Ива Спиридонова, Симеон Аспарухов – „Библиотека България“ на 5 години

„Библиотека България” е издателство за съвременна българска поезия и белетристика, основано от поетите Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов. Издателството организира и продуцира литературни събития. През 2019 г. учредява Националната ежегодна литературна награда „Вие пишете, ние четем”.

Владислав Кацарски: Тази красива гледка е осигурена от „Библиотека България”, от Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов. Много любими наши приятели. Здравейте.

Направихте 5 годинки, взехте най-хубавото име за книгоиздателство – „Библиотека България”. Издавате прекрасни книги. Да започнем обаче от това как минаха тези 5 години, от които две в пандемия, които не можаха да ви „съборят”. 

Ива Спиридонова: Така е.

Симеон Аспарухов: Точно тези две години всъщност, в които живеехме по къщите си 100% от времето, ние тогава реализирахме най-много издания и може би защото хората си бяха по домовете, свободното време ги е накарало да преосмислят някакви свои нагласи, приоритети и те ни търсеха, намираха ни, разбира се, и така най-добрите неща, които успяхме да видим в тези две години, ги реализирахме и като книги. И действително е така. В последните две години от живота на нашето издателство книгите, които издадохме, са наистина много добри и аз съм много щастлив, че са написани от българи. 

Ива Спиридонова: Може би защото и самите хора имаха време да се вгледат в себе си и да погледнат света по един друг начин, и да го напишат.

Владислав Кацарски: Вие избрахте един солиден кръг от много добри автори, които не са чак толкова разглезени от медийното внимание, обаче това не им пречи да са наистина много добри.

Симеон Аспарухов: Така е. Прожекторите светят другаде. В това няма нищо лошо, разбира се, но тези, които са по-амбициозни и знаят, че трябва да вложат повече след написването на книгата, именно тя да стигне там, закъдето е предназначена, при хората, се стараят доста. Използват социалните мрежи, използват кръга от познати, близки и роднини, който да увеличават и да са множат хората, които знаят да разбират за съответната книга и съответния автор. Много от авторите се справят добре, макар, както каза ти, не са на манежа. 

Владислав Кацарски: Ива, как правите подбора на авторите си?

Ива Спиридонова: Оставяме текстът да говори. Ние в по-голямата част от случаите не познаваме човека зад текста и първото, което правим, е да поискаме откъс или няколко стихотворения, ако говорим за поезия, за да прочетем и субективно, разбира се, все пак да преценим дали това, което този автор иска да реализира като книга, е подходящо и за нашата читателска аудитория. По този начин оставяме текстът да говори, защото смятам, че така е най-правилно. 

Симеон Аспарухов: И може би трябва да добавя, че разчитаме много сериозно на помощта на Камелия Кондова, поздрави и за нея от ефира, защото все пак тя е човек с доста добър опит и като читател, и особено като писател. Тя е един от основните външни редактори, с които работим и така минаха доста години с нея вече. Допитваме се и до други капацитети и, разбира се, когато става дума за литература, която не ни е по вкуса,  но не значи, че не е добра, защото ние трябва да сме обективни, в никакъв случай пристрастни.

Владислав Кацарски: Това е много хубаво, защото като чуя издател, който види добра книга, обаче казва: „Тя не ми харесва”. А какво значи харесва или не харесва, добра или недобра. Аз дълбоко не харесвам няколко световни автори, но това не значи, че те не са добри. 

Симеон Аспарухов: Това си е нашата драма.

Владислав Кацарски: Не можеш да ме накараш да прочета Уилям Фокнър за нищо на света. Не, че не съм го чел, но повече не посягам към него, защото той не ми харесва. Това не значи, че е слаб автор.

Ива Спиридонова: Имаме друг подбор, който според мен също е изключително справедлив – националния конкурс, който правим всяка година.

Владислав Кацарски: Сега ще ни разкажете малко повече за този национален конкурс. Аз много „обичам” национални конкурси. В България 99 от конкурсите са изключително нечестни. Не казвам субективни, казвам изключително нечестни. Тази шуробаджанащина там, Тодор на Ванчо, Ванчо на Гинка, изобщо са едни такива много странни дивотии. Да не казвам как Съюзът на писателите дава наградата „Георги Братанов”. По-голяма порнография от това никъде не съм срещал. Затова ми разкажете малко повече за този конкурс.

