Студио Мирикъл: Музиката, мечтите и пътя към тях

Те са събрани от любовта към музиката и мечтата за творчески, съзидателен и достоен живот. Група „Студио Мирикъл” е създадена от певци и музиканти с увредено или напълно липсващо зрение.

Разговор с Катрин Витали и Нели Стойчева – музикант и създател на „Студио Мирикъл”, за музиката, мечтите и пътя към тях.

Владислав Кацарски: И това, което чухте, беше група „Мирикъл”. Нели Стойчева и Катрин Димитрова, парченце от групата, са тука при мен. Нели – за втори път в мое предаване, Катрин – за двадесет и втори. Здравейте, момичета.

Аз предлагам, като един учител, да започнем отначало. Защо „Мирикъл”? Как стана „Мирикъл” при положение, че толкова години, Нели, ти, обучаваш едни страхотни момичета и момчета на пеене и музика, и изведнъж реши да направиш своя група? Ти, като човек, който все пак е бил на поп сцените на България, след толкова дълго отсъствие, реши да се върнеш. Това е страхотна смелост за мене. Поздравявам те за това, но как стигна до тази идея?

Нели Стойчева: Първо, една малка корекция. Кръстили сме се „Студио Мирикъл” и ще поясня защо сме студио. Защото имаме за задача да имаме много широк спектър на действие. Ние включваме в нашата работа, освен нашата авторска музика, и камерна музика. Приобщаваме и млади изпълнители. Правим детска музика и цялото това нещо се превръща в една студия. Защото когато сме просто „Мирикъл”, няма как да приемем непрекъснато един по-широк кръг хора, които да могат да се ползват от нашата дейност. А нашата музика е многостранна. Не е само в посока поп, рок, джаз и т.н. Имаме и детска музика, имаме мюзикъли и всичко това трябва да се развие с помощта и на нови участници. Но основната част от групата се подвизава под името „Студио Мирикъл”, като представители в момента сме петима. Надяваме се това да е централното ядро за дълго време, защото в групите има текучество. Това се знае. Но цялото нещо тръгна оттам, че ние се чухме по някакъв коледен повод, новогодишен, да се поздравим с колегата Тото Митев, който всички познавате. Един от „Веселите момчета” и сме били дългогодишни колеги в хора на слепите. Хорът на слепите не беше функционирал много години. Говорейки си по празниците за нашето състояние – как се чувстваме, как преживяваме, с какво се занимаваме и забавляваме, от дума на дума си споменахме: „Много ни се пее.” И моята реплика беше: „Като ни се пее, защо не пеем?” Тъй като аз много дълго време, занимавайки с деца, и много часове са ми заети с музика, ми беше уморително да се занимавам сама, така да пея. Вече не е участвам в такива забавления, градински партита и т.н. Всичко, което съм правила преди това, и отказвайки съзнателно. Но да правиш вече група, е нещо съвсем различно. И то група с пеещи, можещи музиканти, и решихме в момента, в който споменахме, че ще правим група. На следващия ден ми се обадиха да ме поканят да участвам със солово участие в един концерт. И ме попитаха знам ли дали съществуват други изпълнители и групи, които да се включат в този концерт. Той трябваше да бъде смесен. И аз казвам: „Да, ние току-що направихме група.” Още не бяхме се събрали, даже само бяхме леко нахвърлили кого ще поканим. Един от първите, които бяхме решили да поканим, беше Катрин Витали и Сашо Попов, за съжаление, вече не е сред нас, Светльо Калвин и Моника Методиева. Това е първата стъпка на групата и за един месец подготвихме концертно участие с пет неща със страхотен ентусиазъм и настроение, и се почувствахме щастливи. И оттам всичко тръгна. Но до месец трябваше да имаме още едно такова участие и „цъкна” бариерата с Ковид. И оттам нататък ние се уединихме, както всички тука, в България, и както в света се случи. И какво? То ври и кипи. Не може да го удържиш. Започнахме да контактуваме дистанционно, да се подкрепяме и така избликна първата песен. Тя беше по повод тъжното настроение на Тото Митев, че е сам, че не можем да работим. На другия ден аз му написах едно стихотворение, което облякох в музика и му го изпратих във вид на песен.Тази песен още не е реализирана, но, надявам се, скоро да чуете и нея. Смеем се, защото той ще играе и актьорска роля. Ще играе кучето Тото във „Вълшебникът от Оз”. И така тръгна всичко. Започнахме след като имаше възможност вече да се общува, пак в тези времена, в които имаше Ковид. Започнахме малко по малко да записваме първоначално вкъщи някои авторски неща. След това вече организирахме и самостоятелни концерти. Първи опити, втори опити. Промъквахме се между маските и задушните салони, докато стигнахме дотам, че вече имаме записани авторски песни, към 45-50 за три години. Цялата звукозаписна дейност тръгна от октомври – ноември 2020 година.

