Имам едно особено усещане за тълкуването на думата “приятел”, което е близко до “влюбването”, но не е точно това. Близко до “щастието” – толкова многозначно и неопределимо, ала и мимолетно… Може би с годините човек узрява, ала с различни цветове, припознава се с помощта на мелодични конструкции и може да допусне до себе си други човеци, с които да споделя багрите на ежедневието или танца на условните дистанции. Какво имам предвид ли?… Например социалните мрежи, където сме изправени често пред непознати. Избирам да ги нарека “приятели”, ако одобря поканата им. Хвърлям поглед върху стената на профила и си мисля: Това е човек, като мен. Теб. Като всички нас – божии създания… Сигурно има емоции, вълнения, случки, хоби, надежди, терзания, страхове, победи, които иска да сподели – да обърне самотния си грамофон към виртуалното пространство, за да прозвучи гласа му. Апропо, виртуалният му глас, който ( подобно на моя ) ще разбере не всеки. Някъде ще се деформира, поради липсата на тембър, на нотки дъх, ще се завихри и ожесточи! Дано го чуят точните “приятели”… Дано го подкрепи поне една душа, ако е пропаднал под гребена на депресия и отчаяние. Аз нямам право да изхвърля този негов виртуален грамофон, поставен на прага на моята виртуална душа. Ето, обърквам се и внимавам да не посегна към погрешния бутон, към дългата дистанция и присъдата “неодобрен”, т.е. “изтрихте поканата”. Тъжно и смешно е. Но… не! По – скоро е абсурдно, поради факта, че ми се дава възможност да отсъждам правилно ли мисли, споделя, усеща… Коя съм аз, за да съдя този човек? Да съдя мирогледа и убежденията, позицията му в тези размирни, братопродажни времена? Спомням си за “Боженцето, което е допуснало да страдат невинните деца…”. И няма да обясня цитата си, понеже това все още имам право да направя. Връщам се на “избора” – […]
