Доверчивостта

Доверяването едновременно е процес и състояние (умствено и емоционално), което по същество представлява склонност на човека да бъде наивен и да има с нищо неоправдани положителни очаквания от другия, без да има основания от предишен опит в контакта си с него. По този начин поведението на първия не е логично. Синонимите на доверчивостта отделят различни личностни характеристики: например лековерност, простодушие, неопитност, добродушност, наивност, но най-близо, според мен, са определенията лекомисленост и самозаблуда. И ще кажа ЗАЩО. Защото първият човек изгражда илюзорна връзка и насочва необоснованите си надежди към другия обект, след което настава разминаване между неговата представа и действителността. Първият човек, добрякът, по презумпция изпитва светли мисли и чувства. НО, но… Той не взема предпазни мерки по отношение действията на другия в контакта им. Това автоматично означава още, че първият, фантазьорът, никога не би постъпил некоректно спрямо партньора си, тъй като това не е вградено в ценностната му система. Всеки прави онова, което знае и което може да свърши: между другото – само него може да предаде на отсрещния. Няма хитрост, няма спекулация, а една опасна откритост. Другият отсреща усеща наивността и в негова воля е как ще постъпи в дадената ситуация – твърде възможно е всеки път различно.  От корена на думата разбираме, че доверчивостта се гради върху вяра, опира се на вярата в човека въобще или в някакви негови качества, но те са валидни единствено за първия човек. Всъщност, в доверчивостта има предоверяване, свръхдоза вяра, без покритие. Нещата не си съответстват, нарушена е мярата. Добра воля другият смята, че всичко му е позволено. Пътят е открит за всевъзможните реакции на срещуположния – от изповедник до манипулатор. Безграничното доверие винаги води до разочарование.  По-страшно е, когато нещата се обвиват в лъжа, а последствията се превръщат в страх, поради който вече няма никакво доверие към никого и към нищо. Първият човек губи почва под краката си и […]