Симеон Аспарухов: Аз харесвам мнението ти. Винаги, когато се видим, много ми харесва, че си много директен. Аз ще се въздържа от коментар. 

Владислав Кацарски: Ти си по-обран човек. Казвам ти, че ти си по-културен, по-интелигентен. Аз вече съм на тези години, на които прагът на търпимост ми е толкова паднал, че идиотът в моите очи е идиот.  

Симеон Аспарухов: И това е безценно. Мога да кажа наистина със 100% убеденост и давам честната си дума, че при нас шменти и капели няма, защото ние вече за четвърта година провеждаме конкурс, който се нарича „Вие пишете, ние четем”, а всяко отделно негово издание носи конкретно име на темата, която сме задали. Аз се водя координатор на конкурса и мисля, че много добре си върша работата, защото независимо кои авторитети са жури, те нямат никаква представа до последно какво четат. Ако те разпознаят някого, нямам нищо против, но те не знаят кой изпраща, какво изпраща, кога го е изпратил. Това е моя работа. 

Владислав Кацарски: Те класират произведения, а не човек. И на всичкото отгоре ги четат.

Симеон Аспарухов: Четат ги, защото ние на финала се събираме тримата души жури, и аз в ролята на координатор, и всичко се изчита, категоризира – това да, това не. Стигат до консенсус за някои свои колебания. Където са единодушни, е ясно, че не се води дискусия и се отсяват до три места, или какъвто е регламентът – колко души да влязат съответно в сборник или там, както е концептуално подреден съответният конкурс, съответната година. И наистина си струва да бъде така, защото последният конкурс, който предстои да бъде уважен със съответната церемония и премиера на книга, мисля, че изборът на журито беше изключителен. Много ми се ще да кажа имената. 

Ива Спиридонова: Обявихме ги вчера на церемонията по връчването на наградите от предходния конкурс „Измерение Х”.

Симеон Аспарухов: Журито в конкурса „Любовта не е метафора за поезия” определи на първо място – Иво Беров. Аз бях изключително впечатлен, защото познавам този човек, но от съвсем друга трибуна, не и като поет. На второ място – Светлана Ангелова, дама, с която не се познаваме. А на трето място – Павлина Йосева, която мисля, че всички в студиото познаваме.

Владислав Кацарски: Била е тук при нас, даже направи една много хубава изява. Това беше в старото ни студио, тогава специално за нея взехме специален микрофон, за да може да се движи свободно из студиото. 

Симеон Аспарухов: Тя е емоционална и изключително точна поетеса, ако мога така да я нарека. Радвам се за това и журито също познава Павлина Йосева, но никой не е допуснал, че това може да е тя, защото една от основните идеи, в който и да е било конкурс, доколкото съм наясно, е да се изпращат непубликувани материали, за да се избегне точно това разпознаване.

Владислав Кацарски: Това е важно, защото едно публикувано произведение, още повече ако е добро, хората, които се интересуват от  жанра, който участва там, винаги могат да го познаят. Друг въпрос е, че аз като човек, който напоследък не чете много поезия, но имам самочувствието, че ако чуя една българска песен, правена от 75-та до 95-та година, винаги мога да кажа кой е авторът на текста и кой е композиторът, без да знам, защото там стилово нещата са много разпознаваеми, първо, и после толкова много обем съм прехвърлил. Искам да кажа, че когато имаш толкова много обем, можеш да познаеш и стила. Да речем във вашия конкурс участва Георги Константинов, дори и с ново стихотворение, едно въоръжено око може спокойно да каже, че това е той. Само че Светлана Ангелова не е чак толкова известна авторка, за да може да…

Симеон Аспарухов: Ние не сме я проучвали. В последствие ще разберем коя е. 

Владислав Кацарски: Всичко ще си каже тя, тук ще я извикаме.

Ива Спиридонова: Хубавото е, че всъщност така ще се роди една нова книга, която вярвам, че ще бъде с красива поезия.

Владислав Кацарски: Това е сборникът от участниците?

