкова години хората казват, че искат да завършат литература или нещо друго, но така се е случило, че не са го направили. А при Вас нещата не стоят така. Вие след 30 години намирате пак пътя към храма.

Отец Румен Стойчев: Стана една много приятна среща с директора на Семинарията, който направи много за мен, много ми помогна в служението. Две години бях в Семинарията.

Христо Петров: Но все пак, може би този период, и това ново начало е било мотивирано от някакви разочарования, които сте срещнали в реалността, за да се отдадете на такава дълбока духовност. 

Отец Румен Стойчев: Това беше още от детските години, когато в Тетевен, там съм учил, моята баба се грижеше за мене и дядо ми – отец Стефан. Няма да забравя, в неделния ден сутрин рано, баба ще ни премини с най-хубавите дрехи, ще ни пази да не пием вода, да не закусваме и ни води на църква. И аз с такова благоговение съм гледал как дядо ми с тези прекрасни одежди служи, на няколко метра от него, с отворена уста едва ли не. И почти знаех цялата литургия наизуст. Това много ми помогна после в моето служение. Дори съм пял в църковния хор при чичо ми Митко, на балкона горе съм се качвал с удоволствие. И това са моите спомени от ученическите детски години. И най-вече желанието на дядо ми някой да продължи свещенството в рода. Жалко, че си отиде на една достолепна възраст, на 83 години. Дядо Максим беше Ловешки митрополит от 61-ва до 71-ва година. Толкова много се обичаха с дядо ми, няма да забравя. После стана патриарх (от 71-ва година), аз дори имах среща с него в Софийска митрополия. Той прочете моято биография и такава памет имаше, на 96 години беше: „Аз много добре познавам твоя дядо – отец Стефан.  Жив ли е чичо ти, диригентът, как се казваше?” Казвам: „Не, и той почина. Митко Попйорданов.” Толкова помнеше дядо Максим, най-старият архиерей и монах в България. Той от 20 години е подстриган за монах в Троянския манастир. До 97-ма годишна възраст винаги е бил духовно лице.

 И друго интересно мога да ви кажа – за бялото и черното духовенство. Малко хора знаят какво е бяло и какво е черно духовенство. Бялото духовенство – това сме ние, свещениците, които имаме право на семейство, на брак, на деца. Задължително трябва да си семеен, за да може дядо Владика да те ръкоположи. Това сме свещениците, дяконите, всички тези по-млади хора, които искат да имат семейство. Черните духовници – са всички други монаси, които са подстригани за монаси, но цял живот нямат право на семейство и на брак. Те са обречени да служат на Бога и послушание в манастирите. За да станеш монах, трябва да бъдеш първо послушник в определен манастир. След това дядо Владика те подстригва за монах, после за йеромонах, за архимандрит. Обикновено архимандритите са игумени на манастири. След архимандрит те хиротонисват за епископ. Епископите в България са около 15-16, които са първи помощници на митрополитите. 15 митрополии има в България, като всеки един митрополит има право на един викарен епископ, т.нар. „пръв помощник”, който да му помага в службите в епархията. А всеки един епископ е потенциален следващ (при овдовяване на катедра) митрополит на някои от 15-те епархии, които имаме в България. Една на Западна и Средна Европа има, една на Австралия и Канада. Дядо Йосиф е там, Негово Високопреосвещенство. Западно- и Средноевропейският  митрополит е дядо Антоний. И другите 13 епархии са в България.

Христо Петров: Споменахте за дълбокото уважение и силната памет на българския патриарх Максим към Вашия дядо – свещеник Стефан. Сигурно има някакво основание, тъй като годините преди 9-ти септември, говоря за годините на национално-освободителното движение по време на турското робство, църквата е била единствената институция, около която хората са намирали, първо – утеха, второ – сплотяване, и трето – образование. Как са стояли нещата във Вашия дом, сред Вашите родители?

Отец Румен Стойчев: Много вярващи и религиозни бяха. И моята баба попадия, която много добре също си спомням. Дядо ми наистина беше за времето си един изключително ерудиран и начетен човек, който много ревностно изпълняваше своите свещенически задължения. Запомнил съм го с мъдрите приказки. Кметът на селото, на града, няма да забравя, докторът и дядо ми бяха трите най-изявени личности. Слушал съм ги със затаен дъх какъв разговор водят, на какво ниво, колко будни хора бяха за времето си. И от баба знам, подробно ми е разказала, че дядо ми е трябвало да бъде изпратен в Белене, което е нещо много жестоко, само за това, защото на едни избори, понеже е бил по-прогресивен за времето си, му бележат бюлетината с някакъв знак. Той не гласува тогава за съответната партия и вече му е било готово куфарчето с дрешките да замине за това, че бил против тогавашната власт. Но за него се застъпва кметът на града, който отива в милицията и казва: „Мене ще изпратите, дядо поп Стефан няма да го пипате.” Това е много силен момент, който няма да забравя. Баба ми го е разказвала и моята майка също. Тя остана последната жива от целия голям род, Попйордановия род.

Христо Петров: Те са имали и поборници в освободителното движение в Диарбекир.

Отец Румен Стойчев: Това е известната в Тетевен къща-механа, която много години е на двамата братя Стани и Станчо Хаджииванови, които са били заточени в Диарбекир. Това е също една дълга история, за която не се подготвих добре, да разкажа. Той на връщане от Диарбекир бива нападнат и убит до село Ъглен. И тази къща е паметник на културата.

Владислав Кацарски: Много странно. Преживяваш тези трудности в Диарбекир и на връщане те убиват едва ли не до родния ти дом. Това е наистина много интересна история и много нелепа в същото време.

Отец Румен Стойчев: Там е и един от първите революционни комитети на Левски, в тази къща. Неговото скривалище е там. Горе има музейна сбирка, където са се събирали местните революционери. Интересен град е Тетевен. 

Христо Петров: С просветителски и културен дух.

Отец Румен Стойчев: Познавахме се и се обичахме с всички свещеници и като ходя в Тетевен, служа с тях. Служа и в Сръбската православна църква. Отивам често в Марибор, в Словения. Там моите дъщери живеят от много години и редовно служа в Равнина Корошка. В самия град Марибор има прекрасен храм „Св. Кирил и Методий”, където отецът много ми се радва, когато отида, и заедно служим в този великолепен храм.

Владислав Кацарски: Отец Румен, пак да дойдете при нас. Много е хубаво, че си говорим тук.

Отец Румен Стойчев: Благодаря ви сърдечно.

Владислав Кацарски: Вие сте един от доста сладкодумните наши гости. При нас идват неслучайни хора, но когато дойде такъв интересен човек като вас, както видяхте, почти не Ви прекъсвахме. Още веднъж Ви благодаря и Ви очакваме пак да дойдете при нас, за да донесете радостта, която ни създадохте с това идване.

Това беше отец Румен Стойчев от Българската православна църква. Благодаря Ви още веднъж, че бяхте с нас.

Водещи: Владислав Кацарски и Христо Петров

Написано от Anelia Velinova