Незрящият български скулптор Денис Попов за абстрактното изобразяване

Той извайва ярки и запомнящи се скулптури и доказа, че липсата на зрение не е пречка да твори. Измиcля нови cветове, изпитва гpаниците на yма и фантазията, ескпериментира, без пpетенция да бъде xаpеcан или разбpан.

Разговаряме с Денис Попов за мечтата да стане скулптор и препятствията по пътя към осъществяването ѝ, за цветовете, които вижда със сърцето си, за участието в голямата арт брут изложба в Париж.

Владислав Кацарски: Денис Попов е първият сляп скулптор в България. Изключително се радвам, че си сред нас.

Ще се опитаме да направим малка разходка из твоя живот и предстои да заснемем подробен и хубав филм за теб от работното ти ателие, както направихме с твоя професор Моника Попова.

Как се случи така, че Денис Попов – детето, което познавам като ученик в училище за деца с нарушено зрение, реши да се занимава с визуално изкуство?

Денис Попов: В началото то за мен беше хоби. Правех дребни фигурки от пластелин и задавах най-различни въпроси на нашата преподавателка г-жа Евелина Песева. Изучавах пропорции, различни техники в изкуството, които позволяват абстрактно изобразяване – четях за тях, не беше включено в училищния материал. Имах приятели, с които гледахме анимационни филмчета, сериалчета и те ми ги описваха. Опитвах се да ги възпроизвеждам, както си ги представям. Пресъздадените от мен образи са много по-различни от реалните. 

Анелия Велинова: Да уточним – ти си сляпороден и нямаш никаква визуална представа за какъвто и да е предмет и форма.

Денис Попов: Да. Нямам никаква представа, затова и методите за моето обучение бяха по-различни във времето, когато се учех. Бях в 8-ми клас и училището ни беше посетено от докторант към Художествената академия – Мария Коева. Тя пишеше докторат на тема „Слепите и визуалните изкуства”. Изследваше възможно ли е сляп човек да възприема пластичното изкуство и доколко може да го сътворява. Потърси доброволци и аз се съгласих да участвам. Препоръча ме г-жа Песева, за което съм ѝ благодарен. Четири години подред посещавах Лятната академия към НХА за деца и ученици и работех там. Учех се, работейки по скупторния метод, както го правят скупторите професионалисти. Изучих пропорцията на човешкото тяло, различията във формите на човешка глава, съотношения в отделните части. Когато бях готов да кандидатствам „Керамика”, имах основни познания.

Анелия Велинова: Кандидатстваш „Керамика” в Националната художествена академия?

Денис Попов: В Нов български университет. В Националната художествена академия не искаха да ме приемат, защото съм сляп. От 80-те години на миналия век имат някакво правило, което забранява слепи хора да учат визуални изкуства при тях.

Анелия Велинова: Ти искаше да учиш „Скулптура” – много труден предмет за изучаване. Правят метални конструкции, размерите там са огромни, трудът е тежък.

Денис Попов: Осъзнах го и бях благодарен, че уча „Керамика”. Разбрах, че за мен ще е трудно, защото скулптурният метод на изграждане изисква да се научиш да градиш метални и дървени сглобки, които да оформят скелета на това, което ще създадеш. Тоест ти трябва да представиш като шаблон работата си, изградена от арматура, дърво, тел и други материали. Това е основата, върху която градиш. Няма проблем плътното изграждане с глина, можеш точно да си проследиш пропорцията, да направиш скуптурата като са те обучили добре. Проблемът после е, че трябва да направиш гипсов калъп, а колкото по-сложна е една скулптура, толкова по-сложен е един калъп. Това дори зрящи скулптори трудно го случват. След това идва друг проблем – трябва да направиш восъчен калъп, после да отлееш такъв от някакъв вид метал, което е немислимо за слепец.

Анелия Велинова: Ти трябва да направиш няколко визуални проекта, като знаеш понятието единствено като дума.

Денис Попов: Съществуват няколко технологични стъпки, които не можеш да минеш при нулево зрение, за да си завършиш работата.

Анелия Велинова: Защо се насочи към това изкуство – влече те работа с ръце ли?

Владислав Кацарски: Позволи ми да продължа въпроса – вие чувате гласа на Денис. Той беше при нас в курса, който водех за радиорепортери и радиоводещи. Какво сме изгубили, ние си знаем, но гласът е страшно фоничен. Имаше глас за водещ, а за мен има и интелекта на водещ, обаче „пластиците” ни го отнеха.

Защо предпочете керамиката пред радиото?

Денис Попов: Това е моят път. В онези години не се знаеше какво ще стане с радиото и ще успее ли да се реализира проектът. Приятели и преподаватели от училище ми казваха: „Да си представим, че е възможно да станеш керамик – ще трябва да вложиш много повече вътрешен ресурс и усилия, за да стигнеш нивото на зрящите. Финансово какво ще получиш, какво ще спечелиш? Ти няма да успееш.” Отговарях: „Какъв да стана тогава като не ме влече да уча „правото”, което пробутвате и предлагате на почти всеки. Искам да запиша нещо различно, да отворя нова страница, да пробвам това, което друг не е правил.” 