Ива Спиридонова: Не. Този конкурс, за който говорим в момента от 2022 година „ Любовта не е метафора”, победителят в него получава възможността да му бъде издадена авторска стихосбирка при нас. А този конкурс, на който  наградихме лауреатите на 25 януари, когато беше нашият рожден ден, той беше за фантастични, фентъзи и хорър разкази, и крими. Там създадохме един чудесен сборник от селектираните от журито текстове, който нарекохме „Измерение Х”. Ние сме ти го донесли тук. Каза, че обичаш да четеш такъв тип текстове и се надявам да ти хареса.

Владислав Кацарски: Аз наистина обичам да чета такъв тип текстове, не защото се пренасям в един друг свят, а защото когато е добре написано, ми създава естетическо удоволствие, още повече че в последните 20 години масовата литература стана лесно смилаема, поради което не е чак толкова добра. Винаги някой напада Пентагона, винаги президентът на Щатите е застрашен, а в България непременно трябва да има клошари в романите. Или по стара българска традиция във всеки един наш разказ, 90% от българските разкази има погребение.

Симеон Аспарухов: Между другото аз трябва да почна пиша такива разкази. Знаеш ли защо? Защото като бях дете, моята баба не знам по каква причина, освен че ме заведе над 50 сватби, заведе на още толкова погребения и аз от малък нямам проблем с тези церемонии. И мога да ги погледна така, както ти разказваш за тях, по-усмихнато, защото няма нищо страшно в това. Но наистина си прав, че присъстват погребенията. Обикновено стартират с тях. Това между другото го има и в английската литература и кино. Те също обичат да погребват.

Владислав Кацарски: За погребение се пише много лесно.

Симеон Аспарухов: Защото е тежко, тъжно, страшно, непонятно и хората обичат да се вълнуват от това, да се натъжават. Трудно се пише за смешни неща.

Владислав Кацарски: Понеже каза, че ще пишеш за погребение, подарявам ти една история. Отивам на гроба на баща ми. Аз там много обичах да ходя, да сядам и да си сложа едно хлебче, вино и да си почина един час. Обаче от 5 години не го правя. Отивам, слагам там, каквото сме приготвили, преливам с вино и си тръгвам. Защо? Защото, отивайки там преди 5 години на гроба, разстиламе и в това време една жена прибира едни такъми, и една пръскачка прибира. Гледа ни как разстиламе нещата и казва: „Не пипайте нищо, защото съм пръскала с Раундъп”.  Ако бяхме отишли 20 минути по-късно, нея нямаше да я има и това интервю сега нямаше да се проведе. Една е крачката от трагедията до комедията. Трагедия е, когато искаш да скочиш от 10-ия етаж от любовна мъка, комедия е, когато скочиш от 1-ия етаж.

Ива Спиридонова: Разликата е във височината на възприемането.

Владислав Кацарски: Във височината на възприемането и в последователността на вика и на удара.

Симеон Аспарухов: Би могло и скачането от 10-ия етаж да не е само трагедия, може да е комедия – не знаеш как ще падне, какво ще се случи долу.

Владислав Кацарски: А тази книга коя е?

Ива Спиридонова: Тази книга според мен е книгата, която ще ти достави удоволствие. Нарича се „Селена”. Автор е Андрей Филипов. Това е един прекрасен научнофантастичен роман, поднесен с изключително много хумор. Много добре написан. Чудесна история, която ни разхожда с едни космически кораби, един, който прилича на пура. Среща ни с обитатели на други галактики, които имат толкова комични отношения един с друг. Няма да я разказвам, но в „Селена” Луната, която е нашият спътник, е мястото, на което всички те се събират от цялата вселена. Идеята на книгата е по-скоро да зададе въпроса дали ние, хората, пък не сме нечий експеримент.

Владислав Кацарски: Аз имам системна теория по въпроса. Те са две теориите ми. Едната теория е, че ние сме произведени като обслужващ персонал на онези, които са дошли тук на земята. Като говоря обслужващ персонално, това значи чистачи, метачи, готвачи, производители на каквото и да било, мъже за удоволствие, жени за удоволствие. Мъжете и жените не могат да се възпроизвеждат. Онези си вдигат чуковете, отиват си и оставят тук обслужващия персонал. Но понеже на тази планета има радиация, нещо се е изкривило в нашия генетичен код и те от мъже и жени за удоволствие, започнали да се любят помежду си. И от невъзможност да се възпроизведат в един момент от радиацията се е случило така, че се родил първият човек. Това е едната ми теория, която аз много си изповядвам. А другата теория – имаше една книга  „Мъжете са от Марс, жените – от Венера”. Затова като се каже, че жената не е като човека, не се има нещо обидно предвид, а всъщност точният израз е: „Жената не е като мъжа.” И ако обърнете внимание на това как шофира една жена и как шофира един мъж, нещата са коренно различни. 