Владислав Кацарски: Това е страхотно. Аз съм приятно изненадан от това, което чувам. Не очаквах, че чак такава продукция сте извадили. Добро беше уточнението „Студио Мирикъл” и ще кажа защо. Понеже мисията на „Брайл ФМ” е малко като вашата – да подготвя колеги журналисти за големия пазар на труда. При нас също се правят и радиопиеси. Тоест какво е едно радио? Една голяма сергия. И ние точно това решихме да правим – да отворим спектъра, за да можем да реализираме много повече неща от радио. Така че хубаво е това, че имате такава мисия. Хайде, да не е мисия, но поне сте си поставили такива задачки. 

Нели Стойчева: Имаме си мисия. Ние създадохме и фондация, за да може да имаме юридическо лице.

Владислав Кацарски: Така трябва да бъде, защото иначе ще си сам в пространството, блуждаещ. Законите на тази страна така са направени, че трябва да имаш организация.

Нели Стойчева: Именно. Но само с едно изречение ще вметна, че това, което може да се нарече наша мисия, е съзидателен, творчески и достоен живот за хората с увреждания. Да застанем достойно, без да се обявяваме като хора с увреждания. Да бъдем на нивото на цялото общество, да не се набляга на нашия социален момент (и инвалиден момент), а да се обърне внимание на това, което можем.

Владислав Кацарски: Да ви кажа честно, момичета, започна да ми идва до гуша от: „А тука сега за хората с увреждания…” 

И вече трябва да кажеш две неща – за бежанците и за хората с увреждания. Като бежанците, отварям една лекичка скобичка, са само украинци. И други бежанци няма. Само Украйна е в този свят, други бежанци не съществуват. Те, другите, хляб не ядат.

 Ти накрая си намери група, така ли е, Катрин? След музикално номадство тук-там.

Катрин Витали: Аз мисля, че всеки уважаващ себе си музикант, трябва да експериментира и това не е никак лошо. Не говори зле за него, напротив. Считам, че съм намерила своето място в група „Студио Мирикъл”, защото, връщам се три години назад, когато Тодор Митев-Тото ми позвъни и ме посвети в идеята да се съберем нeколцина музиканти, които да записваме авторска музика. Първоначално идеята беше да правим кавъри на известни песни и утвърдени такива. И аз без да се колебая казах: „Чудесно. За мен това е голямото предизвикателство.” Да си кажем истината – всеки може да се изявява солово. Казвам го условно. Всеки, който счита, че има възможности като изпълнител, или като инструменталист. Истинското предизвикателство се крие в това да се спеете и то наистина добри музиканти, да зазвучите заедно, да завибрирате на една чистота. И в този ред на мисли, аз винаги съм искала да пея в група или пък в хор, макар не класически. По-скоро ми се пее в народен хор, обаче успоредно с това много харесвам песните, които правят в групата и начина, по който звучим заедно. Ние сме толкова спяти и може би годините си казват своята дума. Запознали сме се като музиканти, опознали сме се донякъде и като хора, и съумяваме да работим заедно. Така че определено за момента аз се чувствам като у дома си в групата.