Знам, че ако първата година не успея, мога да презапиша и да направя нещо друго. Аз го искам, защото от малък съм се занимавал с пластика. Желая да развия тези умения, а не да остане игра. Тръгнах по този път – обичам работата с ръце и прекарвах цели дни в ателиетата, градях скулптури, глазирах, печах. Правех всичко, за да стигна до ниво, което позволява да си завърша бакалавъра. Дори Моника се чудеше как ще се справя и как да обяснява на сляп човек цветовете и пропорциите.

Владислав Кацарски: Моника е много цветна, нейните творби са пъстри и богати на цветове.

Анелия Велинова: Тоест бил си експеримент, както за себе си, така и за другите.

Денис Попов: Да. Практически беше така.

Владислав Кацарски: Ти правиш лица.

Денис Попов: Лица, глави, портрети.

Владислав Кацарски: Моля те, разкажи за технологията на тяхното правене.

Анелия Велинова: Образът, който си създаваш, копиране ли е (реплика) или е роден от фантазията ти?

Денис Попов: По принцип, независимо сляп ли си, зрящ ли си – да направиш портрет не е лека работа. Целта на портрета е ти да се научиш да изграждаш човешко лице. Да направиш портрет е много трудна задача, именно защото е проста задача. За да го създадеш максимално точен, трябва да репликираш този, който седи срещу теб, но е необходимо да отхвърлиш някак и себе си. Ако искам да направя точно портрета, трябва да помисля как да не се откроява художественото в него – тоест да не се забелязва, че този портрет има някаква грандиозна разлика от оригинала. Но всеки автор, който го създава, ще внесе частица от себе си и своя светоглед. Така се правят различни като излъчване портрети. Човек не може да избяга от себе си и вкарва частица от душата си в това, което прави. Само компютърът може да го направи (копи-пейст) точно.

Владислав Кацарски: Разкажи за сблъсъка с Моника – как се случиха нещата, че вече сте едно цяло. Как преодоля уплахата ѝ? Питам, защото на друг преподавател може да се случи студент като тебе и е добре да чуе твоя отговор. 

Денис Попов: Имаше уплаха и притеснения, тя е свръхемоционален човек. Има много силен майчиниски инстинкт и подхожда твърде притеснително към всички свои студенти. Всички! При мен беше първото ѝ общуване със сляп човек за по-дълго време. Притесняваше се да не се ударя, докато обикалям из ателиетата, защото трябва да ми бъдат показани какво представляват плотните за пещите, крачетата, които ги етажират, как се подреждат глазурите, да науча къде са подредени различните инструменти, които ще използвам. Да ми бъде обяснен моментът как се гради – за мен това не беше трудно, защото бях прекарал четири години в Художествената академия и бях улеснен. Чисто технологично бях подготвен, така стресът беше по-притъпен за мен. При нея – не, особено когато трябваше да се уча да глазирам. Първата ми работа, която трябваше да се глазира, беше една колона със сфери. Мама още страда за нея, мечтаеше да я вземе и сложи на терасата до масата за кафе и да си я съзерцава. Това е една пирамидална колона със шест сфери една върху друга и всяка оцветена в различен цвят. Хубавото при нея беше, че като пипнеш глазурата, разбираш какъв е цветът. Построена е вече колоната, изпечена е първият път и следва глазирането и оцветяването. Моника ми казва: ”Как ще глазираш, като никога не си го правил. Ти нямаш представа за цветовете. Обясни ми какви цветове искаш да сложиш и защо?” Обяснявам: „Искам най-голямото да е зелено, защото е основен цвят и се свързва с началото, с пролетта и този сезон на живота.” И така взех да обяснявам всяко символно значение на цветовете – бях го научил и знаех как да ги съчетавам символно, без да имам нужда да ги виждам. На мен ми харесва самата идея на цветовете, как са описани с думи, за да мога да ги положа в работата и да вложа с тях някаква емоция.

Анелия Велинова: Чии думи си чел за описание на цветовете?

Денис Попов: Не съм чел. Мама беше до мен цял живот и ми обясняваше непрекъснато кое как изглежда в природата.

Владислав Кацарски: Какво се случи с колоната?

Денис Попов: Моника се чудеше как ще нанеса цветовете и нюансите на зеленото към най-светло, за да премине към оранжево, после към синьо и към червено, за да има преливане, и как ще го направя като четката е два пръста надолу, а мога да мацна нагоре, без да разбера. Нареди ми цветовете – в различни размери поставки сложи боите една до друга и аз знаех коя боя къде е наредена. Оттам свикнах, че всичко трябва да е наредено по точно определен начин, за да мога да пипна и да разбера коя боя къде се намира и да я нанеса. Първоначално започнах да нанасям различните видове бои с гъбичка за миене на съдове. Нанасям ги и после, за да съм сигурен, че навсякъде има поставена боя ( получаваше се частично смесване на цветовете), ги претривах с пръсти, за да е сигурно, че повсеместно има сложена боя. Има и зрящи автори, които така практикуват. Започнах два-три пъти да глазирам, а след това преминах към четките – работех основно с широки бояджийски четки. Така можех да нанеса цвета, както зрящ човек го прави, да отсека мястото и да положа следващия цвят и да бъде гладко. 

Вече без проблем глазирам нещата си. После свикнах да съчетавам няколко вида цвят, чрез потапяне на вече готовата фигура. Например, фигурата е глазирана с един основен цвят, хваща се за краката от двама души (керамиката е тежка), поставя се в кофа, обръща се рязко и цветът става много по-хубав, защото контрастният цвят, който вече е различен, по чисто интуитивен начин оцветява самата фигура. Цветът се разлива и всяка една от тях изглежда по различен начин. Така завърших и дипломната си работа.

Владислав Кацарски: Кога се счупи колоната?

Денис Попов: Счупи се на третата година, когато Моника каза: „Много са ти нещата, правиш скулптурите прекалено големи.” Наложи се да изпразвам складовете от моите неща. Мама носеше колоната към микробуса и тъкмо да я качи, я подпря на прага на автомобила, и там се счупи. Направи я на парчета. Много плака за тази колона, а тя беше елементарно направена. Ако трябва, нова ще създам.

Анелия Велинова: Тя не се ли отдели на отделните сфери?

Денис Попов: Като строшиш керамика, се натрошава на по-малки частички, които са режещи и много опасни. Учил съм и как да реставрирам, но не всичко мога да възстановя.

Владислав Кацарски: Участваш в изложба във Франция. Няма да намесваме една голяма организация, която подозирам, че не ти е помогнала с нищо, а получава добри пари от държавата за това, че защитава твоите права. Разкажи за твоето участие във Франция.

Денис Попов: Бях много изненадан от това участие. Преди два-три месеца Моника се върна от нейна изложба в Париж и ми съобщи, че има новина за мен – ще участвам с голяма моя изложба там с още шест души. Това се нарича „арт брут изложба”.Събират се артисти, които са самоуки, и те не знаят, че това, което правят, е изкуство. Тя ми каза, че „излизам” малко от това арт брут течение, започнало като терапия за хора с всякакви увреждания, и създадено в средата на миналия век.

Владислав Кацарски: Показахме филмче за Националния център за рехабилитация на слепи в Пловдив, където хора с увреждания се занимават с арт терапия и творят.

Денис Попов: Хората с увреждания постигат много неща в това изкуство, без да осъзнават, че са истински творци. Дори големи творци са си позволявали да крадат от тяхното творчество. Пример за това е Пабло Пикасо, който краде от лудниците и създава своя кубизъм.

Анелия Велинова: Неговата философия е такава: „Творецът краде отвсякъде.”

Денис Попов: Всъщност в изложбата сме седем човека – някои от тях са хора с увреждания, други са обикновени хора, които в ежедневието си нямат нищо общо с изкуството. Аз излизам малко от системата, защото макар да съм единственият сляп скулптор в България, за разлика от тях, вече се дипломирам и имам образованието да се занимавам с тази дейност.

Анелия Велинова: Аз не знам дали има друг сляп скулптор в света.

Денис Попов: Има и са много. Има слепи художници, които рисуват картини и един турчин, който е керамик и прави всякакви неща от керамика. Знам за двама-трима в Италия, но те са живели в края на 19-ти век и началото на 20-ти. Някои от тях са били професионални скуптори, но когато загубват зрението си, адаптират инструменти и други материали, за да продължат да творят. Много малко от тях са напълно слепи.

Анелия Велинова: Изпитваш ли постоянна потребност да твориш?

Денис Попов: Изпитвам, защото непрекъснато имам идеи. Вдъхновявам се от книги, от анимационни герои – не спирам да гледам анимация. Първоначално оформям геройчетата като малки макети от специален пластелин, който не изсъхва и се запазва във времето, а по-късно ги правя в по-големи мащаби по керамичен път.

Владислав Кацарски: Би ли приел, ако някой ти предложи, да обучаваш слепи деца на твоето изкуство?

Денис Попов: Ако стигна дотам, защо не. Няма да мога да ги обуча на супер високото ниво, което е в състояние да им предложи Моника, но пък ще успея да им предам всичко, което тя ми даде чисто технологично – ще им препоръчам книги, които да ги ориентират и да им покажат, какво могат да правят с керамиката като занаят, и това да им носи пари, а също, как да творят с нея и да я превърнат в изкуство.

Водещи: Владислав Кацарски и Анелия Велинова

Написано от Anelia Velinova