Сарадия Брегу и Хакан Шатин: Посланици на проекта „Европейски корпус за солидарност“ и „Български младежки форум“

Сара Брегу ( Албания ): „Не аз избрах България, а България избра мен… Тя е балканска страна и аз се чувствам почти вкъщи тук…“

Хакан Шатин ( Турция ): „За мен не е важно мястото, колкото целта и идеите на проекта. Аз искам да създам нещо с младите хора, за младите хора…“ Посланици на проекта „Европейски корпус за солидарност“ и „Български младежки форум“.

Владислав Кацарски: Имаше едно време, в което съвсем откровено мога да ви кажа, че нямах усещането, че и цял небосвод да ми легне на гърба, няма да го понеса. Напротив, вдигах го и тръгвах. И целият свят беше мой. Морето не ми беше до колене, а всяка една опасност или всяка една трудност, която се изпречеше пред мен, аз я посрещах с „ела да ти кажа за какво става въпрос”. Само че бавно и постепенно тези дни започнаха да отминават и за да направя една лекичка шегичка с този живот, който живея, реших да се оградя с млади хора. Искам да ви кажа, че усещането е вълшебно. Да, малко е тъжно, тъй като всяка година хората, с които работя, завършват 12-ти клас и аз малко се натъжавам. Но пък като гледам тон режисьора ми отсреща и момчето, което е от едната ми страна – Ванко, си казвам, че все пак си е струвало, защото това са мои ученици. 

А сега при нас в студиото са Сара Брегу от Албания, Цветелина Цветкова ще превежда. И с Иван Иванов ще се опитаме да разберем с какво се занимава Сара Брегу. Защо е в България и не можеше ли да отиде примерно в Швейцария? Между другото, това сравнение е абсолютно случайно – изобщо не обичам да се сравнява България с Швейцария. 

Сара, здравей. Наскоро гледах едно интервю с Теди Рама, президента на Албания, който много нахвали вашата страна. Чак ми се доиска да отида. Даже видях, че едни приятели се канят да отидат на почивка за 5 дни в Албания. Аз понеже съм изключително любопитен човек и изключително много обичам Балканите, та се чудя дали да не отида там. Но сега искам ти да ми кажеш защо си в България? След това ще те върна към живота ти в Албания. 

Сара Брегу: Кандидатствах по проект „Европейски корпус за солидарност” и винаги казвам, че не аз избрах България, а България избра мен. Първо, това, което най-много ми хареса преди да дойда тук, беше самият проект. Но след това, разбира се, избрах да дойда в България, защото все пак тя е балканска страна и аз се чувствам почти като вкъщи тук.

Владислав Кацарски: А наистина ли сме толкова близки ние с вас по нрави, по храна? 

Сара Брегу: Относно храната – да. Културата е близка, храната, солидарността, толерантността между хората, енергията. Но като менталност не сме толкова близки. Смятам, че България е по-развита, откакто се присъедини към Европейския съюз.

Владислав Кацарски: Така смяташ ти. Ще ни разкажеш ли за живота си в Албания например в твоите гимназиални години ( от 16 до 18 години)? Как живеят младите хора там? 

Сара Брегу: Разбира се, всеки има различна гледна точка. Това е моята гледна точка, гледайки отсега назад – смятам, че това не е бил най-добрият ми опит, най-доброто преживяване в живота ми, защото вече разсъждавам като пораснал човек, като възрастен и мога да осъзная, да рефлектирам върху това, което е липсвало тогава. Качеството на образованието не беше това, което аз очаквах. Това, което намирам като общо между младите хора там и в този период от живота си, е, че те не знаят какво да правят за себе си и с бъдещето си. Но ако разбира се разсъждавам като тийнейджър, всичко беше перфектно.

Владислав Кацарски: Излизаш от вкъщи след училище и тръгваш по улицата. Там има ли едно кафене, където можеш да срещнеш приятели?

Сара Брегу: Да, разбира се.

Владислав Кацарски: След това става 19 ч. и вие чудите ли се в коя дискотека и на кой концерт да отидете, или къде да се съберете да купонясвате?