Симеон Аспарухов: Почти при всичко е така. Затова така се привличаме и се търсим. Това, което жените правят добре, ние не го правим и обратното, и всъщност по този начин се допълваме.  Толкова е простичко.

Владислав Кацарски: Ще бъде още по-хубаво, ако проумеем, че без злоба е по-лесно. Не съм сигурен, че това ще се случи кой знае колко скоро.

Вашите представяния приличат при спектакли и това всъщност е хубавото при тях. А вие лесно ли си върнахте хората, защото има един такъв момент, в който човек след всичките тези страшни работи е зажаднял за представяния, за поезия, за литература и се връща в залите. Но има и нещо друго – това време и тези две години за мен нанесоха друг отпечатък, вкараха една тотална незаинтересованост. 

Симеон Аспарухов: Много си прав. Колкото и да ни се струва, че живеем по същия начин, всъщност не е така. Незаинтересоваността обхваща доста голям спектър от занимания, дейности и всякакви изяви, които биха ни вдъхновявали, но уви. В момента не всички и може би няма да е и задълго,  но много голяма част от хората продължават да се страхуват да се събират с други хора. Тук вече говорим за чиста психология. 

Владислав Кацарски: Мислиш ли, че е страх, или че не искат?

Симеон Аспарухов: Едното е изместило или е трансформирало до степен неискане. Има го това с неискането. Много са факторите. Хората свикнаха да си бъдат у дома. Много голяма част от тях работят в домашни условия. Аз също и го предпочитам вече. Ива също. Но завръщането си го има. Може да е по-бавно, може да не е с бързи темпове, но определено, понеже каза дали сме си върнали аудиторията, не знам дали сме си върнали същата аудитория, но тя стана по-голяма и това го наблюдавам  точно от тези събития, които ние предлагаме, които са  литературно-театрални,  музикални. Например, съвсем прясно ми е, че преди два дни, където се събрахме, имаше над 100 души и познавах едва 10% от тях. Не виждам познати физиономии, независимо от кои среди и хора, с които се знаем, но интересното беше, че бе пълно с хора, които не сме виждали.

Владислав Кацарски: Това е много хубаво. Иначе стават едни пенсионерски соарета.

Симеон Аспарухов: Точно соарета, на които, независимо кой ще е на сцената тази вечер, ние ще му пляскаме, след това ще се качи другият, така и си пляскаме едни на други, и ние не знаем защо. Ей така, от куртоазия и добро желание. И много млади хора видях. Вчера бях на театър. Гледах изключителна постановка. Тя се играе повече от две години. Беше пълно. Балкони, централно на първия етаж, всичко беше пълно.

Владислав Кацарски: После ще ми кажеш на коя постановка си бил, да отида и аз.

Симеон Аспарухов: „Синът”, Народен театър.

Владислав Кацарски: Уплаших се, че ще ме поканиш в „Армията”. Имам  особени чувства към този театър. Това ми беше любимият театър някога и сега се чувствам като детето, излъгано там. 

Симеон Аспарухов: Аз не се чувствам излъган. Между другото аз съм малко втрещен, защото скоро бях в градинката на „Кристал”. И хвърлих поглед към въпросния театър, който е прекрасен и ходя и там, ходя във всички театри. Но техен спонсор очевидно е една много голяма търговска верига, която си е сложила гръмкото име с букви по-големи от буквите на театъра и със светлини по-светли от светлините на театъра. И много ме заболя. Няма да споменавам кой, какво, що. Те си знаят, но театърът трябва да е с големите букви. 

Владислав Кацарски: Така е, като направихме всичко един гастроном. Така ще бъде, само че любовта на българина не минава през стомаха. Това трябва да е ясно на всички. 

Симеон Аспарухов: Колкото и да се опитват да ни изкарат невежи и простаци , но не сме.

Владислав Кацарски: Започваме от Ива обаче. Много ги обичам тези въпроси, защо никой вече не ги задава: „Какви са Вашите бъдещи творчески планове?” Колко хубаво звучи. Пишеш ли, Ива?

Ива Спиридонова: Все по-рядко намирам време и усещане, и емоция за това.

Владислав Кацарски: Ти си на мониторинг в Съюза на писателите, как така по-рядко. Кога ще те приемат? 

Ива Спиридонова: За да може тези хубави, дебели и прекрасни книги да се случват, трябва да се отделя едно време, което ако аз отделям да работя върху дадена книга, го правя за сметка на друго. Но слава богу, от време на време все още ми се случва, от време на време все още намирам за какво да напиша нещо и да кажа нещо. 

Владислав Кацарски: Ако нямаш за какво, ще те заведа на три премиери и трябва да ти кажа, че там ще имаш материал за около осем стихотворения.

Ива Спиридонова: Искам да ти кажа, че аз прочетох пък последната ти поетична книга и поздравления и за оформлението, и за съдържанието. Благодаря за подаръка.

Владислав Кацарски: Аз благодаря за оценката. Исках тази книга да я издадете вие, но така се случи, че не я издадохте вие. Изобщо стана така, че една книга мислех, тя друга се получи, голям качамак. 

Симеон Аспарухов: И аз благодаря от свое име за тази книга. Бях изумен, защото я разгледах цялата преди да я прочета, за да се радвам на всяка нейна страница. Много красива книга.

Владислав Кацарски: Това е, както се казва, гениалното дете…

Симеон Аспарухов: Поздрави на гениалното дете. Съвършена работа. Просто това е книга, с която да се преподава дизайн в книгоиздаване. Много хубава книга. Браво.

Владислав Кацарски: Ива, кога ще видим книга от теб? 

Ива Спиридонова: Мисля, че няма да е скоро. Може би в следващата година бих помислила в тази посока, защото още не знам каква искам да бъде, накъде ще тръгна. Не съм я оформила в ума си, в съзнанието си, за да мога да посегна, но пък ако спра, пак няма да е добре. Може би догодина по това време ще имам друг отговор за теб.

Владислав Кацарски: Ти си много овладян автор за мен и много хубаво те чета, тоест като си чета твоя книга, качвам се на облака. А при Симеон ми е много интересно каква ще бъде следващата книга, защото това, което представи последно при нас беше толкова добро, че си казах: „Аз, ако бях на негово място, няма да пиша повече, защото ще си разваля шестицата.”

Симеон Аспарухов: Много ти благодаря. Имаше някакво такова колебание в мен, точно както го нарече, а сега накъде и ще си разваля наистина шестицата. Разбира се, това не трябва да звучи от трибуна на човек със самочувствие. Аз се шегувам със себе си.

Владислав Кацарски: Искам да ти кажа, че аудиторията, която гледа това предаване и която слуша това предаване, ще те разбере. Вече текат 32-33 минути от него. Тези, които не са за това предаване, са се изключили на десетата минута, така че са останали хората, които трябва да останат. 

Симеон Аспарухов: Аз се вслушах в съвета на Неда Андонова, поздрави и за нея, защото си разменихме с нея по една книга. Тя е страхотен човек и писател. И тя ми даде едно много хубаво ревю, по приятелски. Не е обявявано никъде и последвах този съвет, и мисля, че ще излезе нещо много интересно от това, което съм намислил да направя. Лошото е, че обърнах пак последователността. Почти съм готов с книга с разкази, но след като Неда, тя беше толкова откровена и искрена, и доста дълбока в това, което ми сподели, всъщност разказите ще бъдат изпреварени от нещо много различно, което ще бъде колаборация между изкуствата, по които се увличам. Философските ми текстове, поетичните ми текстове, музиката, която селектирам и фотографиите, които събирам от България, мисля да ги направя в една книга. Тя концептуално почти е намислена. Камелия Кондова ми се скара много, че се бавя и сега ще ѝ изпратя всичко. Тя да я нареди, както я вижда и след това ще я коментираме. 

Владислав Кацарски: Ива, а ти не пишеш ли проза?

Ива Спиридонова: Не.

Владислав Кацарски: Защо?

Ива Спиридонова: Не се чувствам достатъчно готова да тръгна нататъка. Имам два разказа за годините, през които съм посягала въобще да пиша каквото и да било. Имам идея какво бих искала да напиша, но за това трябва много време, много подготовка, много четене, много работа и срещи с хора, които могат да ми дадат това, от което имам нужда, за да мога да дам аз на свой ред.

Владислав Кацарски: Специално за прозата е много валидно, макар че и за поезията е същото, убедил съм се на практика – „който пише, чете двойно.” Вие поне сте облагодетелствани в това отношение. Аз прехвърлих литературните неща на други хора в това радио. Защо ги прехвърлих всички тези неща? Защото при мен започнаха да идват разни книги, които да редактирам. И аз чета тези книги. Когато книгата е хубава, добре. Започнаха да идват ужасни книги. Като ви казвам ужасни, значи ужасни. И аз изведнъж установих, че се влияя от това. Седнах нещо да напиша и в един момент откривам, че влизам в някакъв ужасен коридор и започвам да си служа с изразните средства на този слаб автор, в случая авторка. И си казах: „Какво правиш ти? Спри да четеш това нещо.” 

А при вас как стоят нещата? Това не ви ли заразява в някаква степен?

Симеон Аспарухов: Може би Ива по-подготвено ще отговори. Преди  заедно правихме всичко. Съответно времето, минавайки и ангажиментите, увеличавайки се, така наложиха, че да разделим работата, за да не губим време. И аз в момента, в който видя лошата книга, я зарязвам. Нямам нерви. И г-жа Спиридонова обира пешкира. Обаче ако тя види нещо в тази книга, казва: „Не си прав. Аз ще се занимая. Действам.” Когато нещо не ми харесва вече, не мога да го изкарам докрая.

Владислав Кацарски: Ива, теб не те ли „заразява” като четеш?

Ива Спиридонова: Не. Ако чета една книга, за да бъде издадена, аз я чета по друг начин, с едни други очи.

Владислав Кацарски: И аз така чета с други очи, но си казвам: „Какви са тези изразни средства, това така не се пише, този декларативен стил, тази журналистическа несмасленост…”, и спрях.

Ива Спиридонова: Уморително е. Но аз съм болезнено упорит човек и ако съм решила, че трябва да бъде направена тази книга, тя се получава. Не се отказвам по средата. В повечето случаи се получава това, което трябва да се получи и най-вече авторът да си разпознае текста.

Владислав Кацарски: Имаше някакъв конкурс. Бяха събрали учители от цяла България, бая даскаляк там се беше навървил да пише. Аз няма да кажа издателството, защото имам дълбоко отрицателни чувства към това издателство и към неговия директор. Този път ще постъпя почти тактично. Събрали се там и един редактор взима думата, и казва: „Редакторът е 60% от произведението.” И си представих как един такъв редактор ще работи с мен, как още на третата минута ще попитам къде е текстът. Аз трудно понасям агресивни намеси на редакторите. Типичен пример за това нещо е Ли Харпър. „Да убиеш присмехулник” далеч не прилича на книгата, която Харпър дава в началото на своята редакторка. Тя я унищожава като автор. 

Ива Спиридонова: Дали затова не можах да прочета тази книга до края.

Владислав Кацарски: Първият вариант, ако прочетеш, ще ти хареса повече. Аз понеже ги четох и двата. И това, което е дала на редакторката, и това, което е излязло след най-малко 80 преписа и поправки. В един момент Ли Харпър изпада в истерия и изхвърля целия ръкопис на снега. И тя престава да пише.

Симеон Аспарухов: Не знаех нищо от това, което каза. Стана ми интересно и ще проверя какво издание имам вкъщи, защото съм чел, но не знам какво.

Владислав Кацарски: „И страж да бди на пост” се казва книгата, която е първообразът на „Да убиеш присмехулник”. Приятели ѝ подаряват едни пари и казват: „Това ти е заплатата за една година, пиши книги.” Тя написва тази книга и се започва всичко това… Умира един автор. Да, ражда се шедьовърът „Да убиеш пресмехулник”, но цената за мен е много висока. 

Симеон Аспарухов: Има го това. Аз съм се сблъсквал и от едната, и от другата страна с кардинални намеси. Когато съм работил с автори и съм редактирал книги, много ме е сърбяло и мен, но това е работа на автора. Ще го направиш така, че да ме убедиш, да убедиш и своите читатели, няма да ти го правя аз. Не е редно. Нямам право.

Ива Спиридонова: Редакторът трябва да даде насоката само и оттам нататък авторът да поеме нещата.

Симеон Аспарухов: Защото това не е честно. Това е убийство наистина и тези, които тръбят, че 60% от книгата бил редакторът, не са честни нито към себе си, нито към автора. Наготово се прави лесно по-добър текст.

Владислав Кацарски: Когато издавах първата си книга, Георги Братанов ми беше редактор. Точно така работеше с мен. „Я сега погледни тук. Това би могъл да го кажеш по друг начин. Моля те, кажи го по друг начин, защото е по-добре.” И така стана. Не е пипал изобщо да ми поправя нещо, само казва и ние обсъждаме въпросния куплет, въпросния стих.

Ива Спиридонова: Там е разковничето, в обсъждането. А не да получиш ръкопис, както често чувам, че се прави – да го редактираш, след това да го изпратиш на автора, без никакви коментари и обяснения, забележки, питания, и той да не познае това, което е написал. Така не се прави.

Владислав Кацарски: Това е единият вариант, той не го познава и казва: „ Не, това това не е моят текст.” Другият вариант е: „ Да. Благодаря ти.”

Ива Спиридонова: Да, има го и това.

Владислав Кацарски: Като млад журналист, да съм бил на половин година, правя интервю на една много проклета жена, която нямаше никаква мисъл, обаче беше голям директор. Аз правя интервюто и се връщам в редакцията, и казвам: „Край. Какво да напиша сега тук? Тази жена нищо не ми каза.” През цялото време обясняваше колко е тъп еди-кой си заместник-директор, какво производство, как, и тогава Георги Братанов каза: „Какво се чудиш? Седни и напиши това, което си искал да чуеш от нея. Ние сме те изпратили да направиш интервю, да я похвалим тази жена, защото ще я награждават сега.” Аз написах интервюто и тя ми се обажда след това, и казва: „Браво, моето момче, много добре си ми схванал мисълта.”

Няма да ви питам – а сега накъде? Пожелавам ви да работите все така хубаво и да се събираме, да четем хубави неща, да изпитваме удоволствие от това, което представяте. И дай боже, да имам време и да дойдем да поснимаме малко това, което правите.

Симеон Аспарухов: Предстоят разни събития, ще ви известяваме така или иначе. 

Владислав Кацарски: Вие много редовно ни известявате, за което много ви благодарим.

Ива Спиридонова: И ние благодарим за това, че толкова време вече, дори и рядко, продължаваме да се срещаме във времето и вървим в една посока. 

Владислав Кацарски: Какво нещо е споделената любов.

Симеон Аспарухов: Като пейка на празната улица „Витошка”. Помниш ли?

Владислав Кацарски: Това беше един страхотен спомен. Ще го разкажа накрая на това предаване. Вървим по празната „Витошка”. Не мога да кажа „кьорав човек нямаше”, защото имаше един кьорав, бях аз. Вървя по улицата, с Нели бяхме. Ама никой, никой, даже и гълъби нямаше. И изведнъж Нели възкликва, питам: „ Какво?” Тя: „Мони!” Мони се провиква: „Какво правите, бе?” Той се провиква все едно от единия край на селото до другия, защото никой няма на „Витошка”. И аз викам: ”Мони, за тебе няма ли ограничения? Ти защо си напуснал пределите на дома си?” Той не ми отговори: „А ти какво правиш навънка?”, той каза: „Да ти кажа честно, не можах да издържа повече и излязох”. Само трима души на „Витошка” от край до край. И вятър нямаше.

Симеон Аспарухов: Нищо нямаше, само нас.

Владислав Кацарски: Боже, дано не стават повече никога такива неща.

Ива Спиридонова: А пък остават хубави спомени все пак.

Владислав Кацарски: Ива Спиридонова, Симеон Аспарухов в „Приемната” на „Брайл ФМ”. Четете книгите на „Библиотека България”, ако искате да четете добра литература.

Водещ: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova