За Международния ден на слепите и за Съюза на Слепия
На 13.11 от известно време в България отбелязваме Международния ден на слепите. Отбелязваме го само няколко души, но и това е нещо. Преди двадесетина години покойният Тодор Андонов пръв заговори за такъв ден и назова датата 13 ноември. Това е рождената дата на Валентин Хаюи – Кралският преводач, който дръзва да основе училище за слепи. Тогава подобни евфемизми от сорта на „незрящи”, „хора с нарушено зрение“, „зрително затруднени“ и ред други още ги няма в пространството. Но тогава, както и сега, към слепите се е гледало с едно на ум. Ама това е меко казано. Защото и тогава, както и сега, на слепите направо си се е гледало като на хора с много, ама много ограничени възможности. Нищо, че в отговор на това ми твърдение ще ревнат вярващите в европейските ценности манипулатори – ред по редом смятащи се за съвременно държащи се, възпитани, лустросани хора. Няма да споря с нито един от тях, само ще предложа следната схема. Дъщерята, красива, русокоса, естествено русокоса или с гарваново черни гъсти коси, с дълбоки очи (цветът е по избор на въображението). Талантлива, с три езика, с тяло-мечта, крак метър и и половина, кожа от коприна и тяло зажадняло за слънчеви лъчи – това последното е цитат от песен на Георги Минчев. Или възнисичка, но с изключителни пропорции, красива като фея. Та това талантливо, образовано момиче ви доведе в къщи прилично изглеждащ мъж, добре облечен, с грижливо подредена прическа, но сляп. Или как предпочитате – незрящ ли? – ами, добре. Е, сега искам да си представите възторга на родителите на това момиче. Той е толкова голям, че бащата дори му предлага съдружие в компанията си.
На това място в рекламата, глас зад кадър казва: „Стига глупости!“ и бодро ви съветва да изтеглите бърз кредит. Аз определено и категорично ви казвам, че бързият кредит е къде-къде повече за предпочитане от сляп зет.
Но думата ми беше за кралския преводач. Горното – който разбрал, разбрал. Та този Валентин Хаюи взема един просяк, едно 11-годишно момченце. Прибира го от църквата, пред която то проси. Уговаря се с родителите му да им плаща месечния еквивалент на изпросеното от момченцето и започва да го обучава. След една година го представя пред Кралската академия, твърдейки, че слепите могат да бъдат обучавани. И така получава разрешението да опита да направи училище за слепи. Прави го и само след петдесет години Луи Брайл печели конкурс за азбука. Това е международното писмо на слепите, наречено на неговото име, Брайл. Точкова система, базирана на 63 комбинации, вместващи се в клетка от 6 точки.
Училища за слепи има по целия свят и тяхната полза е безспорна. Там слепите се научават на редица полезни умения, които не могат и няма как да получат в семейна среда. До момента, в който някой не решава да заговори за другото изпразнено от съдържание понятие – „интеграцията“. Започва бруталното унищожаване на училищата за слепи. В тях попадат деца с множество увреждания и фокусът драстично се измества. В следствие на тези „високо академични“ мерки училищата за слепи рязко намаляват качеството си на обучение, а масовите училища, приемащи слепи, нямат ресурса да ги обучават. Разбира се, че има и изключения. В Испания, например. Но нека не забравяме, че испанският съюз на слепите е една от най-богатите организации в света. Да, в света. И то защото управлява лотарията в Испания. Иначе резултатът от така крещяната интеграция е: все по-малко ходещи самостоятелно слепи из европейските градове. За България вече това е тъжна действителност. Защото у нас нещата са не само тъжни, те са трагични. От две много добре работещи училища за слепи едното тази година ще изпрати последните деца в интелектуална норма. При това същото училище е с идеални битови условия, а педагозите му са от най-добре подготвените у нас за работа със слепи. Всички организации на слепи у нас, начело със Съюза на слепия, (грешката не е случайна“: иначе в държавните анали е записано Съюз на слепите) мълчат. Тях това не ги интересува. Всяка година Председателят на Съюза или Слепия връчва парична награда на отличник от софийското училище за слепи. Но нито веднъж не се е поинтересувал защо този ученик не е член на все по-намаляващия откъм членове Съюз на слепите.
Същият този председател най-безсрамно кадрува в други организации на слепи. Оградил се е с раболепници, треперещи за властчицата, до която са се докопали. Същият този председател ходи из страната и ръси нелепици за безотговорността на слепите и за тяхната алчност. И отгоре на всичко -на връх голямата държавна субсидия, на връх големите наеми, които взема от някога добре структурираната материална база на Съюза. Сега е освободил маса служители, получаващи заплата от съюзните пари и ги е метнал на трудовата борса. Целта ли? Ами тя е ясна. Ония балъци от държавата да ми плащат заплатите, а аз ще разполагам спокойно с парите за същите тези заплати от моя бюджет. А бюджетът е защитен и срещу обосновка са отпуснатите стотиците хиляди от държавата пари. Това се нарича корупция, но никой от държавната администрация не се захваща да я разнищи, защото кой си слага главата в торбата. Ами ако гракнат тия ми ти слепи, че им посягаме на хлебеца – на горките хорица? В името на същите „горки хорица“ една шепа също толкова слепи (само малко или много по-нагли) са намерили начин да се облагодетелстват. Впрочем да не звуча голословно: съгласен съм да полемизирам на какъвто и да е форум, на каквато и да е сцена и пред която и да е медия по този въпрос с председателя на Съюза на слепите. Твърдя най-отговорно, че за двадесет и две години управление от негова страна председателят на ССБ успя да срине не едно постижение на неговите предшественици.
Преди време попаднах на деня на отворените врати в Съюза на слепите във Виена. Пет етажа и на всеки имаше хора, готови да покажат нещо от живота и дейността на австрийските слепи. В българския Съюз в сградата му, ако бръмне муха в единия край на дългия обширен коридор, ще се чуе в другия. Дори ако има мисли мухата, и те ще се чуят. Макар за мисъл в сградата на ССБ отдавна да не става въпрос. И сега открито се носи слухът, че Президента на Републиката ще награждава председателя на Съюза на слепите. За какво: за авторитарния начин на ръководене, за унищожената печатница, за редицата унищожени от него неща или доведени до колапс, за замрелия организационен живот или за медийното ембарго? За това, че всички заседания се провеждат на места, недостъпни за съюзните членове, та да не може да се чуе и види какви ги вършат на тези заседания ли? Или за начина на саморазправа с инаквомислещите? Или за присвояването на пари от държавата по сравнително законен начин, както биха казали Иля Илф и Евгени Петров?
За двадесет години управление не се намери някой по-достоен и способен от него.
Завършвам с една историйка, точно толкова истинска, колкото е истина, че четете това. За 50-годишнината на председателя (той сега е на седемдесет) колективът решил да му подари костюм. Да, точно така, костюм. Подарили му го, разбира се. И тогава един от служителите му казал.:„Е, поне като те свалим, няма да си отидеш гол“. Питате ли се какво е станало със този служител? Ще ви кажа – посред зима е уволнен и за по- естествено и правдоподобно е изключен от Съюза на слепите, защото е уронил престижа – ама не на председателя, а на Съюза.
Какво написах в началото – Съюза на Слепия.
Коментари
Към момента тази публикация няма коментари.