Поетът-бард Иван Ненков: Музиката и песните вършат своята мисия само когато са изпълнени на сцена с живот 

За музиката и поезията, за изборите, които ни правят такива, каквито сме, разговаряме с един от авторите на текстове на популярни изпълнители в България – Иван Ненков.

Димитър Христов: Казвам добре дошъл на поета с китара Иван Ненков. Поет, сатирик, журналист, музикант, учител, автор на песни на група „Щурците”, на „Тоника”, „Клуб НЛО”, Тони Димитрова, „Фанданго”, дует „Домино”, Ваня Костова, Веселин Маринов, Пламен Ставрев и други. Нека чуем една песен от новия албум „Завръщане в Итака”. 

Иван Ненков: И нов, и единствен. 

Димитър Христов: Предстои среща с широката публика и почитателите на този жанр. Хубава поезия и хубава музика в изпълнение на Иван Ненков и Живка Ненкова.

Иван Ненков:  Благодарение на Национален фонд „Култура” и специалната програма „Музикални инициативи”, в която успяхме да се включим.

Димитър Христов: Коя песен ще чуем?

Иван Ненков: Ще чуем „Подарявам ти този кестен”, една песен, която има доста интересна история, защото аз много отдавна обичах това стихотворение на Първан Стефанов, а чрез мен го заобича и съпругата ми Живка. Тя написа музиката. Бяхме с Първан заедно в Съюза на писателите в „Монпарнас” и аз му разказвах за тази песен. Много искаше да я чуе, но си отиде от този свят и преди известно време влязох във връзка с неговите дъщери. Едната от тях живее в Берлин и получих благословията ѝ. И стана една красива, прекрасна песен.

Димитър Христов: Диска, който сте записали с Живка Ненкова, носи името на една от първите ти песни. Автор си на немалко книги с поезия, сатира. Мисля, че твоите почитатели, хората, които познават твоето творчество, знаят, че си разностранен талант. Както ние се шегуваме, бардовете казват: „Носиш много дини под една мишница.”

Иван Ненков: Разхвърлян талант.

Димитър Христов: Как се справяш?

Иван Ненков: На мен ми е лесно, защото това ме спасява. Когато усетя, че пресъхвам в една област, преминавам в друга, а пък сюжети много, особено за сатира в това време наше и нишата е голяма. Просто няма издания, които да се заинтересуват от това, с изключение да кажем на един „Стършел” и някоя малка притурка към някое списание, някое вестниче, но това не решава въпроса. Остава фейсбук само, за да забавлявам около 2500 души.

Димитър Христов: Сатирата ти е доста остра, пиперлива. Мисля, че умееш и да правиш шаржове в поетически вид.

Иван Ненков: Словесни шаржове.

Димитър Христов: Една от сатиричните ти книги е с рисунки на Борис Димовски. Това е един много сериозен автор, художник и сатирик. Но, от друга страна, пък песните ти са много лирични. Това, което имаш като текстове, като мелодии, които си създал ти самият, един дълбок лиризъм, едно позитивно настроение, една носталгичност понякога. Любопитно е, че използваш и хубави стихотворения, избираш истинска поезия от други автори. Така че какви автори на поезията в този диск присъстват, кои автори, освен твоите текстове?

Иван Ненков: Няма случайни имена и като автори на стихове, и като автори на музика, защото ние сме се стремили поне две от компонентите в този албум да бъдат наши, или музиката и изпълнението, или текста и изпълнението, а на няколко места се получи така, че всичко е наше – и музика, и текст, и изпълнение, и идея за аранжимент. Вече слушателите са чули Първан Стефанов и това негово емблематично стихотворение „Подарявам ти този кестен”, освен това имаме стихове на Керана Ангелова, една бургаска поетеса. В последно време тя пише вече и проза, повести и романи. Включихме стихове за Петя Дубарова  и на финала ще чуем една такава песен. Това не са случайни хрумвания, а абсолютно замислени неща, за да кажем това, което искаме, за да изведем идеята на албума до финала, към който сме се опитвали да стигнем. Имаме песни по стихове на Балчо Балчев, мой състудент, на Ангел Малинов, също наш състудент. Това са приятели, които бяха и в студентското литературно дружество „Димчо Дебелянов” към централния Студентски дом на културата, някогашната група на Георги Черняков. Така че сме се опитали да направим един албум от приятели и за приятели, а с музика в албума сме включили Асен Масларски и Стефан Диомов и една рано отишла си от този свят наша приятелка, позната, много добър музикален педагог, композитор от Русия – Елена Шербакова.

Димитър Христов: Тези песни са често пъти изпълнявани на различни сцени, на фестивали, на срещи на поети с китара, неведнъж и в приятелски кръг. Не минаха ли много години, откакто си направил повечето от тези песни и защо толкова дълго време се забави твоят авторски диск с Живка?

Иван Ненков: Защото това не е било моя фикс идея. Аз никога не съм се стремял към студийно звучене. Смятам и продължавам да смятам, че музиката и песните вършат своята мисия само когато са изпълнени на сцена с живот. И никога не съм се опитвал да влизам в студио, да оставям такива следи след себе, с изключение на една малка студентска авантюра в радио „Шумен”, когато и технологиите бяха доста старички и ние бяхме доста млади и неопитни. Тогава записахме на касета няколко песни заедно с един мой приятел от Варна Владо Стоянов, също бард, с Димитрина Кюркчиева, която в момента води „Артефир” в Националното радио с Живка. После създадохме в края на моите студентски години една група, която взе името „Итака” от това стихотворение, за което вече споменахме в книгата „Троянски кон”. Наш ръководител стана Асен Масларски. Всъщност ръководител, приятел и така тръгнахме и с него. Любопитното в случая е, че ние сме родени на една и съща дата 8 януари и двамата сме типични козирози. Към нас някога присъединихме и Валя Балканска, тя е родена на същата дата и дори имахме няколко предавания по този повод. В различни предавания на медиите ни канеха заедно или се свързвахме с такъв телефонен мост, за да бъдем заедно на същата дата.

Димитър Христов: Може би ще издам нещо от кухнята на твореца. При една среща с един друг български бард Красимир Първанов, той ми каза, че едва ли не те е убедил, накарал те е да направиш тези записи, защото толкова години хората те знаят като автор на текстове на песни, като поет и като концертиращ музикант и изпълнител. Музикант, изпълнител на свободна практика, поет с китара и така нататък, обаче не влизаш в студио. 

Иван Ненков: Да, той е един от основните провокатори. Преди около две години бяхме в Харманли и около една маса, където всички вечерта след официалната част на концерта на фестивала „Поетични струни”, когато започна по-веселата част, посвирихме си, отпуснахме се и се оказахме рамо до рамо, и Живка до нас. И там той всъщност извърши тази провокация към нас двамата. И още малко ни трябваше, а това малко, което доля масло в огъня, беше друг един наш приятел състудент – Румен Спасов, който вече беше спечелил подобна субсидия от Национален фонд „Култура” преди години и просто ни показа пътя, по който можем да кандидатстваме.

Димитър Христов: Това е много радостно, защото така наречената българска музикална интонационна среда не е наситена с подобен род лирични съвременни песни, част от тази поп култура, от тази популярна музика, в която по някакъв начин участваме като автори и като изпълнители. И аз мисля, че това по някакъв начин ощетява слушателите и зрителите, защото отсъствието на този жанр, на този тип музика от медиите не говори много добре за музикалната култура на българина. 

Иван Ненков: Тъжно е. Това е много болезнен въпрос за нас, авторите. Аз не се имам за поет, защото смятам, че поетите ги проверява времето и след като си отидат от този свят, тогава се разбира кой е поет и кой не. Ние сме автори на музика, автори на стихове, правим това, което можем в своя микросвят и  ако имаме някаква роля, Господ ни държи тук, ако нямаме, си ни прибира. Или пък тези, които са си отишли преди нас и не са успели да допишат своите стихове, сякаш отнякъде ни диктуват, въпрос на по-дълги и по-чувствителни антени. Аз много пъти съм имал чувството, че дописвам стихове на Андрей Германов. Ще го кажа, много е лично. Той беше приятел на баща ми, те бяха учители в камчийския край. Отиде си твърде млад. Учил съм се от него, от неговата стилистика и ми се струва, че понякога той ми диктува. А и той има такова едно стихотворение, че някой диктува, без да пояснява кой. Тук ще се позова на Стефан Диомов, защото той е класикът в съвременната шлагерна музика за мелодичната песен. С много опит и като композитор, и като аранжор, и като автор, създател на групи. Той беше направил едно свое изследване за сегментите на музиката на музикалния пазар в България. И според него това, до което беше стигнал като изводи – само 10%  заемат всички сериозни жанрове в България. Всичко останало, поне преди 10-15 години беше попфолк и такива неустановени все още жанрове, които аз не разбирам. 

Димитър Христов: Не се ли променя това нещо?

Иван Ненков: Мисля, че вече започва да се променя това. Но какво означаваше това? В този 10% сегмент влизаше и фолклор, и опера, и джаз, и рок, всичко останало беше потопено в тази балканска чалга. За наше щастие нещата започват да се променят, а има и известна приемственост. Млади изпълнители се появяват, които запяват песни на предишни групи, на предишни изпълнители, дори стартират с такива. 

Димитър Христов: Аз мисля, че подобна профанация в някои видове изкуства, нанася сериозни поражения на отделни цели поколения.

Иван Ненков: Да, имаме две или три такива поколения.

Димитър Христов: И това е един рецидив на прехода, защото абсолютно  загърбени и профански неща в най-долната част, ако мога да кажа, на това, което е създавано в миналото, в паметта на българите, изведнъж изплуваха и се превърнаха в нещо доста вулгарно. То така стана и в литературата. Появи се жанр вулгарна литература. Тук не говоря за еротична или за порнографска.

Иван Ненков: И тя беше поощрявана много години. 

Димитър Христов: И това накара част от читателите да загърбят сериозната литература, сериозните автори и класиката.

Иван Ненков: Защото няма сериозна оперативна, литературна и музикална критика.

Димитър Христов: Да, но тук говорим за масовия вкус. И тъй като аз знам, че онова, което ти правиш и като поезия, и като музика, то не е да задоволява масовия вкус, а от друга страна, не трябва да са низвергнати именно тези качествени автори, които създават нещо стойностно. А ние сме свидетели точно на това.

Иван Ненков: Така е. Точно затова и ние с китарите си пътуваме из страната и където можем правим пътечки не само за себе си, а и за следващите, които идват. Благодарение на тези срещи, ние ги наричаме първотворчески срещи, и след това, ако прераснат във фестивали, това е добре. На много места си остават само концерти. Това вече е свързано и с финансови възможности на общини, на градове, но има и такива места, където от един концерт се ражда идеята за творческа среща, оттам идеята за фестивал. И вече сме щастливи, защото навремето даже не си мечтаехме, когато се събирахме в Харманли. Аз съм от 87-ма година в Харманли. На първите ни срещи никой от нас не си е мечтал дори, че ще стигнем до такова разпространение на нашите песни. Имаше периоди, когато вече на 7-8 места в страната се създадоха фестивали. Някои от тях угасват, на други места се възраждат. Аз успях да направя 16 издания в Несебър. Вече там няма „Морски струни”, но пък в Панагюрище от тази година има „Средногорски струни”.

Димитър Христов: „Морски струни” остави една сериозна следа в бардовското движение, защото беше именно в този период, когато се утвърждаваше това движение след като то, организирано по някакъв начин, започна в гр. Харманли.

Иван Ненков: Вторият фестивал е „Морски струни” след харманлийския и то с подкрепата на Харманли, с приятелското рамо на Гриша Трифонов и на другите приятели, с които сформирахме първия инициативен комитет, за да създадем този фестивал. Гриша ни идваше на гости, децата ни бяха малки. Той нощуваше вкъщи, докато обмисляхме идеята за втория фестивал. 

Димитър Христов: Аз също в онези години направих един фестивал – „Софийски вечери на авторската песен”.

Иван Ненков: В музея „Земята и хората”.

Димитър Христов: И в НДК сме го правили, но по принцип беше организиран от читалище „Николай Хайтов” в София, където работех по това време. Тъй като фестивалът е веднъж в годината, моята цел тогава беше всеки месец поне да има концерт на поет с китара в София и да се поддържа интереса на публиката, защото действително песните на повечето от тези наши приятели и колеги, поети с китара, рядко се появяваха в големите медии.

Иван Ненков: Мога да кажа само, че през деня не се появяват. Ние сме като нощните птици, като совите. Такова е отношението към нас. В „Нощен Хоризонт” например никой не ни отказва гостувания и в други медии също. Аз избирам къде да давам интервюта и къде да гостувам. Имам много покани от телевизии да разказвам историите на моите песни. Не искам, защото знам какво се случва. Аз ще разказвам сериозни и интересни неща, свързани с титани в нашата култура, защото успях да се отъркам в такива хора. Те ще ми прекъснат разказа няколко пъти с реклами, след това ще пуснат един комшийски сериал и бабите, които готвят и се обръщат назад към телевизора, ще забравят какво са слушали. Не искам това. По-добре е нощем, защото ние имаме 7 часа разлика с Америка и не знам колко часа разлика с Австралия и т.н. А българите зад граница слушат нощните ни предавания и дори влизаме в контакти с тях. Благодарение на такива нощни предавания, ние с Живка стигнахме до Канада, имахме концерти в Торонто. Щеше ли да ми осигури това една телевизия, която върти индийски и турски сериали? 

Димитър Христов: Мисля, че този тип музика и това песенно творчество все по-малко е на аутсайдери. Много добре знаем, че в западната култура, пък и на Изток в някои от страните, в които е развита този тип култура на поетите с китара, на бардовете, към това изкуство има доста масов интерес и в него участват изключително качествени творци с принос за съответната национална култура, дори бих казал и за световната култура.

Иван Ненков: И около нас е така.В Сърбия един Джорджи Балашевич тръгна като бард, като поет с китара и към края на живота си събираше стадиони. В Румъния е същото. Аз не съм бил Румъния, но мои приятели, които гостуват там, разказват. В Русия е същото.

Димитър Христов: Сега искам да представим следващата песен, която ще чуем от албума.

Иван Ненков: Песента е „Лято” и тя е по едно стихотворение на Керана Ангелова, бургаска поетеса. Тук искам да вметна, че съм подбрал песни на приятели. Моите песни ги има, слушат се, който си вземе албума, ще ги слуша, а пък и в много предавания съм ги свирил на живо с китара. Затова искам да са на приятели, които не могат в момента да гостуват. Тази песен всъщност Живка я написа преди едно от изданията на „Аполония” в Созопол. Керана щеше да гостува там и се обади. Покани ни ние да направим музикалната част на нейното представяне. Живка седна на пианото, написа песента, заедно я изсвирихме и изпяхме в Созопол за пръв път, а сега вече имаме и студийния вариант.

Димитър Христов: Нека да чуем твои стихове и сериозни, и сатирични. Какво си приготвил да ни прочетеш? 

Иван Ненков: Аз ще прочета две неща, които са свързани с моето емоционално състояние в момента. Те не са съвсем нови, но отговарят на тази ми емоционална нагласа. Едното ще бъде сатирично, другото ще бъде лирично – „Пред прага на идващата зима”. Аз имам и такава песен в албума, която се казва „Зимно море”, а самото стихотворение се казва „Зимна хроника”, но ще го оставя за малко по-късно. Сега в началото едно сатирично стихотворение, което „Стършел” публикуваха два или три пъти. Аз мисля, че подобен друг случай няма и имаше много отзиви. После го пуснах и във фейсбук. Казва се „Песен за родината” и пресъздава наша 30-годишна действителност. 

Отвлякоха ме мутри онзи ден.
 Пред къщата ни спря машина тежка.
 Напразно обяснявах с глас смутен,
 че съм невинен, че това е грешка…
 
 Когато криво-ляво се свестих,
 глава надигнах зад стъклата сиви…
 По начин друг природата открих:
 Небе. Земя. Безкрайни житни ниви.
 
 Реки. Дървета. Градове. Села.
 България цъфти! И даже върже!
 И аз пътувам в някаква кола –
 като турист…Но мъничко по-бърже…
 
 От КАТ не смее никой да ни спре.
 Къде ли е държавата могъща?
 На ум си викам: “Братко, ще се мре!”
 А имам две деца. И даже тъща…
 
 Едва когато босът ме видя,
 разбра, че гаф е станал вероятно.
 За моя радост той не полудя
 и аз дочух: “Върнете го обратно!”
 
 Какъв късмет извадих тоя път!
 При днешните цени на горивата –
 случайно точно мен да отвлекат,
 безплатно да ме возят из страната…
 
 И пак на колела. От град на град.
 Добре, че имам хлабава превръзка…
 През нея гледам Сливен, Карнобат,
 за малко в Айтос да премажем гъска!
 
 Шосетата са в дупки, кал и прах,
 но аз си знам – все някога ще свикна.
 Родината си вече опознах!
 Сега остава и да я обикна…

Това е едното стихотворение, а другото мисля, че се намира в книжката „Тук някъде отвъд”, издадена  през 2010 година. Това бяха много малки тиражи. Тази книжка спечели някога наградата „Христо Фотев”. И така премина по своя път, няма я никъде. 

Димитър Христов: Това, което ще прочетеш, пееш ли го или още не си го направил на песен?

Иван Ненков: Още не е направено.

Димитър Христов: Значи ще го чуем като текст.

Иван Ненков: Но нищо чудно да не е точно в тази книжка. Ще го намерим тук в един малък сборник, който заедно с няколко приятели издадохме, а после всеки взе поотделно своя литературен поетичен цикъл и това стана основа за една моя книжка, която се казва „Корабен дневник”. Тя е уникална като формат най-вече. Излезе в една поредица на „Море в клетка”. Доколкото имам информация, във Франция излизат подобни формати и оттам ги пренесоха в България – 5/7см. Щастлив съм, че в тази поредица беше Христо Фотев с „Литургия за делфините” и твоят баща. Преди много, много години се случи това. От „Корабен дневник” остана ето това мое стихотворение. Всъщност две стихотворения любими направиха и такава символична рамка на тази книжка. „Зимна хроника” се казва стихотворението.

Бавно тъмните кръстове

на кресливите гларуси слизат

да разгледат отблизо

човешкия род… Януари.

Нито сняг, нито дъжд – да удари.

Само пясък и скъсани стари цигари,

по които търкаля се бризът.

Новините долитат –

възторжени, нежни, отровни…

От крилата на днешния вестник

не вести, а въглени падат!

И събира душите на моите ближни Площадът.

И разбира – те вече не любят, не мразят,

не страдат, не помнят.

Аз си мислех: Край морския бряг

боледува единствено климатът,

а какво се оказа? Навярно усещате вече –

тук е друга държава.

И Господ, и цар са далече.

Календарът не вярва,

но в нас е преминала Зимата…

Димитър Христов: Благодаря ти. Аз споменах, че поетите с китара в известен смисъл са аутсайдери. Но не от сцената и не от живота, защото много от нашите колеги работят в различни области, не са само филолози или литератори, а хора, ще използвам едно клише, с активна гражданска позиция. Защото, за да бъдеш поет, за да бъдеш творец, трябва да си социално ангажиран, трябва да си и с критичен поглед за обществото и за управляващите. Много ме радват твоите и лирични стихове, и сатирични стихове. Мисля, че еднакво успешно създаваш поезия в тези различни жанрове, както и в песенното ти творчество присъствието на тази поезия. Все пак ми се иска да кажа, че твои песни присъстват в учебниците по музика от 4 до 9 клас. Извървя един доста сериозен творчески път като след 2010 година от Несебър, където живееше и работеше, се пренесе в София. Струва ми се малко и по принуда, защото в Несебър много добре знаем, че гъмжилото, което го има през лятото, в останалите сезони го няма. И тука в София ми е любопитно каква публика събираш, защото освен сцените, на които се качваш да пееш и студията, в които влизаш да записваш, много често концертираш, изнасяш свои програми в ресторанти. В тези ресторанти каква публика се събира, освен твоите приятели?

Иван Ненков: В такъв тип заведения, които са предимно за консумация на храна, учудващо, но аз намирам добри и стойностни хора, дори когато не са от този постоянен наш кръг. За тези 12 години сме успели да създадем едно общество, към което постепенно се прибавят уж случайни хора, уж попаднали така не на място. Но когато са с добра енергия, то си личи и ако освен всичко друго имат и потребност от подобен тип изкуство, те идват при нас и ги приемаме с най-топли чувства, защото какво е един автор, ако не сподели това, което е създал. Имало е много малко случаи, когато съм усещал и друг вид енергия. И тогава част от твоята творческа енергия, от авторската творческа енергия отива за неутрализиране на такъв тип  попаднали случайно хора, което всъщност е проблем за нас. Но това са много малко случи и обикновенохсе случва около празниците, най-вече по Нови години, когато се събират всякакви всевъзможни компании и всеки дърпа нанякъде, иска да чуе различен вид музика. Но аз съм обръгнал, свикнал на тези неща през годините. А ресторантите или кръчмите, колкото и да звучи непрестижно за някого, за мен са много голяма школа, защото имаше години, когато и най-големите имена на България бяха в ресторантите. 

Димитър Христов: Клубната музика и музиката в заведенията е част от целия концертен живот. Тук искам да кажа, че българската традиция и  световната традиция фолклорът върви ръка за ръка с всички празници с добрата трапеза, с добрата компания. И съответно съвременният градски фолклор, както го наричат някои наши приятели, не стари градски песни, а нови градски песни, всичко това наистина е една съвременна градска култура, в която се вплитат евъргрийните, освен личното, собственото творчество на българските бардове. Тези известни парчета, тези хубави песни от минали години, имало е периоди, в които бяха забранени и дори не звучаха по българските медии автори и изпълнители от по-далече и от по-близки страни, които битуват в съзнанието на хората. Така че аз се възхищавам на твоето умение да съчетаваш всичко това и да го поднасяш на разнообразна публика, която не знаеш в този момент, тези хора, които са седнали в ресторанта и които знаят, че ти ще бъдеш там, за да си запазят място. В съответния ресторанти е написано, че ще има такава музикална програма от теб. Така че това е другата страна на концертния, на музикалния живот на България и това е една много тежка работа. 

Иван Ненков: Аз не го усещам като тежка работа, но понеже ти спомена за евъргрийните и тя думата дума отваря, оттук тръгва още една тенденция. Почти всички бардове са и преводачи. Краси Първанов превежда от френски, Румен Спасов от английски. Той има много хубави варианти и където не ни достига смисъла, се допълва с авторски текст. Това е прекрасно. Аз превеждам от руски и почти всеки бард е и преводач от различни езици и от различни култури, и това още повече обогатява и българската музикална сцена, защото почти всеки от тези автори може да извади успоредно и един албум със свои кавъри на световни хитове. Аз също мога. 

Димитър Христов: Аз мисля, че този тип песенно творчество, това, което правят поетите с китара, е крайно необходимо и крайно полезно въобще за българската поезия, защото говорим за хубава поезия, поднесена с музика на сцена. Иначе поезията, затворена между две корици на книга, все по-рядко достига до читателя.

Иван Ненков: Много съм съгласен с теб, защото  в музиката има математика, а в поезията има музика, но когато поезията е истинска, а не вертикална проза. В последните години се поощрява вертикалната проза, която ама грам общо няма с истинската поезия, това са някакви разхвърлени чувства. Застанал човек на прозореца, видял отсреща една природна картина и си говорел сам, но успял да го запише на диктофона си и го представя за поезия. Такъв тип словотворчество и словоблудство се поощряваше много години на различни конкурси. В момента започват да се възстановяват малко от малко нещата, защото чувам, че тук-там в конкурси печелят награди примерно Павлина Йосева, която е в строгата класическа форма, Светлана Йонкова, която снощи представи две свои книги в едно читалище и така класическата форма се реабилитира, а музиката и нашите песни помагат точно за това, защото песен с вертикална проза не можеш да направиш.

Димитър Христов: Има композитори, които казват, че по всеки текст могат да направят песен.

Иван Ненков: И песента ще е такава, и музиката ще е такава. И Влади Априлов правеше рап по новините. Хващаше един вестник и четеше новини в рап ритъм, но не е това – не може да разбута душичката на човека, най-много да поразмърда крачетата.

Димитър Христов: В древността, когато поезията се раждала съвместно с музиката едновременно, неизбежно е носила ритмиката и настроението на самата мелодия. Така че това е едно продължение на онези рапсодии, бардове от миналото, които са били част от народната култура, а то тогава почти не е имало друга официална култура, или ако имало, тя е била за доста тесен кръг високообразовани личности. Но това е интересно, че песните, които създават поетите с китара, са достъпни за всеки. И за най-обикновения човек, и за най-образования човек това е хубава поезия, хубава мелодия, непретенциозно изпълнение, защото повечето от нас не са учили, или не са завършили музикално училище или музикалната академия. Но смелостта да се качиш на сцената и да поднесеш всичко това, е доста голяма. 

Иван Ненков: Да, защото тези хора усещат, че са сред себеподобните. На много от нашите творчески срещи и фестивали хората, които са отсреща като публика, всъщност са едни от нас, а някои тайно в тази публика пишат стихове, тайно си музицират, но не е дошло още времето да покажат своите неща. Когато усетим такива, ние отиваме при тях, слагаме ръка на рамото им и казваме: „Добре дошли при нас!”

Димитър Христов: Тук искам да кажа и за творческия процес при създаването на песни или на произведения, които включват някакви текстове. Творческият процес е такъв, че за мое изумление хора, които нямат нищо общо с поезията и са много добри музиканти или композитори, си пишат текстове, доста неграмотни и оттова не се получава нищо добро, защото ако ще да е виртуозна музика и изпълнение, ако текстът е глупав, песента става много глупава. И тука искам да кажа, че се радвам, че към теб са се обръщали едни от големите ни композитори и изпълнители да им напишеш стихове, които те да пеят. Да напишеш театрални песни за театрални спектакли. И в тази област си работил и работиш. Това е голяма рядкост в световната практика, примерно гениалният актьор да е и гениален режисьор, и гениален певец, и гениален изпълнител, и гениален музикант и композитор, и всичко останало.

Иван Ненков: Не може, да. Човек трябва да си копае там на своята нивичка. Ние преминаване на няколко различни бразди, но сме си в една и съща нивичка на музикално-литературната традиция.

Димитър Христов: Виждам, че в областта на театъра си работил сериозно.

Иван Ненков: Доста години, от 80-те години до ден днешен. Дори тази седмица си пишем и си комуникираме с Весел Цанков, с Георги Мамалев и със Стефан Димитров и си правим едни нови шеговити песнички за един моноспектакъл на Жоро Мамалев. А с театрални мелодии, музики и песни съм започнал още като студент да се занимавам, когато в Шуменския театър „Васил Друмев”, тогава беше Държавен драматичен театър „Васил Друмев”, дойде една много интересна групичка, завършили студенти от класа на Надежда Сейкова от ВИТИЗ тогава, сега НАТФИЗ. Аз се шегувам, че това е Кръстьо Масрафов, не е Кръстьо Сарафов. И там дойдоха тогава Бойко Илиев, създателят на театър „Диалог”, току-що завършил студент Карамфила Кръстева, която в момента е в Щатите, Анастас Попдимитров, който стана директор на Врачанския театър, Иван Цингаров, който остана в Шумен и така нататък.Това е една голяма група навити и млади актьори. Някои от тях станаха режисьори по-късно. Тогава те направиха с много хъс „Езоп” наГилерме Фигейреду, една пиеса, която само Леон Даниел се осмелил да постави в България. Те бяха вторите. Аз, покрай тази пиеса, написах нещо. Тук е стихотворението „Езоп”, в тази книжка. Оттам нататък тръгнахме с Бойко Илиев и Карамфила Кръстева да правим театър „Апетит за череши” на Агнешка Ошецка. После с Карамфила Кръстева направихме спектакъл по книгата на веселин андреев „Соната за Петя Дубарова”. Сложихме име на спектакъла  „Нашата Петя”, тръгнахме по общини, студентски бригади, младежки домове и така до ден днешен.

Димитър Христов: Много се радвам, че активно творчески участваш в българското изкуство и заедно с твоето творчество утвърждаваш и даваш сили и възможности на редица други творци да се изявят. Това е много ценно качество, за което мисля, че и твоята съпруга Живка, която е с музикално образование и преподава музика, допринася, както и твоите дъщери. 

Иван Ненков: И дъщерите ми, да. Голямата беше три години в „Тоника” на мястото на Сия. Има доста записи с Тони Димитрова, с Ваня Костова.

Димитър Христов: Има една добра приемственост. Но понеже вървим към финала на предаването, искам да кажа, че в ръцете ми е най-новата ти книга „Сутрин рано, вечер късно”, с подзаглавие „Песни”, но всъщност това са стихове.

Иван Ненков: Издадох няколко такива книги през годините, когато едната свърши, се появява друга.

Димитър Христов: В очакване сме на представянето на вашия нов албум с Живка.

Иван Ненков: Понеже Живка е учителка, не може да пътува постоянно между Несебър и София. Когато учителите са във ваканция, ще го представяме на различни места в страната.

Димитър Христов: Това е един различен музикален албум.

Иван Ненков: Да не забравя да спомена главния изпълнител на аранжиментите в този албум. Това е Бойчо Иванов, един прекрасен музикант. В неговото студио правихме основните магии с аранжиментите, с нашите идеи, които имахме предварително. Уникален аранжор и музикант, китарист, преподавател по музика.

Димитър Христов: Съавтори, така да се каже. И поети, и аранжори, и музика, и т.н.

Иван Ненков: Част от записите записахме с китарите на Краси Първанов. Той специално дойде, в едно бургаско студио на Румен Проданов записахме вокалите и така цялата страна събрахме в един емоционален албум.

Димитър Христов: Благодаря ти. Предаването е към своя край. „Любовта, без която не можем” с участието на Иван Ненков. Предаването, което правим с Катя Андреева, с Димитър Димитров и аз, Димитър Христов. И сега ще чуем още една песен от този албум. Коя е песента?

Иван Ненков: Песента е „Посвещение” и съвсем умишлено я избрах за финал, защото тя е от спектакъла, за който вече споменах – „Нашата Петя” с Карамфила Кръстева. Посвещение на Петя Дубарова, а стиховете са на мой състудент Ангел Малинов и са публикувани в книгата „Соната за Петя Дубарова” на Веселин Андреев.

Димитър Христов: Благодаря ти много. Нека чуем песента.

Иван Ненков: Това е една красива песен за таланта и неговата съдба.

(Стихове и песни, представени от автора, може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Димитър Христов

Написано от Anelia Velinova