Иван Иванов от КУКЕРИ: „Научихме се на професионализъм в чужбина”

Иван Иванов: Когато корабът пътува от Хамбург до Лондон, няма на кого да свириш българска музика. Единственото, което правихме, е, че Джина излизаше, изпяваше една фолклорна песен от типа на „Лале ли си, зюмбюл ли си” и те се прехласваха пред нея, защото е много красиво това акапелно изпълнение. Беше екзотика за тях. На тези места трябва да си страшно добър професионалист и машина за музика. Каквото и да ти поискат, изсвирваш го перфектно. Научихме се на професионализъм в чужбина. Имахме истории, чиито поуки бяха, че или ще бъдем страхотни професионалисти, или няма място за нас там.

Разговаряме с Иван Иванов – основател, ръководител и идеен вдъхновител на легендарната в близкото минало рок група „Кукери”. 

Владислав Кацарски: Иван Иванов е единият от група „Кукери”, която близо 15 години беше сред десетте най-добри български групи. Групата, която ни е създавала прекрасни мигове и на концерти, и със своите записи по различните видове радиостанции, но главно в Българското националното радио в една жестока конкуренция. Иван ще ни разкаже как се случваше това във време, когато 10-12 групи бяха абсолютни фаворити, коя от коя по-добра.

Благодаря, че ни оказа честта да дойдеш при нас.

Иван Иванов: Благодаря и аз, че ме поканихте. Вече мисля, че всичко е било предопределено. Това, което ще ви кажа, не го споделям често и не помня кога за последен път съм разказал.

На 6 годинки в град Русе, където живеех, майка ми ме заведе на уроци по цигулка и елементарна теория и солфеж. Срещнах там на 6 годинки едно нисичко, леко дебеличко и много русо момченце. В 7 клас отново се виждаме, обаче на приемен изпит за английската гимназия. Приемат ни, на единин чин сме. В 8 клас изгряха „Бийтълс” и както целият свят, така и ние полудяхме по тях. Забравихме за цигулки, пиана, акордеони, с които дотогава свирихме и изведнъж започнахме да търсим китари. Китари в тази държава нямаше. Имаше едни дървени китарки на „Кремона”- Казанлък и ако си намериш такава, си голям щастливец. Оттам се тръгна. Ако не бяха „Бийтълс”, сигурно щях да съм заслужил цигулар към днешна дата. Започнахме с Пламен Басаров само двамата, китара и бас. Сещам се за Пол Маккартни, който казва на младини: „Никой не искаше да свири на бас китара. За нас бас китарата беше човекът, леко дебеличък, който свири най-отзад. Никой от нас не искаше да е това.” И при нас беше така, обаче Пламен много обича да свири на всякакъв вид инструменти. Започнахме да ходим по ученически младежки забави и само като ни видеха, на ръце ни носеха до сцената, защото винаги започвахме с песен на „Бийтълс”. В този момент полудяваха всички.

Владислав Кацарски: Къде да чуят повечето хора „Бийтълс”, няма магнетофони, грамофонни плочи не се внасят.

Иван Иванов: Викали са ни в милицията. Като ни приеха първи курс студенти в София, от втори курс тръгна група „Кукери”.

Владислав Кацарски: Какво свирихте, освен „Бийтълс” в гимназията и защо „Кукери” нямат техния стил?

Иван Иванов: И до ден днешен всички се мъчат да ги имитират и никой не може.

Владислав Кацарски: Вие направихте две страхотни песни в първия рок маратон. 

Иван Иванов: Това беше идея на „Балкантон”. Те ми се обадиха един ден. Казаха, че са избрали четири групи – „Щурците”, „Тангра”, „Сигнал” и нас. Искаха да направим на български по два световни рокендрол хита от всяка група и един албум „Рок маратон”. 

Анелия Велинова: Имаше такава мода – взима се чуждата мелодия и се слага български текст.

Иван Иванов: Това се нарича аранжимент, сядаш и го измисляш. И когато не познаваш нотичките, става малко по-трудно. Само гениите от типа „Бийтълс” го могат.

