Кралският преводач

„…Всички организации на слепи у нас, начело със Съюза на слепия, (грешката не е случайна“: иначе в държавните анали е записано Съюз на слепите) мълчат…“ Вл. Кацарски На 13.11 от известно време в България отбелязваме Международния ден на слепите. Отбелязваме го само няколко души, но и това е нещо. Преди двадесетина години покойният Тодор Андонов пръв заговори за такъв ден и назова датата 13 ноември. Това е рождената дата на Валентин Хаюи – Кралският преводач, който дръзва да основе училище за слепи. Тогава подобни евфемизми от сорта на „незрящи”, „хора с нарушено зрение“, „зрително затруднени“ и ред други още ги няма в пространството. Но тогава, както и сега, към слепите се е гледало с едно на ум. Ама това е меко казано. Защото и тогава, както и сега, на слепите направо си се е гледало като на хора с много, ама много ограничени възможности. Нищо, че в отговор на това ми твърдение ще ревнат вярващите в европейските ценности манипулатори – ред по редом смятащи се за съвременно държащи се, възпитани, лустросани хора. Няма да споря с нито един от тях, само ще предложа следната схема. Дъщерята, красива, русокоса, естествено русокоса или с гарваново черни гъсти коси, с дълбоки очи (цветът е по избор на въображението). Талантлива, с три езика, с тяло-мечта, крак метър и и половина, кожа от коприна и тяло зажадняло за слънчеви лъчи – това последното е цитат от песен на Георги Минчев. Или възнисичка, но с изключителни пропорции, красива като фея. Та това талантливо, образовано момиче ви доведе в къщи прилично изглеждащ мъж, добре облечен, с грижливо подредена прическа, но сляп. Или как предпочитате – незрящ ли? – ами, добре. Е, сега искам да си представите възторга на родителите на това момиче. Той е толкова голям, че бащата дори му предлага съдружие в компанията си. На това […]