Сара Брегу: Не съм „парти личност”, така че за мен това не е било интересно.

Иван Иванов: Тук и аз може би трябва да се намеся, и да кажа здравейте и на вас, и на нашите слушатели. Аз имам такъв въпрос – след като завърши училище, влезна в университет. Там нещата промениха ли се? Имам предвид твоето мислене, гледната ти точка. Имаше ли развитие и какво беше то?

Сара Брегу: Да, разбира се, защото аз обичам да редактирам върху нещата и да израствам колкото се може повече. Не смятам, че нещо се промени като качество на образованието, но то допринесе за моето израстване и това да мога да рефлектирам по-добре върху нещата.

Иван Иванов: Идва един момент, в който ти идваш в България. И какво се случва тук? С какво се занимаваш тук сега? Какво правиш, какво ти е интересно? 

Сара Брегу: След университета осъзнах, че искам да работя с млади хора и да помагам на общността от млади хора, колкото се може повече. Това беше и причината да достигна до програмата „Европейски корпус за солидарност” и да се отзова в България в „Български младежки форум”. А сега с „Български младежки форум” развиваме множество дейности за младежи, с оглед на това да помогнем на тяхното развитие, да имат устойчивост в кариерното си развитие. Да селектирам различни процеси, да организирам workshop или да участвам в тренинги, като намирам за нещо безкрайно полезно и се чувствам много добре. 

Владислав Кацарски: Но ти все пак ще се върнеш в Албания. И ако предположим, че тук работиш с мотивирани хора да се научат на нещо, какво ще се случи, когато попаднеш на хора, които са демотивирани и не искат нищо да правят, а само да гледат в една точка. Имаш ли идеята как да ги убедиш да тръгнат, да направят нещо със себе си? 

Сара Брегу: Мисля, че един такъв начин би било просто да се изслуша този човек – какво вижда за себе си, какво го вдъхновява и би искал да направи, и смятам че това е правилен подход. Проблемът за това хората да бъдат демотивирани е, защото не се занимават с различни неща. Ако те дойдат при мен и аз трябва да работя с тях, просто ще опитваме различни неща, за да могат да се променят.

Владислав Кацарски: Защо избра бизнеса за твоя професия?  

Сара Брегу: Когато завърших училище, мога сега да кажа, че не беше много добре обмислено решение, но пък тогава смятах, че имайки успехи в социалните науки и в природните науки, това е специалност, която е точно за мен. Мога да комбинирам и двете. Но също така отговори на моето желание да работя с логиката, да развивам логическото си мислене и с математика.

Владислав Кацарски: Как ти изглеждат нещата от гледната точка на завършилото бизнес момиче, попаднало в България, където няма как да не усещаш, че това едва ли е най-добрата страна за бизнес? Но пък, от друга страна, е голямо предизвикателство. Ти човек на предизвикателствата ли си, или повече обичаш по-улегналите неща?

Сара Брегу: Бих казала, че съм по средата – да имам баланса. Всъщност нямам мнение, тъй като в момента интересите ми не са насочени към бизнеса и бизнес информатиката. Но това, което мога да кажа, че понякога бизнесът не зависи от страната, където се намираш. Ако имаш добра бизнес идея, може би ти би успял да я реализираш, където и да се намираш.

Владислав Кацарски: Да, сега светът е глобален. Работила ли си с хора с увреждания, с физически дефицити и ако не си, сега може би ще ти предстои това нещо? Какво мислиш за работата с такива хора?

Сара Брегу: Директно не съм се занимавала досега, но бих се радвала да работя с тях.

Владислав Кацарски: А в Албания сблъсквала ли се с такива хора?

Сара Брегу: Директно не, но съм била доброволец в записване на аудио книги, така че допринесох по този начин. 

Владислав Кацарски: Аз искам да ти кажа, че в България доброволчеството за записване на аудио книги изобщо не е разпространено. И в единственият опит, в който това можеше да се случи, тази инициатива беше буквално смазана от една голяма организация на хора с увреждания. Ти си вършела нещо много благородно. Съжалявам, че не говориш български, за да можеш да помагаш на нашето радио, тъй като имаме аудио сериали, които излъчваме всяка вечер и всеки обед, и търсим хора да ни помагат.

Иван Иванов: Искам да попитам от колко време си тук, в България? Вече колко време си сред нас?

Сара Брегу: Аз съм тук от ноември.

Иван Иванов: През това време, в което си тук, научи ли нещо на български и какво е то?

Сара Брегу: Да. Различни неща – „аз съм Сара”.

Иван Иванов: Искам да похваля Сара за нейното много добро българско произношение, защото като бяхме заедно на едно пътуване, мисля, че чай или някакво безалкохолно ми подаде. Аз ѝ казах „благодаря”, при което тя отговори „моля”, и наистина много хубаво го каза.

Този проект, така или иначе, ще свърши. Ти ще се върнеш в Албания. Как си представяш живота оттук нататък? Какво ще се случи с теб занапред?

Сара Брегу: Смятам, че опита, който получих тук, ми помогна много да осъзная по-добре с какво искам да се занимавам в бъдеще. Сега съм убедена, че мога да обединя това, което съм научила в университета и тук, от работата си с младите хора. Затова към момента кандидатствам за различни позиции работа, свързана с управление на проекти.

Иван Иванов: Би ли се върнала тук отново?

Сара Брегу: Разбира се, ще ми липсва България. Бих дошла на посещение, но към момента не смятам да остана да живея в България. 

Иван Иванов: Като решиш, ние ще те чакаме.

Владислав Кацарски: В началото на 80-те години имаше един много голям български форум, който се наричаше „Знаме на мира”. Тогава се събираха деца от всички краища на планетата в България. Беше много мило и сърдечно това, което се правеше. Голямата идея бе България да има приятели по целия свят. Разказвам ти тези неща, защото ми се струва, че такива проекти, форуми и срещи, които се случват между младите хора, биха могли да направят така, че в бъдеще, когато ти станеш министър на икономиката на Албания, да улесним сътрудничеството между двете ни страни. Струва ми се, че все някога, защото на Балканите всичко се случва много мудно, но само си представете, момичета, една трансбалканска магистрала и ти си тука (от София до Тирана) за някакви си пет часа. Сръбската магистрала, до която все още нямаме връзка, започва от Ниш. И ние казваме така: „Стъпваш на магистралата на Ниш и в петък надясно, и си във Виена.” Това е моята мечта да стане така, за да можем да кажем, че отиваме на Адриатическото крайбрежие на море. Тръгвам сутринта и вечерта съм там.

Ти влюбвала ли си се?

Сара Брегу: Да.

Владислав Кацарски: Понеже каза, че не си „парти момиче”. А какво момиче си – интернет момиче, или повече обичаш да се срещаш с хората?

Сара Брегу: Аз съм момиче на книгите. Но, разбира се, предпочитам да се срещам лично с хората, не в интернет.

Владислав Кацарски: И понеже каза, че си „момиче на книгите”, тук веднага идва другият въпрос – как обичаш да четеш? Със съвременните електронни устройства, или с онзи вълшебен звук на отгръщане на страницата?

Сара Брегу: Предпочитам вълшебния звук, но понякога чета и онлайн, защото е по-лесно да намеря някои от книгите. Но ако зависи само от мен, не от други странични неща, разбира се, бих предпочела да чета хартиена книга.

Владислав Кацарски: Сега ще ти разкажа една история накрая на нашия разговор. Миналата година попаднах в дома на един човек, който живее във Велико Търново. Той беше голям почитател на моето творчество. За съжаление, аз закъснях за срещата с този човек. Той вече не беше жив, когато отидох. Представи си една къща, която е на три етажа и е пълна с книги. Когато влезеш вътре, мирише на книги, на хартия. Понеже видях всички тези книги от първия до третия етаж, попитах неговата съпруга: „Всички тези книги той прочел ли ги е?” И тя каза: „О, да. И не само по веднъж.” Аз ти пожелавам да имаш толкова мъдрост, колкото един човек, който е прочел триетажна къща с книги, и тази мъдрост в себе си. Много ти благодаря, че беше с нас.

