баба Мара от Североизтока

Талантите на Павлина Йосева – Пинчето. „Стиховете идват с вдъхновение, но под напора на вдъхновението невинаги формата е перфектна и трябва човек да седне и да поработи здраво… Наранената душа никога не оздравява на 100%…“ (П. Йосева)  Нейната поезия е дълбоко изстрадана, автентична и многопластова.  Разговор с поетесата Павлина Йосева – Пинчето за селото, което бавно изтънява, за случващото се отвъд тишината. За творческия процес, словото и пречистващата сила на смеха. Димитър Христов: Добре дошла на Павлина Йосева – Пинче, както си известна в социалните мрежи, преди да научат всичките ти имена и преди да познават добре твоята поезия. Аз си спомням, че преди може би 20-ина или повече години, когато се появиха и нашумяха някои литературни сайтове, твоето име гръмна, защото сред множеството хора, които се опитват да пишат мерена реч, ти показа още тогава, че не си начинаеща, умееш да боравиш със словото. Правиш и класически стих, умееш да използваш хумора, сатирата, самоиронията и, разбира се, и сериозните неща, които разплакват човека понякога.  Но да кажа, че си родена в Шумен на 24 май преди немного години. Живяла си в София на улица „Кирил и Методий” и въобще всичко е свързано по някакъв начин с книжовността при теб. Започнала си да пишеш на 8 години. Поезия, разбира се. Много по-рано си се научила да пишеш. Това, което съзирам в твоите стихове, е, че присъства една носталгия по детството, едно връщане към родното, към корените, към семейството – родители, баби, дядовци. Но затова ще говорим по-късно. Завършваш Художествена гимназия в София. Имаше ли някакъв профил в тази гимназия? Павлина Йосева: Не. По-скоро се води гимназия по изящни изкуства. Димитър Христов: И по-късно режисура и операторско майсторство в Нов български университет. Все неща, за които всеки поет би се радвал да ги владее, да познава тези области, защото в поезията помагат много. Работила си в издателство, в чужбина също. Първата ти книга излиза през 2006-та година и следват няколко книги. Ти […]