Владислав Кацарски: Моля те, разкажи на мен и на всички тук, които слушат и гледат това предаване, за този прах на сцената, който сте дишали първите „Кукери”. Вие бяхте щастливи хора, кефихте се от това, че свирите. Аз съм бил на много ваши концерти, тогава имаше и доста рок маратони. Следвах ви навсякъде.

Иван Иванов: Още от 1 януари започваме за 10 дни следновогодишни балове в зала „Универсиада”, оттам нататък – 8 март, първа пролет, абитуриентски балове цели месеци, лятото по бригади, по войнишки поделения – безброй, безкрай концерти. И като дойде декември, всеки ден купища участия. Държавата мислеше за това, но не и за друго – липсата на трудов стаж. 

Като ученици ходихме в ресторанти и се молихме на оркестъра да изсвирим парчета на техните инструменти. После станахме студенти и още в трети-четвърти курс вече имахме записи, като първият ни беше „Тракийски момичета”. Вече бяхме много популярни и през 80-те години се обади директорът на  „Балкантурист”- Бургас, за да ни предложи да свирим с концертни хонорари в един страхотен ресторант „Магурата” на „Слънчев бряг”. Беше номер едно в България този ресторант. На тях им бе жизненоважно да печелят пари и са се сетили да сложат 15 лв. вход. Ние свирихме вътре и беше пълно с народ. 

Първият албум съм записал с правена китара, имаше обаче едно неудобство – до средата на парчето се разстройваше. Постоянно я настройвах, а съм елитен музикант, който записва продукция за БНР и „Балкантон”.

Владислав Кацарски: Кога си купи първата по-хубава китара?

Иван Иванов: Взеха ни от „Златения Орфей” и отидохме на турне в Норвегия. Тя е съвсем друга държава. Там мирише на пари от всичко и отвсякъде, независимо, че хората са много добри, скромни и усмихнати.

Анелия Велинова: По корабите ли пяхте?

Иван Иванов: И после по корабите. Първо бяхме в Норвегия в елитни, много прекрасни заведения. Там си купих първия стратокастер и три нощи не спах. След работа го слагах на леглото, коленичех, взимах кърпата и вместо да свиря на него, започвах да го бърша, да му се радвам.

Владислав Кацарски: Това преклонение пред инструментите, може би е причината за тази хубава музика, която сте родили. Аз не искам да изпадаме в прословутото „днес не е така”, но тогава имаше 10-12 групи, в които „нямаше празно”. Като пуснат класация, се чудиш кой ще бъде на първо място и кой да избереш.

Иван Иванов: Представи си ме мен от град Русе, „селянчето” – идваме ние, някакъв първи запис, втори запис и във вторник имаше комисия от именити наши поети и композитори, която допускаше записите. Ако не мине записът, те връщат. Записваш и пак на комисия. Тази комисия беше във вторник от 10 до 12 часа. И аз отивам пред радиото да чакам наша първа песен дали ще мине, или не и кого да видя – Митко Щерев и Кирил Маричков, също очакват комисията. В моите очи те са великаните на българската музика. „Тангра”, „Сигнал”, всички и аз, „барабар Петко с  мъжете”, с най-големите музиканти.

Анелия Велинова: Кой беше късметлия в „Кукери”, или самото име бе късметлийско? 

Иван Иванов: Може би съм аз, защото останах пръв и последен.

Владислав Кацарски: Да чуем един от големите ви хитове – „Отвори ми”.

Иван Иванов: Може ли да кажа нещо за „Отвори ми” преди да го чуете, защото ще го слушате с други уши. Обажда ми се един ден (вече готвим втората плоча) Морис Аладжем, който беше заместник-директор на дирекция „Музика”. Предложи да направим една песен за втория ни албум. Той е страхотен музикант и композитор и аз бях много щастлив. Връчи ми две нотни редчета и ме насочи към Павел Матев да ми даде текста. Отивам при него, подава ми текста. На репетиция започваме да свирим, а от групата недоумяват като рокаджии как ще изпълним тази песен със звучене и стил на танго. Да върнем на Морис Аладжем и Павел Матев песента, е резил. Направихме песента. Ако вземете втория албум на групата, ще видите, че „Отвори ми” е на последно място. Никой не предполагаше, че тази песен ще стане хит. Когато излезе, още на следващия ден се обадиха от БНТ да снимаме парчето. 

Анелия Велинова: „Кукери” разработиха една незабравима песен, заедно с няколко групи – „ По първи петли”, която е с невероятен диапазон на полифония.

Иван Иванов: Мишо Белчев ми е голям приятел. Той е автор на текста, както знаете, а Стефан Димитров – на музиката. Един ден ни се обаждат и казват, че ще има форум „Нова българска музика” в зала „Универсиада” в края на февруари. Искаха да изпеем една нова песен, но полифонично. Чухме песента на пиано, изтананикана и решихме да се обадим на „Тоника”. Започнахме репетиции, на 9 гласа изпяхме парчето. Всички в зала „Универсиада” бяха потресени. Много хвалби, но минаха месец-два и се питахме какво се случва. Стефан Димитров бил в Русия с Богдана на турне. Дойде лятото, ние заминахме в чужбина и през септември, като се върнахме, чухме по радиото „По първи петли” в изпълнение на Васил Найденов. 

Владислав Кацарски: След това още едно изпяване ли направихте на тази песен? 

Иван Иванов: Никога не сме я пяли с никой друг вече, вокалният аранжимент е много сложен.

Владислав Кацарски: Страхотно звучеше, много величаво.

Иван Иванов: А група „Кукери” прие това име, защото наше парче направи голямо впечатление и ни поканиха да дадем песен за Златния Орфей. Имаше хора в импресарска дирекция, които забелязаха влечението ни към фолклора. Направихме някакви неща. Предложиха да се кръстим „Кукери” и приехме идеята. Отидохме на Златния Орфей с една убийствена песен. Тя е фолклорна, изпята на пет гласа, с аранжимент на Стефан Драгостинов и спечелихме втора награда и наградата на публиката. И оттам вече „Кукери” станаха много известни. Този запис в радиото го има, аз го нямам.

Владислав Кацарски: Пак да се върна на онова сгъстено време на турнета. Имахте ли представа, че се конкурирате с всички най-големи групи на онова време?

Иван Иванов: Има една категория групи от типа на „Щурците”, които са малко преди нас по възраст. Те ни бяха батковци. Ние още като ученици се прехласвахме, прекланяхме пред тях. За мен беше страхотно изживяване да се запозная, с който и да е от „Щурците”. И с Данчо Караджов, и с Милчо Кацаров, басиста на „LZ”. Имахме много участия с тях и всички бяхме повече от приятели. 

Владислав Кацарски: Знаеш ли какво ми прави впечатление днес? Слушаш някакво момиче или момче и ти казват, че тази песен е правена от 20 души. Представяш си, че ще чуеш някакъв страхотен продукт, който се оказва абсолютно тежка боза. Къде е музиката? На човек му е хубаво, когато една песен може да отвори неговата душа, да го развесели, да направи деня по-различен с мелодията си или с майсторското изсвирване.

Иван Иванов: Как да те докосне, като нито можеш да я разбереш, нито да я запомниш, нито пък да я запееш. 

Владислав Кацарски: Някой ги беше кръстил „пластмасови” тези хитове и беше много прав.

Иван Иванов: Да не говорим пък за онези, които са на единствен тон и отгоре един започва да ти се кара.

Анелия Велинова: Как преживяват рокаджиите по време на чалга период и какви компромиси са допустими? 

Иван Иванов: Никак. Ядосват се. Компромис със себе си човек прави в определени случаи – за детето си, за роднини, близки, майка, баща и въпреки всичко компромисът е донякъде. Накарай ме да изпея едно чалга парче, не мога, а и не искам, което е по-важното. Изкуството не става по поръчка. Вярно, правим песни по поръчка, но се обажда композиторът и ни представя своята музика и ако ни хареса, правим песента. Трябва да си направим добре сметката това парче ще го свирим ли пред хората, защото залагаме авторитета си като име. С песните си и на концертите, колкото и да си уморен, трябва да дадеш всичко от себе си, за да завладееш публиката, иначе става тягостно.

Владислав Кацарски: Няма нищо по-страшно от мълчаща публика. Изпитвал съм го.

Иван Иванов: Затова всички да слушат и да гледат Лили Иванова и да се учат. Годините са без значение, щом имаш хъса и желанието да излезеш пред хората. Значи чувстваш, че имаш сила.

Владислав Кацарски: Косьо Марков, мир на праха му, правеше за себе си градация на различните „Тангри” и каза, че последната е най-добра. От последната „Тангра” нищо не сме чували, защото това е периодът, когато свиреха навън. Кажи делите ли си периодите на „Кукери”?

Иван Иванов: Не, защото, за разлика от „Тангра”, ние не сме си променяли стила. Между трите „Тангри” няма нищо общо.

Владислав Кацарски: Вярно е това. Кажи за последното нещо, което сте направили ти, Джина и Юксел Ахмедов – Юки.  

Иван Иванов: Тази работа стана малко насила – Юки много искаше да работим заедно, бяхме големи приятели от много години. И в един момент аз останах през 1989 година с купчина договори в джоба и без колеги. Нели тръгна да ражда детенце, да се жени, Дени си отвори собствено студио вкъщи. Всички бяхме смъртно уморени. Ние работихме като луди – всяка година три месеца турне в Русия, концерти в България и това продължава с години, и най накрая с Юки и с Джина трябваше да се направят тези договори. Прекарахме година-две на корабите. С Юки направихме цял албум с текстове и негова музика и сме го изпяли тримата.

Анелия Велинова: На корабите успяхте ли да свирите българска музика?

Владислав Кацарски: Какво се случи, че българският рок се оказа на колене през 90-те години?

Иван Иванов: Който поръчва музиката, той казва каква да бъде тя. До 90-та година си беше, както ние си знаем. Обаче дойдоха едни хора, които поискаха друга музика, плащаха си за нея и тя тръгна да се развива.

Владислав Кацарски: Какво се случи тогава? Ще се окаже, че народът изведнъж запя по друг начин и заживя по друг начин. 

Иван Иванов: Тези процеси са свързани с образование, по-скоро с липсата му и силното пренебрежение към всякакъв вид изкуство и култура.

Анелия Велинова: Това е умишлено. Това е нарочно. Но иначе хляб и зрелища всеки чака.

Иван Иванов: Ние сме хора учили, имаме някакво възпитание и образование, изисквания и критерии, за да направим избор каква музика искаме да слушаме.

Владислав Кацарски: Накрая на нашия разговор да се опитаме да направим анализ на това как подхождаш към една чужда песен, как я правиш професионално така, че да има твое звучене.

Иван Иванов: Като ученици в английската гимназия започнахме чисто папагалски да свирим дадена песен. Кълвеш дълго, докато научиш хватката на парчето и как „Бийтълс” са го направили. Идва един момент обаче, в който групата натрупва опит и ставаш вече добър. И когато станеш добър, чуваш парчето и започваш да надграждаш и стигаш до звученето, което си търсил. Можеш да си позволиш да промениш аранжимента така, че твоята версия да стане по-убедителна и завладяваща.

Владислав Кацарски: Много е важно музикантът да бъде добър и да направи така, че тази песен да звучи неповторимо.

 Благодаря ти много, че дойде при нас. Толкова хубаво поговорихме, че чак не ми се иска да свършва. Пак да дойдеш. 

Иван Иванов: С удоволствие. Медиите са за това да си кажем къде ни боли, какво искаме или не искаме. Къде да го кажа другаде, освен при медиите.

Анелия Велинова: При нас има такава трибуна и ако нещо се е родило в последно време и трябва да види бял свят, можем да го отразим.  

Иван Иванов: Тука вече опираме до жена ми Джина Иванова, до дъщеря ми Мартина, която е с много записи, с купища награди за класическа китара, пее поп и рок.

Владислав Кацарски: Бекграундът има значение. Да сте ми живи и здрави и пак да дойдеш, както ти, така и твоите две жени. 

Ще чуете „Сребърни крила” на „Кукери” от железния им период –  песента, която звучи така, сякаш е тяхна.

Пълното интервю с Иван Иванов можете да чуете във видеоматериала.

Водещи: Владислав Кацарски и Анелия Велинова

Написано от Anelia Velinova