Владислав Кацарски: Според мен има някакви вибрации, защото като направих „Театър на съучениците”, ми казваха: „Недей да го кръщаваш така – „Театър на съучениците.” И аз отговарям: „Защо да не го кръстя „Театър на съучениците”, като всички ние сме учили в едно училище?” И по една или друга причина под един покрив сме били. Много малко ни трябваше, за да започнем да се усещаме. Обикновено като се прави една пиеса, първо, всеки да си намести капризите, всеки да си намести събуждането сутринта, да си оправи издръжливостта на репетициите. Защото ние репетирахме по седем часа. Обаче много интересно, бързо се сработихме. А що се отнася до твоята мечта да пееш в хор, народният фолклор ми приписва, че съм съсипал един хор, така че в такъв няма да ти се отдаде възможност да пееш. Не, че съм го съсипал, просто го няма вече. Но пък, от друга страна, ми се струва, че поп пеенето ти е страхотно, още повече, че пък вие правите обработки на фолклорни песни, които адски много ми харесаха. И даже Тодор ме изненада последния път, на последното ви участие. Като го чух, много се възхитих как Нели го е вградила.

Нели Стойчева: Той сам се вгражда.

Владислав Кацарски: Да, но във „Веселите момчета” се беше поотпуснал малко. Не знам дали си съгласна с мен.

Нели Стойчева: Много хубаво подплатява мъжкия глас. 

Владислав Кацарски: Съжалявам, че не мога да пусна този запис. Не бяхме с наш тонтехник и, за съжаление, записът е неизползваем. Просто няма как да го пусна, ще си измъчим слушателите. Пресилено се чува. Но много хубаво стана, много ми хареса. И на живо като го чух, и после като го чух на запис да се ядосвам още шест пъти повече, защото записът не става за пускане.

Нели Стойчева: Всъщност идеята с фолклорните обработки се зароди съвсем спонтанно, като всичко останало от нашата група, защото и аз, и останалите питаем огромно уважение и любов към българския фолклор, колкото и клиширано да звучи. Беше наистина много хубаво, че успяхме да изпълним може би шест фолклорни обработки. Струва ми се, че публиката ги приема много добре и успяваме да се стоплим едни други. Наистина те ги харесаха, което за нас е показателно, че макар и да не сме с образование на народни певци, и макар и да не работим в тази посока упорито, до някаква степен ни се отдава.

Владислав Кацарски: Аз, който не обичам българския фолклор, ми хареса това, което правите. Признавам си. Много съм капризен, но ми хареса, наистина. Нели, ти си всъщност мотора на групата. 

Нели Стойчева: На този етап е така. Заслушах се в твоите думи. Нали ти по седем часа ги караш да репетират. Ако ми се оставят, и аз така ще ги опъна.

Катрин Витали: Ние сме сравнително инертни, по-голямата част от нас.

Нели Стойчева: Дъщеря ми също е в групата, към която са се добавили Петя Йорданова и Йоана-Лора Василева. И всъщност това сме – Тодор Митев, Катрин Виталий…

Владислав Кацарски: Имаш ли Димитрова във фамилията?

Катрин Витали: Виталий е презимето ми. Понеже баща ми се казва Виталий и когато са ме кръщавали, са решили аз да се казвам Катрин Виталий, а не Виталиева, както би следвало да бъде. И понеже присъства сред имената ми, реших да си го ползвам за псевдоним.

Нели Стойчева: Витали е много хубаво име, затова ползваме него.

Владислав Кацарски: Едната ми дъщеря е Владислав Кацарска, другата е Владиславова Кацарска.

Нели Стойчева: Защо си ги разграничил така?

Владислав Кацарски: Тези, дето записват имената, като минават с писалките там – жената си лежи в леглото и си държи бебенцето на гърдите. Тя минава и пита как се казва детето. Така се казва и тя записва. Обаче тази записала Владиславова и сега е много сложно.

Нели Стойчева: Между другото на мен ми се случи същото преди да изляза от болницата, но аз отидох и го поправих.

Владислав Кацарски: Явно жена ми не го е поправила и сега, когато оставя наследството от три замъка и Висящите градини на Семирамида, ще се изтрепят за наследство, но това е положението. Прекъснах те с последния състава на студиото.

Нели Стойчева: Повтарям. Това е Тодор Митев, Катрин Витали, Петя Йорданова, Йоана- Лора Василева и моя милост, Нели Стойчева. Петима сме. Почваме нов репертоар да подготвяме, защото искаме да бъдем все по-интересни. Да не сме досадни, да не повтаряме едно и също, въпреки че има утвърдени неща, които щом публиката харесва, и щом ни се получават много добре, ще останат и в следващите ни концерти. 

Аз искам една идейка да върна назад нашия разговор, защото не желаех да Ви прекъсвам, относно бежанците и т.н. Когато беше нашият голям концерт през ноември миналата есен, опитахме да се популяризираме по българските медии. Добри връзки бяхме намерили, но на въпросната журналистка, шефовете бяха отговорили: „Я не ни занимавайте с концерти, глупости, култура. Или нещо скандално, или нещо политическо, или някакво убийство – това ни интересува нас.” Това е, което искат да се рекламира. Нашият концерт не биде.

Владислав Кацарски: Ти, като човек, който си вряла и кипяла в тези неща, много добре знаеш, че тази работа без импресарио няма как да се случи качествено, и да се придобие голяма популярност. И ако трябва да се върнем 40 години, имам такива приятели, които казват: „Това не е състав, това не е група.” Не са прави. Говоря за „Сигнал”. Какво нещо беше, когато „Сигнал” бе първата група, която излезе с професионален импресарио, и ти видя как тази група за шест месеца беше „на върха на топа”, както обичам да казвам аз. Така че особено в съвременния свят, без такъв човек не става. И имай предвид, че това нещо аз съм го изпитал на гърба си и продължавам да го изпитвам на гърба си с радиото. Защото ние в момента нямаме точно такъв провайдър, който да се занимава с това, и затова сме на мястото, на което сме. Имай предвид, че популярността, която имаме, е такава от само себе си, от работата ни. Но ако имахме човек, който да продава марката, да я предлага, тя щеше да бъде много по-висока.

Нели Стойчева: Как се случва днес това – е моят въпрос? Естествено, че ние се нуждаем от това нещо, но как се случва то днес в България? Къде ги тези импресарии?

Владислав Кацарски: В България професионални импресарии няма. И аз, без да ви плаша, искам да ви кажа, че за съжаление има няколко студиа, чиято музика се слуша. Това е положението. Опитай се да пробиеш в БГ Радио, да видиш какво става. 

Нели Стойчева: Зная, че там се плащат високи суми.

Владислав Кацарски: Точно така, само че не си записвала в тези студиа. Ти си записвала на друго място. Дръзнала си да го направиш и оттам нататъка: „Кой си ти, бе?” 

Нели Стойчева: Ние се надяваме някой да ни подаде ръка, за да ни посочи някакъв по-правилен път. Иначе откъм творческа страна се чувстваме много щастливи, първо, защото правим музика, която всички поотделно харесваме. Нашият репертоар се състои от личния вкус на всеки един. Естествено, това се възприема и от останалите, и затова нещата стават много разнообразни, защото всеки като привнесе своя афинитет и своето настроение, своите предпочитания, нещата стават много, много нива над мисленето на един човек. Затова считам, че групата е нещо много хубаво, защото това е енергията на много повече хора, слята в една, и тя става по-мощна. И не само това, но дори изпълнението на нещата. Имала съм подобни реплики, обърнати към мен: „Ти защо не си изпееш сама тези песни?” Те са над 200 неща, написани вече. Колко елементарно ще бъде да седна тука и да ви изпея на масата 100 песни. На третата песен вече няма да искате да ме слушате. А като се ползва капацитетът на всички тези хора, това е емоцията, силата на всеки един глас, възможностите. И плюс това, ние много обмисляме кой къде да кацне в песента, на кое място да даде своя акцент, своите възможности и така нещата при всички случаи стават по-добри. А това как ще се реализираме, наистина уповавам, когато сме по-готови и вече по-добри, едно пиленце някъде да нашепне на някого, че може да ни използва някъде. 

Владислав Кацарски: Пътят ви е правилен. Цялата работа е, че правилата са други. Вие сте в другата държава – и вие, и ние. Преди два месеца тук беше един много готин пич – Иван Анастасов със своята китара. Момъкът има много приятни песни, игривки, с хубави текстове. Той самият е много лъчезарен мъж. Прави едни клипове и няма как да го избута някой нагоре. Ти си абсолютно права. Теодор Драйзер никога нямаше да бъде добър писател (той си е добър писател, но ние никога нямаше да знаем за него), ако един негов колега писател не беше казал: „Американска история” всъщност е много хубава книга.” И така тръгва. И самият Теодор Драйзер след това помага, и той.

Нели Стойчева: В литературните среди, аз това съм го чела, те се подкрепят.

Владислав Кацарски: Те се подкрепят, когато не са в България.

Нели Стойчева: Не мога да си представя как един музикант, който самият драпа по някакъв начин да си покаже главата, да бъде чут, да бъде посетен неговия концерт, как ще съдейства на друг да му се случи същото, след като той е конкуренция. Но с книгите също е конкуренция. 

Владислав Кацарски: Човекът, голямото сърце няма значение какъв е – дали е музикант, дали е художник, дали е писател. Аз например никога не съм смятал, че който и да е пишещ човек, ми е конкуренция, просто защото ненавиждам конкуренцията, ненавиждам състезанията. Това е изключително глупава форма на съществуване. Както знаем старата истина „слънцето грее еднакво за всеки”. И за всеки има публика. И ако си купят днес моята книга, утре ще си купят неговата книга. И ако не им хареса моята книга, следващия път няма да посегнат към мен като автор. И какво от това? Значи не съм добър. 

Нели Стойчева: Аз се замислям за това двама писатели да си говорят. Те не могат да се конкурират, те могат само да се вдъхновяват. Така ми се струва. При музикантите трябва да е същото, обаче какво става? Тези песни, които живеят, една се харесва, друга – не. То е същото и с книгата, обаче музиката по същия начин влиза в едни категории на предпочитания. Би трябвало да е същото, но имам чувството, че не е съвсем същото.

Владислав Кацарски: Вчера съм си пуснал Gentle Giant и много се кефя. Подскачам си там, вкъщи. Много са готини. И жена ми казва: „Може ли да спреш това звукоизлияние, защото изключително ме дразни.” И аз подвих опашка. Пуснах Дюк Елингтън. А на мене много ми харесват Gentle Giant, така че, гледай какво нещо е. Представяме си едно време, комисията ще ви оценява – кой да записва, кой не. И се пада един дядо, дето от „Радо ле, бяла Радо”, ако не пеете такива неща, ще каже: „Тия ги махай!” Тя, Катрин, е малка и не знае, ама ти знаеш – с дългите коси като ходихме, ни викаха „бийтълсчетата”.

Нели Стойчева: Или „битник от недрата на Родопите”. Ние сме се подложили на подобно нещо, защото все пак искаме нашата музика да достигне до малко по-широк кръг хора. Да не е само в кръга на нашите познати и тук-таме леко да се разширява. Подали сме си една песен към конкурса „Пролет” на БНР и, за съжаление, чухме репликата, че шанс няма, тъй като ще бъде изнасян концерт, а там трябва да бъдат само известни, популярни имена. Вчера ми казаха, че в този конкурс преди няколко години е спечелил един наш колега – Мишо Недков. Така че има някакъв шанс нещата да се чуят. Но има едно съвременно звучене, което много се налага, а пък ние не звучим по този начин, и не знам дали някога ще прозвучи точно така, защото стилът ни е малко по-различен от този съвременен звук.

Владислав Кацарски: Вчера обяснявах, че стремежът на една медия, а и на едно изкуство не би трябвало да слиза надолу, за да си намери публика, а да вдигне публиката до себе си. Да излезеш, да изпсуваш на сцената, само защото това се прави на улицата. Направете един „народен” театър, като „народни” кренвирши. Кренвирши „народни”, ама никой не си ги купува, като имаш малко повече пари. Отиваш да си купиш другите кренвирши.

Нели Стойчева: Това при нас е категорично. В това отношение сме абсолютно на едно мнение, че няма да падаме, така че да се харесаме и продадем. Това не е нашата цел. Ако наречем нашата музика по-бутикова, за определени хора,така ще остане. И това е нещо. Все пак едно е никой да не те е чул, друго е да са те чули 100 човека, 500. Ето, новата ни песен в момента, която тръгна през нощта между 1-ви и 2-ри април, се чу от 1 000 човека за три дни, което значи, че все пак има някакъв интерес. Имам подобно усещане, че ще се случи и със следващите две песни, които ще влязат в първия ни албум. Ние правим подбор на песни. В момента 12 песни да направим като албум, които са аранжирани от едно и също студио, не от нас. А може да направим и много разнообразни албуми. Фолклорен албум и един албум, който е свързан с една по-сериозна музика, по една моя стихосбирка, която преди време направих, защото тя е насочена към друга публика. Един детски албум, един албум, свързан с детски приказки, които са направени във вид на песни. Ще е нещо като мюзикъл.

Владислав Кацарски: Ти спомена, че кучето Тото ще бъде изпълнено от Тото. Мюзикъл ли ще правите?

Нели Стойчева: Да, имаше идея да стане мюзикъл и той ще е може би мюзикълът на приказките. Първоначалната идея беше да започне с една песен „Магьосницата”, която ще бъде нещо като журито на приказките, и ще се изпяват приказките. Нещо такова. Още не е нахвърлена точната идея, но може така да започне. Това ще почака, защото сме захванали няколко пътища. Но засега този сезон и може би до есента ще завършим албума, в който вече имаме записани 7 песни. Още 30 готвя в момента и остават две, които ще изберем. И да го представим по някакъв начин във вид на концерти, или каквото там се случи. 

Владислав Кацарски: Катрин, как съчетаваш твоите репортерски задачи с радиото-майка?

Катрин Витали: За момента съумявам. Рядко ми се случвало да ги помоля да отменим репетиция поради ангажимент, който трябва да изпълня. Но не е трудно. Всъщност и двете ме учат. Репортерската ми работа ме учи, дава ми едни качества, които да развия, музикантската пък други. Още повече, че аз съм завършила поп и джаз пеене и към днешна дата това е единственият начин, чрез „Студио Мирикъл”, понеже нямам време да търся други възможности, пък и защото ми харесва. Както казах, чувствам се много добре в тази обстановка и сред тези хора, а това е един от начините да поддържам формата си като музикант. Така че засега наистина ми се отдава явно.

Владислав Кацарски: Какво да ви кажа, момичета? Винаги съм се радвал и за мен е голяма милост, когато срещна хора, които работят и се отдадени на изкуство в тези шугави времена. Обаче аз си дадох сметка, че никога няма идеално време, в което да си кажеш: „Това е супер време за изкуство.” Винаги има нещо, което ще прави грапавини. Въпросът е да караме така, че да не се обърнем. И затова е много ценно, когато човек се абстрахира от всичката пошлост, от всичката нищета, която винаги я е имало. Няма лесни и трудни времена. Винаги е имало такива неща, но въпросът е да се опази човек и да не се опошли, и да работи това, което харесва. Защото много е страшно да не работиш това, което харесваш. Това е най-голямата тъга на света и затова се получава и клисавият хляб, и лошите компоти.

Нели Стойчева: Исках да кажа, че когато работех навремето, не си ценях времето. Оттук-оттам репертоарът се разширява, пеят се много песни, но някак си много загубено време. А в момента един ден го живея като четири дни. Върша по много повече неща, защото вътрешното ми усещане е, че трябва да бързам и нямам време да изпълня всичко, което искам да направя. Всичкото това, което е намислено да се извърши, то изисква много време. Още повече, че ние трябва да станем все по-добри и да се справяме. И сами да започнем да правим записи, тъй като чисто финансово няма да се справя с толкова много неща, всичкото да го платя. Трябва да почнем да го правим сами. А от друга страна, познати и близки, и колеги ме въздържат да продължавам да пиша и да създавам нови песни, докато не реализираме част от тези. И затова си мисля така – нещата трябва постоянно да дишат. Щом е живо, то трябва да се реализира. И няма време за мен, тъй като времето, в което съм била активна, е малко загубено, и затова сега „пускам” една нова активност, така да се каже. Не е думата „пускам”, а „активирам”, която вече се надбягва с времето, тъй като аз ценя всеки ден като последен. И ако не го считам така, мога днеска да си полегна и да не свърша нищо. Затова искам тази група да действа, да действа, да действа, защото тя може и можем страшно много. Все е по-добре да го даваме на света. Щом се е родило, трябва да го дадем, иначе ще умре с нас.

Владислав Кацарски: Ако няма какво да дадем на света,
 за какво сме родени?

Ний не щем нито славата, ни участта
 на големите гении!

Нас ни стига признателността
 на едно поколение…

за да имаме право да легнем в пръстта,
 дето спят толкова гении.

Нели Стойчева: Така е, обаче много е странното, че аз не чакам възвръщаемост.

Владислав Кацарски: Не, тогава започваш да правиш пазарлъци с небето, а това никога не е добро. 

Нели Стойчева: Единственото нещо, което искам, е „нещото” да заживее, да задиша, да стигне до човешките уши и някъде някой да се възползва от това, на някой да му стане хубаво. А музиката е нещото, което страшно храни душата. Убедена съм, че нашата музика някъде някого ще зареди, някъде някого ще просълзи, но тези сълзи са пречистващи.

Владислав Кацарски: Всичките работим за това. Една душа да спасиш на този свят, ти си спасил целия свят.

Нели Стойчева: Дано така да бъде.

Владислав Кацарски: Страхотно завършихме. Желая ви наистина високо нагоре, защото нали сме се разбрали – когато летиш след торен бръмбар, пак ще летиш, но ще отидеш на бунището. Когато летиш след орел, може да не стигнеш върха, но ще отидеш високо.

Нели Стойчева: Нали знаеш кой е торният бръмбар? Това е богът на трансформацията. Той се превръща в свещения скарабей. И той е този, който от торта се превръща в Бог.

Владислав Кацарски: Нека да отворим скоба. „Целуни ме и ще се превърна в принцеса!” Целуваш жабата, но тя не се превръща в принцеса. „Какво става, защо не се превръщаш в принцеса?” – „Не целуваш хубаво.” Така че не всеки торен бръмбар е богът на трансформацията.

Нели Стойчева: Точно така. Трябва да се целува хубаво.

Владислав Кацарски: Целувайте хубаво. Вие пък слушайте внимателно. Следващата песен е отново на „Студио Мирикъл”. Катрин и Нели бяха при мен. 

А вие, когато видите, че „Студио Мирикъл” има изяви, елате, защото прекарването е изключително приятно. Или, както се казва, влизате в един свят, в който не сте били, а ако сте били, създайте си още веднъж такова удоволствие.

(Пълното интервю и песни на „Студио Мирикъл” може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova