В момента върви

Title

Artist

Предаването в момента

Предаването в момента


Опит за реабилитация на паметта: генерал-майор Иван Дипчев (11.01.2022)

Публикувано от на 20/01/2022

Гроб - неизвестен и до днес. Паметник – няма!

 „Болната психика на нашето общество е зародена в незнанието, в неизучаването на тези светли примери.” (Христо Петров)

Генерал-майор Иван Дипчев е най-големият син на Райна Княгиня, кавалер на 5 български военни ордена „За храброст“ от войните на България (1912-1918), ранен при комунистическия атентат в църквата “Св. Неделя“ на 16.04.1925 г., поръчан и финансиран от Москва, жестоко репресиран от комунистите след преврата на 9.09.1944 г. и убит от комунистите в комунистическия затвор в Ловеч през 1954 г. по заповед на Москва.
 Гроб – неизвестен и до днес. Паметник – няма!

Владислав Кацарски: Разговaряме за генерал Иван Дипчев, считан за „царски офицер“, поради участието в потушаването на Септемврийското въстание. Има личности в нашата история, за които тя мълчи. За генерала не се говори нищо в училище. Неговата майка, Райна Попгеоргиева Футекова, известна като Райна Княгиня, е ушила главното въстаническо знаме на Панагюрски революционен окръг за Априлското въстание. Но светлото й име и дело са потънали в праха на забравата. Срамно е да се осветят факти, които разкриват трагичната й съдба след Освобождението, зверствата, на които е подложена тази свята жена.

Христо Петров: Защо е в забвение и нейният син, герой, останал без признателност, без паметник? Никъде не са отбелязани неговият подвиг и героизъм, посветени на България. Той е най-големият от петте сина на Райна Княгиня. Роден е на 8 януари 1885 г. в Пловдив. През 1906 г. завършва с 25-ти випуск на Военното училище в София, на 2 август е произведен в чин подпоручик и зачислен в 25-ти пехотен полк. Участва в трите войни за национално обединение – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война като проявява смелост и военни умения, за което е награден с пет ордена, сред които два „Св. Александър“ и германски кръст за храброст. Особена храброст проявява при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. Известен е още и с това, че там, за да предотврати кръвопролитно сражение, предлага на командващия турски офицер от отсрещната позиция дуел между двамата, вместо сражение.

През 1923 г. участва в потушаването на Септемврийското въстание. През 1927 г. заема поста комендант на столицата. На 26 август 1934 г. е произведен в чин генерал-майор, става началник на канцелария на Военното министерство, а през 1936 г. е уволнен от армията.

За съжаление, съдбата на генерал Иван Дипчев, (а и на неговите братя) е не по-лека от тази на майка им. Въпреки че Иван се бие геройски за България в три войни, животът му след 9 септември 1944 година се обръща на 180 градуса.

От тогава до 1954 г. преминава през чистилището, наречено „Трудово-възпитателно общежитие“. Нямал е грехове и в периода на така наречената „Съпротива“, защото се е уволнил от армията още през 1936 г., а е произведен в чин генерал-майор през 1934 г. Въпреки че е израснал в русофилска среда, когато идва моментът, в който трябва да защитава България по време на Първата световна война, именно срещу руснаци, той не се колебае и за миг в своя избор, защото да служиш на родината, означава преди всичко да си българофил. През 1924-1925 г., съгласно приетия „Закон за изтребление на разбойниците“, Дипчев е изпратен в района на Ловешко и Троянско в качеството си на военен, за да въвежда ред в размирните райони.Той преследва в Троянско четите на Васил Героя и Дочо Узунов, извършили нечувани грабежи и убийства. По-късно е обвинен, че като командващ частите, които преследват тези разбойници, е пряко отговорен за арестуването на 11 души, участвали в обира на пощата в Малка Желязна. Впоследствие една част правят опит да избягат, като е открита стрелба по тях и има жертви. Оцелелите обирджии са откарани в Ловеч, където са съдени, но проблемът за новата власт е, че арестантите всъщност са били местни анархo-комунисти.

Така генерал Иван Дипчев е осъден на смърт. 

Говори се, че присъдата му е заменена с доживотен затвор, но вероятно е лъжа. Един от съдиите обаче, в своето особено мнение към присъдата записва, че тя е незаконна. Съкилийник на генерала разказва на своите наследници за всички мъчения, през които е преминал той. Изтръгват му ноктите на ръцете и краката, като целта е била да бъдат получени самопризнания. Той не го прави, а малко преди да бъде прочетена окончателната му присъда казва следното: „На времето мен ме пращаха да преследвам разбойници, а тук разбрах, че съм се борил срещу комунизма“.

Генерал Иван Дипчев умира през 1954 г. в затвора в Ловеч.

Награждаван е с орден „За храброст“, орден „Св. Александър“, германски орден „Железен кръст“.

Новите властимащи със завидна последователност и методична жестокост успяват да затрият генерал Иван Дипчев, както и всичките му братя, синове на обичаната от всички българи Райна Княгиня, постижение, с което дори османските турци не могат да се похвалят.

Иван Йотов: Да поговорим и за неговата майка и трагичната й съдба. Непосредствено след Априлското въстание Райна е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, изнасилвана и малтретирана многократно, оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор, но благодарение на намесата на европейски и руски дипломати е освободена.

Скоро заминава да учи в Москва, където следва три години медицина и става акушерка. Тя е първата дипломирана акушерка в България! Животът ѝ далеч не е бил лек след така жадуваното освобождение. Въпреки влошеното си здраве, неуморно акушира безплатно на бедните жени, а благодарение на акуширането на дипломати и други по-богати и знатни хора успява да издейства построяването на Майчин дом в София. 
 Днес повече от всякога имаме нужда от примера на такива личности, от нови пориви на вдъхновение, от нови идеи за съзидание, а не само да унищожаваме.

Христо Петров: Не съм напълно съгласен с това, че българите сме разрушителна нация, защото в нашата далечна и по-нова история имаме примери за кратки просветления в нашето развитие. Да отбележим следосвобожденския период, най-хубавия период, когато израстват и се образоват личности, които застават начело на държавата и не случайно това е най-светлият период, заличен и смачкан от необразованите, които дойдоха на власт, създали една псевдоинтелигенция, идеологически подкована в странна идеология и употребена за вредни цели. Време на жестокост и посредственост! Не помня в българската история такова систематично унищожаване на изявени личности и продължаване на този процес на неглижирането на героите от нашата история, като ген. Дипчев, защото паметта за тях е опасна за системата. Цяла плеяда от такива офицери са увличали българския войник със своята храброст и саможертвеност в боевете на всички трагични войни. Това е синът на Райна Княгиня – как няма да тръгнат и с гърди да щурмуват и да помитат англичани и французи, за да отстояват българската земя.

Анелия Велинова: Те правят нещо за страната си, а сега всеки я упреква и иска да отмъкне от нея. Ти си човекът, който трябва да привнесеш нещо, за да стане по-добре.

Христо Петров: Болната психика на нашето общество е зародена в незнанието, в неизучаването на тези светли примери.

Владислав Кацарски: Много е страшен моментът на отмъщение, на реваншизъм – да не е Той, Аз да съм и понеже трябва да бъда Аз, от него нищо да не остане, да го стъпча и да се страхува.Това продължава до днес.

Иван Йотов: Няма нищо по-страшно от нравствено изнасилената и морално унижената свобода. Това е времето в последните години. Време, в което политиката се превърна в най-силния бизнес.

Христо Петров: Време, когато вярата на хората беше проиграна.

В студиото: Владислав Кацарски, Христо Петров, Анелия Велинова, писателя Иван Йотов

Опит за реабилитация на паметта на генерал – майор Иван Дипчев

Опции на читателя

Остави съобщение

Вашият имейл няма да бъде публикуван или споделян с трети страни.Задължителните полета са маркирани с *