Сара Брегу: Благодаря ви. Също беше удоволствие.

Владислав Кацарски: Следващият ни събеседник е Хакан Шатин. Той също е доброволец. Завършил е архитектура, но не се занимава с архитектура. В България е от няколко дни. Здравей, Хакан. За пръв път ли си в България?

Хакан Шатин: Да, за пръв път.

Владислав Кацарски: Как така се случи, че попадна в България и защо в България?

Хакан Шатин: Тук съм по проект на „Европейски корпус за солидарност” и „Български младежки форум”. За мен не е важно мястото, колкото целта и идеите на проекта. Аз искам да създам нещо с младите хора, за младите хора. Те наистина ме вдъхновяват. Аз вярвам в тях и знам, че са нашето бъдеще. 

Владислав Кацарски: Сега ще попитам нещо, което винаги съм си задавал като въпрос. Не знам дали си чувал, че в България са много популярни турските сериали. Кажи ми, моля ти се, това, което гледаме в тези сериали, колко се доближава до реалния живот в Турция? И тези млади хора, които виждаме в тях, така ли живеят, или това е една литературна художествена измислица?

Хакан Шатин: Не смятам, че е истина, защото в тези сериали има прекалено много драма.

Владислав Кацарски: Изключвам драмата, визирам обикновения живот – да отидеш на кафе, на ресторант. Да ходиш свободно по улицата, да си пушиш цигарата и да я хвърлиш на тротоара. Да тръгне момичето с къса пола. Най-ужасното нещо в моя живот беше, когато бях началник и трябваше да ходя с костюм и вратовръзка. И най-голямото облекчение, когато имах почивен ден и си обличах онези дрехи, другите. Такива ли са младите хора, с които работиш?

Хакан Шатин: Да, нормалният живот в Турция е такъв. Ходим в кафенета, на кино, също по плажовете, разбира се.

Владислав Кацарски: Тогава каква е причината според теб, Хакан, да има граници между държавите? Мислил ли си за това дали културите ни ограничават, или да не минават нашите престъпници във ваша територия и обратно? 

Хакан Шатин: Не смятам, че културите поставят граница. Чувствам се като у дома тук. Няма толкова голяма разлика.

Владислав Кацарски: Вчера ми се случи да обяснявам (а и тука Сара каза същото), че когато един българин отиде много нататък, зад Океана – било то Канада, или Америка – първото нещо, което го „удря”, е хранителната носталгия. И тогава, понеже няма много български ресторанти там, нашите хора ходят в турски ресторанти.

Хакан Шатин: Да, знам. Нашата храна е доста подобна.

Владислав Кацарски: Даже имах един приятел, който отиде да живее в Швеция. Той е български турчин от Кърджали и ми се обаждаше да ми каже колко много му липсва българската кухня. Един ден се обади, крещящ от възторг, и каза: „Намерих турски магазин и си купих лютеница.” 

Питах Сара, сега ще питам и теб. Важно за мен е да знам работил ли си с хора с увреждания? 

Хакан Шатин: Не съм работил.

Владислав Кацарски: А никога ли не си се сблъсквал с някакви понятия за техния живот – за един човек, който е възпрепятстван физически по някакъв начин?

Хакан Шатин: Веднъж имах съквартирант в университета. Наистина искам да работя с хората, да направя нещо със страстта, която имат към някакви неща, или с вижданията, които имат.

Иван Иванов: Разкажи ни малко повече за това с какво се занимаваше ти в Турция, допреди да дойдеш тук? Имам предвид, освен това, за което говорихме – че си завършил архитектура. Какви ти бяха другите занимания там? 

Хакан Шатин: Преди да дойда тук, работех за YouTube канал дистанционно от вкъщи. За съжаление, в моя град нямах възможност да правя нещо друго, като спорт или някаква друга дейност, с която да се занимавам. Но тук се чувствам в много добро настроение, откакто съм в София. Има много паркове, много възможности какво да правя през свободното си време. 

Иван Иванов: Колко време ти предстои да останеш тук?

Хакан Шатин: За шест месеца.

Иван Иванов: Какви са твоите очаквания, какво искаш да се случи през тези шест месеца? 

Хакан Шатин: Искам да помогна на младите хора и да правя някакви дейности с тях – да споделя моя опит, също мои интереси, за Турция, разбира се.

Владислав Кацарски: Каза, че имаш YouTube канал. Съществува ли обратна връзка с хората, за които работиш? Знаеш ли за кого работиш? 

Хакан Шатин: От Индия е шефът ми. Нов канал е. От шест месеца работя за този канал и, разбира се, понякога хората коментират. Те смятат, че това е правилно, друг пъг път – не, относно видеата, които качвам.

Владислав Кацарски: Ти превеждаш някои видеа на турски с титри и с глас – така ли? 

Хакан Шатин: Не, всичко е на английски.

Владислав Кацарски: Всичко е на английски. Тогава твоята работа каква е?

Хакан Шатин: Аз правя за тях двуизмерни видеа, като анимация (чисто техническата част).

Владислав Кацарски: Това, което казах на Сара, ще го кажа и на теб. Тя говореше за аудио книги, ти – за видеообработка на някои теми и материали. Ние също имаме нужда от някой, който да обработва нашите видеа.

Хакан Шатин: Мога да ви помогна.

Иван Иванов: Ти спомена, че в София има какво да правиш през свободното си време. Имаш ли любим спорт, кой е той и практикувал ли си някакъв досега? 

Хакан Шатин: Обичам да играя волейбол, харесвам плуване и разходките. Искам да започна да ходя и на фитнес.

Владислав Кацарски: Закъснявай за работа всяка сутрин и тогава ще видиш как се гони автобус. Гарантирам ти, че този спорт е много хубав,  изключително много закалява както нервите, така и тялото.

Иван Иванов: Аз ти предлагам през есента да посетим някои мачове от световното първенство по волейбол, което ще се проведе в България. И после ще ходим да пием бира, разбира се.

Владислав Кацарски: Ти каза, че си „компютърен човек”. Това не те ли прави по някакъв начин по-затворен?

Хакан Шатин: Да, вярно е.

Владислав Кацарски: Как си намираш приятели? Лесно ли се сприятеляваш при това положение?

Хакан Шатин: Имам приятели от колежа и до ковид играехме онлайн разни игри, и се свързахме онлайн. Малко трудно е да намеря нови приятели.

Владислав Кацарски: Аз имах приятелка, която от онлайн игра на табла си смени цялото обзавеждане на апартамента. Така че започвай – там ще си намериш и приятели, и врагове, и какво ли не.

Иван Иванов: Аз съм изключително щастлив и много доволен, че и тримата ни бяха на гости. Наистина ти пожелавам хубав престой тук, в нашата държава. И знай, че в наше лице имаш нови приятели.

Владислав Кацарски: Заповядайте тук, идвайте при нас. Ще се запознаете с редки екземпляри, има интересни хора. А по повод на това красиво момиче, което превеждаше през цялото време – Цвети, ще ти кажа едно нещо, мила. Другарят Сталин, да се свети името му и добре, че свършиха дните му, (тези мъчителни дни), каза: „Преводачът не е човек.” Внимавай какво ще ти кажа сега. Това няма да се случи с теб, но недей да бъдеш много сигурна. На една среща на високо равнище, неговият преводач посяга да си вземе един фъстък и се задавя, и започва да кашля. Удрят го по гърба, оправят го. Този човек е изпратен в Сибир.

Цветелина Цветкова: Хубаво е, че нямаме фъстъчки на масата.

Владислав Кацарски: Много благодаря на Цветелина Цветкова, че направи този разговор възможен за вас и за мен, а и за Иван. Защото (по обясними причини), както неведнъж съм казвал, аз и английският се опитахме да се сближим пет пъти и от тези пет пъти добре, че не се родиха пет деца.

Хакан, благодаря ти.

Хакан Шатин: И аз ви благодаря.

Превод в ефир: Цветелина Цветкова 

Водещи: Владислав Кацарски и Иван Иванов

Написано от Anelia Velinova