Петър Андасаров: Словото днес е някак си занемарено

Петър Андасаров, български поет и журналист, е издал 36 книги и продължава да твори. Негови стихотворения са преведени на 20 езика, включително монголски, китайски, японски, арабски и дарѝ (персийски).

Член е на Съюза на българските писатели (1978), на Съюза на журналистите (1969) и на Съюза на преводачите. Носител е на редица престижни награди. 

Наричат го „най-добрия метафоричен поет”.

Разговаряме с Петър Андасаров за поезията като изживяване, за метафората на реалността и какво вижда от „перваза син на времето“…

Владислав Кацарски: До мен е Петър Андасаров. Изключително ми е драго, че си тук. Много се радвам да те приветствам в нашето ново студио и още повече, че поводът е прекрасен – твоят 85-годишен юбилей. Един голям поет на България е тук. Няма никакъв смисъл да лея дитирамби за Петър Андасаров. Само името е достатъчно. Дай боже всекиму, като кажеш името и вече да бъде марка. Но искам сега с него да се поразходим малко из годините, защото има какво да ни разкаже. Излязоха осем тома твои съчинения и една анкета с тебе. 

Петър Андасаров: И Тодор Коруев.

Владислав Кацарски: Тодор Коруев е майстор на тези неща. Има ли нещо, което не влезе в анкетата?

Петър Андасаров: В една анкета винаги има пропуски, както се изразяваше самият Тодор, Бог да го прости. Винаги има празни места, които са просто процес на пропускване по време на воденето. Това е една дълга  анкета. В своя предговор Тодор казваше няколко много важни неща. Едно от тях беше, че всъщност анкетата е едно дълго, сложно, носещо новини, но и информация интервю. И добър автор според него, защото имаме много образци в това отношение. Навремето под ръководството на Института за български език и литература имаше един невероятен труженик на полето на българското слово – проф. Иван Сарандев. Тогава излязоха образци от този жанр, така наречените „литературни анкети”. Продължители на този жанр се оказаха двама-трима автори, не повече, но „Баш майсторът”, както се изразяваме в литературните анкети, е Тодор Коруев и аз съм щастлив, че той направи тази великолепна книга. Това е всъщност книгата на моя живот за творчеството ми. 

Владислав Кацарски: Нямаш ли чувството, че те съблича като ти води тази анкета Тодор Коруев?

Петър Андасаров: Той е много деликатен човек. Както писа в предговора ми Атанас Звездинов на книгата ми „Видовден”, той  основно говореше за тази анкетна книга, която според него му е направила много силно впечатление. Тодор Коруев  беше много ангажиран човек в тези години. Беше дясната ръка на Стефан Продев, невероятният майстор и защитник на българското слово, когато заедно дадоха пътя на новия, обновения вестник, роденият от „Работническо дело”, така наречения до ден днешен „Дума”.

Владислав Кацарски: Класа над „Работническо дело”. Той не е само труженик, той е войник Стефан Продев.

Петър Андасаров: Той е войник и генерал.

Владислав Кацарски: На много неща сме се учили от него.

Петър Андасаров: Той е от коляното на Йосиф Хербст. Той е от коляното на тези, които всъщност защитиха словото през невероятните сложни времена. И днес забелязваме една немара по отношение на българското слово, но това бяха двамата – Стефан Продев и той неслучайно беше взел до себе си Тодор Коруев, двамата воини, които не само защитиха, но продължиха развитието на съвременния български език в журналистиката.

Владислав Кацарски: Казано честно, такива хора ни трябват сега, а ги няма и малко ми е мъчно като гледам днешния слугинаж на българската журналистика, който направо вече на нищо не прилича, и ми става мъчно за такива хора, защото аз може да не съм съгласен с тях, но имаха позиция. Те можеха да защитят своята позиция и то не с думкане и млатене по бюрото, а с изключително силни аргументи, от които интелектът беше толкова силен, че за да седнеш да полемизираш с тях, трябваше да се подготвиш.

Петър Андасаров: Не само по отношение на тяхната позиция, по отношение на тяхното поведение, тяхното участие в реализирането на българското слово и неговата защита, но това бяха хора богати духом. Това бяха хора, които имаха дар слово. Това бяха хора, които бяха чели много. И при всички случаи, знаеш ли какво съм забелязал в целия си досегашен, съзнателен литературен живот? Не можеш да си служиш така истински със словото, с азбуката, с думите български, ако не отидеш към техния корен. Знам, че и ти си с не особено приятно отношение към такива хора, които не уважават миналото, корените на българското слово. Наскоро ставаше дума по повод на празника на будителите на 1 ноември – кои бяха будителите? Будителите бяха библиотеките на манастирите, църковните книги в черквите, книгите на нашите възрожденци и тяхната възрожденска дейност. Тези хора са загърбили тия времена. 

Владислав Кацарски: Знаеш ли на какво съм свидетел? Някакъв графоман написал една книга, да ти е жал за хартията, дето се казва, и вика „Аз съм будител”. Колко трябва да не си в час със себе си, за да изтресеш такава глупост?

Петър Андасаров: Има един парадокс. Аз не мога да се примиря за себе си и непрекъснато съм изразявал гнева си. За съжаление, няма с кого да го споделиш, освен със свои приятели и мислещи хора като теб, на същата позиция, на която си ти. Тези хора смятат основите на българския книжовен език за демоде, за отживелица, за старомоден. Те казват, че това е старомоден език. Езикът на Дядо Вазов, на Стоян Михайловски и така нататък, бил старомоден. И затова дойдоха тези пакости, които направихме на литературната нива на езика ни, този златен български език.

Владислав Кацарски:  Ние 90-та година скочихме. Нямаше кой, разбира се, да защити това – да не се казва „тринадесет”, което значи три на десет, три върху една десетица. Три на десет – тринадесет, а да се казва „тринайсет”. 

Петър Андасаров: Тринайсет с й кратко.

Владислав Кацарски: Ужасна работа.

Петър Андасаров: Как искаме тогава от тази гилдия, голяма част от която е абсолютна езикова паплач по медиите, много се извинявам, ако засягам и сигурно засягам доста колеги, как искаме тогава тези хора да си служат с чист български език, с приятния български език? Чужденци, които са се докосвали до езика и са го изучавали, и са си служили с него, казат, че това е един изключително интересен, изключително мелодичен, хубав език. Между всички езици го слагат на едно от първите места. А ние смятаме, че това е демоде български език.

Владислав Кацарски: Дошло е време май за „О, неразумни юроде” и „Език свещен на моите деди”.

Петър Андасаров: Дошло е абсолютно, и както написа  в едно от емблематичните си стихотворения великият за мен Евтим Евтимов, една от емблемите на българската поезия: „Паисий Хилендарски обикаля още и проверява българската кръв.” Знаеш ли, че аз си мисля, че тези хора не носят българска кръв, по тях не тече българска кръв. Те я отровиха, както думите у себе си български, те отровиха и кръвта си българска.

Владислав Кацарски: Искам да кажа точно това, че когато се отдалечиш от езика, който е езикът на твоята родина, от неговите корени, ти се отдалечаваш от добротата, която носи той, а когато се отдалечиш от добротата му, се отдалечаваш от човещината. 

Ти си бил един от хората, дали път на много поети, сега диктуващи литературната мода. Няма как и да не си спрял нещо, което не си е заслужавало да излезе. Гледаш един човек, добър човек, но не е добър поет. Трябва да му кажеш, че не одобряваш книгата му. Как се чувстваш тогава? 

Петър Андасаров: Разликата в отношението към ръкописа на даден автор и към ръкописите изобщо на всички автори, кандидатстващи за книга в съответно издателство, всички тези различия идват от владеене или невладеене, от прилагане и неприлагане на професионалните принципни изисквания. Аз наистина имах щастието да работя в издателство „Народна младеж”, преди това „Партиздат”, но там беше друг вид литература, особено в издателство „Народна младеж” в отдел „Поезия”, където започнах и след това като завеждащ редакция „Художествена литература”, най-голямата редакция. Ние имахме годишно към 219 заглавия на книги.

Владислав Кацарски: „Народна младеж”, там е огнената поезия. България е люлка на много кадърни хора.

Петър Андасаров: Абсолютно, но там започваше от редакцията, първи книги на млади автори, като имате предвид, че всъщност издавахме пет книги, две поезия, две проза и една литературна критика. А в портфейла ни, на бюрата ни стояха и се залежава по израза на повечето от авторите, одобрени книги, около 100. Можеш да си представиш какви са били изискванията. И днес, ако изпитвам много голямо неудобство, то не е от друго, а от това, че по време на наши събития срещам хора, на които категорично съм връщал ръкописите, поради липса на тези достойнства, така наречените литературни качества.

Владислав Кацарски: И сега ми се смятат за будители, едва ли не.

Петър Андасаров: Сега ме отминават и смятат, че аз съм човекът, спрял всъщност тяхното развитие. Но представи си такива хора за автори,  псевдоавтори за мен, независимо от това, че някои станаха и членове на Съюза на българските писатели. Там слагаха и такива високи редактори в наше време като Давид Овадия и т.н. Не само Давид Овадия. Принципи няма. Днес няма критерии. По какъв критерий някой дава ръкописа си и кандидатства за излизането му в книга. Има един анти принцип според мен – да си осигури пари, да плати на издателя и толкова. И затова хора, които са с албум за поезия, написали няколко стихотворения за мама, за татко, за дядо, за чичо, за баба, за внуче, събират, дават, тя излиза автоматически. И тези хора веднага получават титлата поет. 

Владислав Кацарски: Често сме говорили в това студио, че всъщност критиката в България загуби много голяма височина. Да те емне критиката, да те направи на нищо, така че да ти се разтракат зъбите от глупостите, които си написал и ако си кадърен автор, да се докажеш в годините, защото не на един автор първите му произведения са отхвърлени от критиката и след това вече е показвал за какво величие става въпрос. Сега критиката се превърна в повечето случаи в рекламна агенция. И там е белята всъщност.

Петър Андасаров: Точен си, абсолютно точни думи употреби. Днес  всъщност няма критика. Имаме двама-трима души, които са изключителни пазители на българското слово и са безкомпромисни по отношение на кадърните автори и безпощадни към псевдопоетите. Но това са толкова малко хора. 

Владислав Кацарски: Не само че са малко поетите, тези двама-трима  нямат форум, нямат трибуна, където да излязат, няма и да кажат, че това не е хубаво.

Петър Андасаров: Нямат. Липсва, за съжаление, фундаментално по отношение на поетическото наследството и съвременната поезия. Съвременната българска литература имаше един колос, който изпратихме  неотдавна нагоре, там във вселените – професор Чавдар Добрев. Днес смело мога да кажа, че има негови последователи и последователи на традициите в българската литературна критика. Това са за мен Панко Анчев и Иван Гранитски, хора с изключителна поетическа култура, с владеене на историята на българския език и на българската литература. И затова те са с високо критическо слово в съвременната българска литература. Има още едно-две имена като Георги Николов, който е от добрите тружениците на българската литературна нива и е с чисти помисли по отношение на културата. Благовеста Касабова и дотук. Аз не мога да  спомена други имена. 

Владислав Кацарски: Може би Анжела Димчева от много по-младите.

Петър Андасаров: Тя е съвсем отскоро в тази сфера. Талантливо слово има и предполагам, че ще се докаже като талантлива литературна критичка.

Владислав Кацарски: Кажи ми за времето, когато дойде в София и трябваше да се покажеш, да се наложиш като автор? Това не са лесни години. Първо, трябваше да внимаваш какво мислиш, после какво говориш, след това какво пишеш и така, че да го пишеш добре и то да не е сервилно, за да уважаваш и себе си.

Петър Андасаров: Ти знаеш, че и аз минах по този път. И аз трябваше да отговоря на тези изисквания. Това беше начин на литературен живот на времето. Знаеш, че ако не минеш през основните издания, а те бяха две-три – списание „Септември”, списание „Пламък”, вестник „Пулс” и вестник „Литературен фронт”, когато минеш през тези „стъргала”, както ги наричахме ние, през тези проверовъчни литературни институции, когато вече минеш през Националното радио,тогава можеш да кандидатстваш за книга. Така че имаше едно предварително  време, в което ти трябва да налагаш името си. Има една приказка, която е всеизвестна и ти я знаеш много добре, че човек цял живот работи за името си, като постигне това, името работи за самия човек. Неудобно ми е да го споделя, но преживях и минах през всички тези степени на литературните стъргала. Даже Евтим Евтимов няколко пъти в един от предговорите на моя книга споделяше, че съм минал през всички прегради и препятствия, преодолял съм и благодарение на моята упоритост и на истината, която носи фразата: ”Литературното творчество по-скоро е едно бягане на дълги разстояния, издържа този, който отива до края”.

Владислав Кацарски: Ти си благ човек, а от друга страна страшно твърд характер. Винаги съм се учудвал как може в един човек да има толкова благ характер и толкова твърдост. Все е трябвало да ти донесе някаква неприятност тази твоя твърдост и въпреки всичко успя ли някой да те накара да си помислиш, че може би пък трябва да се пречупиш.

Петър Андасаров: Не. Никой не успя да ме пречупи. Аз имах много горчиви случаи, особено в редакцията „Поезия” на списание „Септември”. Там завеждаше по едно време  редакцията самата Елисавета Багряна. Работеха в отдела Станка Пенчева, известни майстори на поетическото слово Найден Вълчев и Вътьо Раковски. Можеш да представиш каква висока летва трябваше да се прескача. За съжаление, неколкократно ми  се повтаряше едно и също нещо, когато носех стихове в тази малка по обем стаичка. Не мога да забравя как стояхме прави, само Багряна канеше авторите да седнат, другите дори не се досещаха да ни поканят да седнем. Не мога да забравя думите на Станка Пенчева, лека ѝ пръст, как казваше: „ Стихове?  Оставете ги тук.” И се обръща: „Какво чакате? Оставете ги тук и си отидете.” Нямаше дори разговори с авторите и Евтим Евтимов затова казваше, че аз съм преглъщал много горчивини, но благодарение  на моето усърдие да постигам доказване на словото си, вярвайки в него, разбира се, независимо от това в каква степен и съм дошъл до свой успешен край.

Владислав Кацарски: Рядко поети попадат в „Приемната”, но Петър Андасаров няма как да не е тук, защото той е един от онези големи поети, които ни пренесоха през времето и ни помагат да се хванем за устоите, задържащи ни в тази изключително неприятна лавина от не чак толкова добре изписани хартийки, които вятърът на промяната носи по улиците на България.

Как се пише в днешно време, поете? Аз не мога да пиша. Много ме боли. Много ми е празно.

Петър Андасаров: Трябва да ти кажа, че и на мен ми е така празно в душата. Понякога и мислите ме болят и не мога да ги изразя. Нямам сили да ги изразя на бялата хартия, на листа. Думата е натоварена със звук, с чувство и с мисъл. И затова ни боли и сърце, боли ни и съвестта, когато стигнем до тази истина, че всъщност тя е наситена, че всъщност тя е пренебрегната. Словото днес е някак си занемарено, словото непрекъснато понася обиди от нелицеприятно и лицеприприятно даже отношение на някои творци. И особено от тези, за които е предназначено словото. Имаме невероятно неграмотна публика, която не само че не възприема, няма и рецептори за това, но и се отнася с пренебрежение към словото, като че ли то ѝ пречи. И затова сме и толкова грамотни във взаимоотношенията, в общуването си с обществото, а то е съставено от човеци. 

Владислав Кацарски: Ти си първият човек, който се опитва да погледне от  другата страна на сцената и да каже, че както бракът е на сцената, така е и долу – в салона. Актьорът играе за своята публика и когато публиката му е такава, такава ще му е и играта.

Петър Андасаров: Точно така. Не случайно в нашите гостувания, в нашите рецитали, когато се изправиш очи в очи с публиката, на мен много често ми се е случвало настроението ми да идва от самите присъстващи, от тяхното отношение към това, което аз споделям с тях чрез словото.

Владислав Кацарски: Няма нищо по-хубаво от взаимността, когато разбираш, че изтегляш публиката при себе си, в сърцето си.

Петър Андасаров: Това е основното в тези взаимоотношения между твореца и публиката.

Владислав Кацарски: Когато вие одобрявахте книга, тогава ставаше ли  въпрос за това каква да е хартията, какво да е оформлението? Имаше ли някой, който да ви каже: „Момчета, тази книга не може да излезе с тази картинка. Не виждате ли, че не е направена добре?”

Петър Андасаров: Ако и ти, и който и да е читател обърнете сега карета на книги, излезли в ония години, по това време, ще видите, че освен словесен редактор, има и художествен редактор. Има и технически редактор. В карето всички тези длъжности и съответните им имена съществуваха. Тоест една книга минаваше през одобрението и неодобрението на всички тези хора. Имахме невероятна редакция с художници. Най-добрите художници не само рисуваха, но и редактираха по отношение на рисуването на дадена книга, на корица, на оформление и т.н. Отвсякъде се оглеждаше една книга и затова излязлата книга се възприемаше, много рядко беше критикувана като абсолютно ненужна книга. 

Владислав Кацарски: Една книга минала през четири сита, златото така излиза – първо големите килийки, докато стигнеш най-накрая в малкото сито да се отделят златните зрънца.

Понеже поет ни е дошъл на гости, ще четем стихове. Но да те попитам за пречупването. Имаше моменти, в които директиви и кариеристи да ти изпият жизненото пространство. Идвало ли ти е някога да си кажеш: „ Дотук съм. Край, ставам и си отивам. Отивам в едно мирно място, ставам учител и тези проблеми там няма да ги има.” 

Петър Андасаров: Всъщност аз завърших Учителския институт, не за да ставам, разбира се, учител. Нямах такова намерение, защото липсваха финансови средства, за да отида направо в Университета. В Станке Димитров Учителският институт имаше отдел „Български език и литература” и всъщност аз започнах от там, след това завърших българска филология в Университета. Но ние влизахме в литературата и с известна подготвеност, с обич към словото, със стремеж да овладееш словото и чрез него да продължиш в рудника, словесния, да копаеш и да намираш собствената си жилка, със собствените наноси от така нареченото злато. Собствени думи да извират от твоята душа по този начин. Не беше случайно, че у нас се формираше една позиция към словото и ние имахме готовността да защитаваме словото си. Не се пречупих. Имах много, много горчиви моменти в отношенията ми с редактори, с хора на словото, от които зависеше  неговото признаване. Но аз не се пречупих, защото знаех, че се трудя честно. Усещах, че нещо правя, нещо не изобщо, а което е свързано със стремежа ми към дадена цел, а тя беше овладяване на това слово и все пак намиране на някакви залежи, макар и малки в твоя труд. 

Владислав Кацарски: Завършил съм литературна критика. Не станах критик, минах от другата страна, винаги съм бил там. Когато българската поезия беше на много висок пиедестал и вземеш една книга, а аз съм с гръб към теб, четеш от нея, мога да кажа кой е авторът, познавам го, не защото съм чел стихотворенията му, а защото знам неговия стил. И понеже аз работих много върху твоите стихове като изготвихме диска, тук спокойно мога да ти кажа като човек вече на средна възраст, че това, което съм чел като млад, не ме е разочаровало. Защото има неща, които като си чел като млад, казваш, че не са ти интересни. Но когато работих върху твоята поезия, още тогава в началото аз се запознах с теб като поет, в края на 80-те и началото на 90-те години. Тогава съм бил на 24 години, времето, в което си толкова критичен и си почти гений на тази възраст. Там всеки първокурсник от НАТФИЗ, ако не е носител на „Оскар”, то поне е номиниран. Сега не е възможно това нещо, излизат тонове литература, за съжаление, изключително некачествена, но какво ми прави впечатление? И добрите поети в момента, гледаш го надежден поет, обаче приличат си. Едно време имаше бонбони „Амфора”, „ Рози”, но като ги отвориш, ми изглеждат едни и същи вътре. Сега всички почти пишат бели стихове. Много път трябва да си изминал, за да го направиш добре. Аз ги разбирам, защото те четат изключително много преводна поезия, а не българска и не могат да пишат в рима.

Петър Андасаров: Тук има нещо много интересно и много важно. При тези хора това е така нареченият подход към лесното влизане в литературата. Аз никога не съм писал стихове на пишещата машина. Всичко на ръка.

Владислав Кацарски: Да нарисуваш буквата.

Петър Андасаров: Компютърът става преграда между мен и словото.

Владислав Кацарски: Аз до ден днешен пиша на ръка стихове.

Петър Андасаров: Аз също, но мисълта ми е, че за тези хора не е въпросът само до научаване. Поетът трябва да е роден. Роденият поет има усет към ритмиката, към римата. Той започва полека-лека още в началото да я овладява, да я търси. Понякога без да я търсиш, тя идва на върха на твоя писец.  Затова хората, които мисля, че поезията е сядаш и пишеш, се учат само или следват единствено примера на свободния стих, но не знаят, че един Любомир Левчев е виртуоз по отношение на белия, на свободния стих.

Владислав Кацарски: По-добър от него не съм чел в България.

Петър Андасаров: Но е виртуоз и на класическия стих. Ти не можеш да пишеш свободна поезия, бял стих, ако не си овладял законите на стихостроителството, на стихосложението преди това. Не можеш. И затова тези хора казват за такива като мен, като теб, когато споделяме тези неща: „Това са старомодни хора. Те искат в стихотворението им непременно да присъства рима и ритъм.”  Ми как поезия без ритъм, бе човече, това е основният строителен материал на поетичното изкуство. 

Владислав Кацарски: Още много неща не казахме. Много ми се иска да кажа на тези хора: „Момчета и момичета, подбирайте си аудиторията, пред която казвате това нещо, защото хора като Петър Андасаров, които са учили структурен анализ на поезията, могат. Аз също знам и мога да направя много добър структурен анализ на едно стихотворение. Да знаете, че лексиката на 80-те години се различава от сегашната ви лексика…”

 Понеже поет ни е дошъл на гости, ще чуем осем стихотворения от Петър Андасаров. Аз няма да го прекъсвам. Започваме ги – той  чете, ние слушаме. Има един момент, който се казва  „таланти и поклонници”. Ние минаваме от страната на поклонниците, за да дадем път на талантите, които макар и на 85 години ще си останат таланти. Ние с вас, зрителите и слушателите на „Брайл ФМ”, в момента сме поклонници, а пред нас е талантът на Петър Андасаров, представен ви от самият Петър Андасаров. Поете, заповядай.

Петър Андасаров: Благодаря. Ще прочета няколко стихотворения от двете ми юбилейни книги за моя 85-годишен юбилей. Иван Гранитски, когото аз наричам „Апостол на българската духовност”, издаде тези две книги. Те са вече може би 13-та и 14-та книга, излезли само в издателство „Захари Стоянов”. То ме покани навремето и аз бях убеден, и сега се гордея, че това е най-българското, най-мощното, най-родолюбивото издателство. Щастлив съм, че книгите ми излязоха в това издателство, благодарение най-вече на Иван. 

„Само за възрастни”

Как да се върна? Как да отворя царските порти

на детски години?

Преследват ме спомени, грижи обсаждат живота ми

като гарвани.

Обърна ли поглед, обратно ли тръгна –

препъва ме сипей на минало,

напред ли поема – замръквам, осъмвам –

от клюки и завист заварден.

А съм извеждал от двора разсъмване. И на деня

съм отварял вратите.

До конче в ливади завързвал съм лято,

в копи от сено приспивал съм вечери.

И съм докосвал от хребет слънцето,

от него съм дърпал на облак ушите,

после по билото вятър ме грабнал,

пътя повел ме, отвел ме далече…

Как да се върна? Издухал е вятъра като глухарчета

всички години,

следите на кончето дъжд е отвлякъл,

небето не шепне с думи странни.

Обратно ли тръгна – преследват ме грижи,

препъва ме сипей на минало,

напред ли поема, обсаждат ме спомени –

пътят назад е заварден!

Владислав Кацарски: Петър Андасаров в „Приемната” на „Брайл ФМ”. Много ти благодаря, че беше с нас. Пак да дойдеш. Имаме с теб да снимаме още един материал, ще го заснемем в близките месеци. Да си ми жив и здрав и след 20 години пак да дойдеш тук на твоя тогавашен юбилей.

Петър Андасаров: Хайде да е след 2 години.

Владислав Кацарски: Не, ти след 2 месеца ще дойдеш. Благодаря ти много.

Петър Андасаров: И аз благодаря. Искам да ви кажа, че атмосферата е още по-човечна, още по-литературна, още по-професионална на това ново място, на което за първи път присъствам. Прекрасни сте и искам да кажа, че това е едно от най-уважаваните от мен радиа. 

 (Пълното интервю, както и стихове, представени от автора, може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova