Маркес – усмихнатият разказвач на самотата
Като се заговори за национална принадлежност, съвременният човек си представя не само историческата фактология, а и популярните личности, които е излъчила страната – артисти, музиканти, творци… Винаги е било интригуващо (поне за мен) как някой, който не ме познава; който се храни, облича или подстригва другояче, ходи по други улици на другия край на света и изобщо е различен от мен човек, може да отвори фантазията ми, да ме прибави към своите усещания и да сподели себе си с мен. “Това е високо изкуство!”, ще каже академично предопределен мислител! Да, но то е толкова специално направено – размесено от характери, безвремие, послания за мъдрост и чувство на пълнота, близка до щастието… То е самото щастие, изпило силата на тъга, подсладено с извлек от растенията на честта и упованието в доброто, но едновременно толкова обозримо и обикновено, като малък прозрачен аквариум… Стоя си, гледам този аквариум с очите на доверчиво дете и се смея, и плача, и ми се иска да извадя с малките си пръстчета (които непременно ще станат непохватни октоподи в тая вълшебна стъкленица) всички причудливи образи, за да ги поставя в шепа; за да ме забележат и те. Колумбиецът Габриел Гарсия Маркес всъщност е създателят не само на магическия реализъм – той е вълшебникът, който обособи роднинството без кръвна връзка! Този феномен, произлязъл от Макондо, по неведоми пътища скрепява различни по съсловие, по предпочитания или образование, по дължина на имената или цвета на очите и още: сомелиери, гълтачи на саби, бивши мечтатели и настоящи словоизлиятели… Всички са някакви братовчеди по съребрена или пиринчена линия! “Петлите се изхабяват от много гледане.” – казва полковникът, на когото няма кой да напише. Говори се, че винаги докато пише, на бюрото си имал жълто лале. Любимият му цвят! И неслучайно след неговата смърт, жените от родния му град Аракатака раздавали по улиците […]
