Сблъсък на културите

Един от важните аспекти на сблъсъка на културите е комуникацията между хората от различни култури. Като се запознаваме с чуждестранни обичаи, традиции и начини на мислене, разширяваме своето разбиране за света и обогатяваме собствената си култура.

„Отделните култури си имат собствен начин на общуване: различни модели на речта, на етикета, на вербалната и невербалната комуникация. При тези отлики понякога се стига до такова объркване, даже спорове, до злополуки, до интеркултурни конфликти…“ (Анелия Велинова)

Владислав Кацарски: А сега ще поговорим за сблъсъка на културите. Това е интересна тема, не само с явлението „сблъсък на културите” и какви реакции те пораждат. Така че, нека да видим.

Анелия Велинова: Обществото се глобализира и става мултикултурно.

Владислав Кацарски: Извинявай, но ако имаме предвид българското общество, то е мулти некултурно. Твърдя го най-отговорно.

Анелия Велинова: Това е причината и на други места да се получава наистина конфузия и такъв сблъсък буквално. Отделните култури си имат собствен начин на общуване: различни модели на речта, на етикета, на вербалната и невербалната комуникация. И от тези отлики понякога се стига до такова объркване, даже до спорове, до злополуки, до интеркултурни конфликти. Отделни хора и отделни групи принадлежат към подтипове култури, които разчитат в известен смисъл на невербалния начин на комуникация, защото изразяват много чувства и емоции. Например хората, които принадлежат към мултикултурните Латинска Америка, Африка, страните от Средния изток (тука не смея да включа Щатите), те реагират по много експанзивен начин. Но по-шумни, по- реактивни (така да ги нарека), са испанците и италианците. Когато човек попадне в някаква нова за него културна среда, неговата ориентация изведнъж става неадекватна, защото той има други представи за света, други норми и ценности, други стереотипи на поведение. Така е възпитан. Хората гледат, естествено, на другата култура през обектива на своята собствена. Тука влизат всичките поднюанси на една култура: възпитание, образование, навици, модели на поведение. С две думи – цялата среда, в която е отраснал даден човек. Но така или иначе, причините за тези недоразумения между различните култури е и основно определението или модела за правилно и неправилно, за грешно в съзнанието на даден човек. Може да бъде, да речем, лош превод. Може да бъде лошо познание на език и грешен избор на дума, която да предизвика. Или тялото, което в неговата страна изразява похвала или приемане, в съответната пък да бъде прието като много грубо поведение. 

Владислав Кацарски: Както пееше Митко Динев: „Тук на „не”-то казват „да”, а на „да”-то казват „не”.

Анелия Велинова: Това е един от ярките примери.

Владислав Кацарски: Някой ден трябва да разгледаме този въпрос – защо в България кимват, абсолютно в дисонанс с цял свят.

Анелия Велинова: Защото винаги сме наопаки. Не знам. Ние си противодействаме.

Владислав Кацарски: Трябва да има някакво обяснение.

Анелия Велинова: Трябва да проучим, да видим.

 Представете си една бизнес среща между испанци и китайци примерно. Китайците са много сдържани, испанците по време на срещата започват да спорят интензивно, да викат помежду си. И какво ще си помислят тези китайци за бъдещите им партньори? Първото, което ще си помислят, е, че е възникнал някакъв проблем в момента на срещата, или че испанците се карат. Те са толкова гръмогласни, че какво друго да си помислиш, когато не разбираш езика им. Естествено, че това ще ги обърка. Но за тяхна изненада, след няколко минути испанците влизат в деловия тон, започват да се отнасят много вежливо един към друг, все едно, че нищо не се е случило. Как ти изглежда една такава ситуация?

Владислав Кацарски: Доста куриозна. Но аз си мисля, че това е лабораторно, защото един испански дипломат все пак спазва някакъв етикет.

Анелия Велинова: Дипломатите специално учат каква е културологията най-общо – история, поведение на дадена държава.

Владислав Кацарски: Аз си представям пионерски лагер между китайски и испански пионерчета.

Анелия Велинова: Накрая ще се набият сигурно. 

Владислав Кацарски: Няма да се набият, напротив – ще се обичат до смърт, обаче малко нещата са различни.

Анелия Велинова: Един от проблемите в едно такова невербално контактуване е зачитането на личното пространство. Един мексиканец, пак да вземем бизнес разговор, може да проведе на 50 см от другия човек и да му диша в лицето. Англичанинът ще отстъпи назад, ама и българинът ще отстъпи, защото да ми влиза толкова навътре в личното пространство.

Владислав Кацарски: Кога взехте да боравите с „лично пространство”? Кой 88-ма година говореше за лично пространство? 

Анелия Велинова: Ако някой се приближи толкова застрашително до теб и започне да ти приказва, ти няма ли да се стреснеш?

Владислав Кацарски: Зависи от някой.

Анелия Велинова: Ако е някоя, няма да се стреснеш, а ако е един дебел мексиканец…

Владислав Кацарски: Някоя, не всякоя.

Анелия Велинова: Ако ти отстъпиш назад, което е нормално, за да увеличиш разстоянието, мексиканецът веднага ще си помисли, че примерно физически го отблъскваш.

Владислав Кацарски: Защо не говорите за личното пространство в метрото сутрин, когато са се наяли със салам „Камчия” и смърдят на чесън.

Анелия Велинова: Там няма лично пространство. Не го възприемаш като заплаха, ако не ти бръкне под полата.

Владислав Кацарски: Това също е сблъсък на култури. Понеже днес е Международният ден на слепите, примерно се качваш в автобуса и пред тебе ухае на прекрасен парфюм. Ти си сляп човек. Протягаш си ръката и напипваш сравнително добър задник, едно добро дупе. Как виждат слепите? Луи Брайл е измислил релефно-точковото писмо и те пипат, за да четат. За слепия светът е тактилен. Той вижда по този начин. Значи, тази жена ще се разсърди и ще каже на слепия: „Простак, защо ме пипаш? Как не те е срам…” А това, че десетки мъжки погледи са се залепили на нейното дупе, когато се качва, това я ласкае обаче.

Анелия Велинова: Така е. Много изразителна част от поведението на човека е погледът. Но когато говориш с един събеседник, в Европа е прието да го гледаш в очите, другото е неуважение. Ако ти направиш това в Япония, ще считат, че е изключително грубо. Те си говорят със събеседника, но гледат в шията му, гледат в гърдите му, гледат на друго място, а не директно в очите.

Владислав Кацарски: И какво е решението в такива случаи? Отивайки в една страна, ти трябва да си се запознал с тези разлики, защото може да изпаднеш в тежко положение.

Анелия Велинова: Ами ще гледаш събеседника в очите, японеца, и той ще реши, че нещо искаш да му направиш, че това е недопустимо.

 Носът – нека да отидем към друга част от тялото. Например, ако в Латинска Америка и във Франция си сбръчкаш носа и така започнеш да реагираш – или пък почваш да сумтиш, или да правиш някакво размърдване на носа, това означава, че изразяваш неодобрение на ситуацията и на разговора. Показваш, че е някаква форма на неуважение. Обаче португалците например, така показват, като си „бръчкат носа” и го мърдат, че храната е изключително вкусна. А в Испания това означава, че еди-кой си до тебе, или там през една маса, не си е платил напитките. Но в Италия такова бръчкане на носа, има сексуален подтекст.

Устните. Финландците почти не ги използват, освен когато ядат. Докато французите раздават въздушни целувки. Италианците си „цупят устните” пак в такъв подтик, сексуален. Американците – широка усмивка показват, 32 карата. А пък азиатците с тяхната изкуствена вежлива усмивка, проявяват почит. Ако ходиш в Азия, трябва да се научиш на изкуствена вежлива усмивка, иначе не знам.

 Ръцете – доста важна част, освен че прегръща и бият, и всякакви реакции изразяват. Но например, в Скандинавието хората използват по-малко своите ръце, когато говорят, от арабите. Арабите считат, че това е средство за комуникация. Той е инструмент на говоренето, подпомага разказа, думите, които употребяват.

Владислав Кацарски: При азиатците понякога мечът се явява продължение на ръката. Току някоя глава литне.

Анелия Велинова: Вдигнатият палец – много е разпространено. Дали във Facebook има такава картинка, или навсякъде. Това е знакът на одобрение от римляните, които на гладиатори вдигат нагоре, за да живеят, или палецът надолу – да умре. Когато е вдигнат нагоре, вече изразява съгласие, одобрение, харесване. Това е приемане. Но ако такова нещо направиш в Бразилия (нищо, че там българка беше на върха на властта), това е изключително негативен ефект. Могат да те пребият на улицата.

Ако си хванеш ръцете отзад на гърба и искаш да демонстрираш една внушителна осанка, и започнеш да ходиш така, или ги сложиш на кръста – при нас е смешно. Но ако си в Средиземноморието, това означава, че ти не се подчиняваш на човека отсреща. С ръце на кръста или с делвите. Това е неподчинение. 

Владислав Кацарски: Тук ще отворя скоба и ще кажа, че поставянето на ръцете отзад, според някои български интелектуалци, на чието мнение държа, това е признак на мъдрост. Аз съм забелязал, че след определена възраст, мъжете наистина си слагат ръцете отзад.

Анелия Велинова: Аз съм забелязала, че днеска навсякъде демонстрират мъдрост, като си подпрат с ръка брадичката отдолу. Това как ти звучи? Виж ме колко съм умен. И се снима така.

Владислав Кацарски: Това е стар жест.

Анелия Велинова: Да де, но това мъдрост ли е? Казваш – „слага си отзад ръцете”. Когато го демонстрираш наяве и си правиш такива снимки, излизаш по плакатите, предизборните, и селфита, и т.н.

Владислав Кацарски: Казано честно, хората, които искат да участват във властта в България, в нашето студио бяха някои от тях – след три години ще ги повикаме, да видим как се оплакват от властта и какво-що. И пак ще искат да се кандидатират.

Анелия Велинова: Сега краката си представете. Отиваш на работа, кандидатстваш за работа. Каква е правилната стойка? Събираш колената и стоиш така примерно, не разкрачен, естествено. Повечето хора сядат така, събрани един до друг двата крака. И това е асоциация, специално подчертавам, в Европа за правилна стойка. Тази позиция е много разпространена и при англосаксонците, но само, забележете, на първа среща. Те обикновено после я сменят с кръстосани крака. Това е много разпространената „заключваща поза”, като знак за неформален, по-близък контакт. Германците и японците, които са много досконални – фактологията, всичко да е подредено, дисциплината, едно след друго. При тях събирането на двата крака (и кръстосването) може да има различни нюанси. Най- разпространено е да бъдат кръстосани глезените долу само, но може и колената да кръстосваш. В Америка е разпространен един друг начин на сядане, освен върху масата, глезен върху коляно – сгънат крак, единият ти глезен е на коляното. Това е демонстрация на безпардонност (на мен ми изглежда).

Владислав Кацарски: Ако си с обувки, какво правим?

Анелия Велинова: Нищо. Пак го правят. Това е демонстрация на свободолюбие или на какво, и аз не знам. Но някои казват, че пък стъпалото изразява доста. Например тропане на пода – това значи несъгласие, отегчение.

Владислав Кацарски: Разглеждаме ли „крака върху масата”?

Анелия Велинова: Разглеждаме го. Това е простотия според мен, но те го възприемат като свобода. Ти как ще реагираш на това? Някой външен идва и си качва краката върху масата вкъщи. 

Владислав Кацарски: Знаеш ли кога ще го направи точно в моята къща?

Анелия Велинова: Или в заведението. Този си качил краката, онзи – също. И виждаш цялото заведение с вдигнати крака нагоре. Как ти изглежда една такава картина? Или влиза в киносалона и си качва краката на предната седалка.

Владислав Кацарски: Това е въпрос на организация в киносалона. Виждал съм – някога, сега не. Някога ходихме на кино да си целуваме гаджетата на задния ред. То можеше всичко.

Анелия Велинова: Но тропането по пода, казахме, че е вид неприемане, някакво отегчение – „спри”, „махни се”, „изчезни”. Това означава. 

Ако си махаш нагоре-надолу крака, някои го тълкуват като желание да избягаш. Ако си вдигаш нагоре само петата – досада. Ако пък правиш подобие на ритници, но с коляното от позиция „кръстосани крака”, това е желание да сриташ събеседника си. И то не скрито, направо директно. Но, естествено, че гневът на Италия и на латиноамериканците е много силно придружен и с думи, не само с такива движения. Латиноамериканските мъже искат да докосват. Те са любители на докосването. 

Владислав Кацарски: Значи аз съм латиноамерикански мъж.

Анелия Велинова: Искаш да докоснеш, да пипнеш.

Владислав Кацарски: За мен контакта с човека е, когато говоря с него, да си сложа ръката върху него.

Анелия Велинова: Но в Германия изпъкнатата стойка пък е атрибут на добро възпитание. В Индия изискват да се застане срещу събеседника с ръце зад гърба. А в Европа това може да означава, че си „свил нещо”, че го криеш зад гърба си или имаш някакви нечисти намерения. 

В Япония, в Корея, в Китай, Филипини, Малайзия, в целия Изток, ако някой изглежда твърде млад (а те са младолики от жълтата раса), хората решават, че нямаш опит и знания, така че ти не можеш да имаш значение в тяхната йерархия. Само по външния вид. А арабите не пропускат възможността да гледат право в очите събеседника си, за да разберат дали той е искрен, или не. Те имат навик да закъсняват. Ако ти имаш среща с арабин  и той ти закъснее с половин час, ще се обидиш, нали?

Владислав Кацарски: Това е норма при тях.

Анелия Велинова: Но ти, като знаеш това, ще чакаш. По някое време ще дойде. Но ако направиш това на един японец, трябва да ти кажа, че ще ти обърне гръб и няма повече да контактува с теб.

Владислав Кацарски: Министърът на транспорта в Япония си беше подал оставката, защото за една година влаковете имат закъснение от 4 минути общо.

Анелия Велинова: В Китай например никога не се обръщат към събеседника си на малко име. Сега виждаш колко е разпространено всеки да си говори без фамилия, на малкото име, на „ти”. Там само фамилното или презимето се използва. А японците не приемат деловата жена, макар че им дават образование. Делова жена във всички административни сфери – не. В Китай обаче, има опити жената да е третирана като равна с мъжете. Във Франция и в Белгия „щракането с пръсти” как го възприемаш?

Владислав Кацарски: В България означава много неща – „ела тука”, „дай ми това”.

Анелия Велинова: Не – „чуй ме”, „обърни ми внимание”. Но във Франция и в Белгия, това е с абсолютно вулгарно значение. Кръстосването на двата пръста („заключ”, дето казваме) по принцип означава „желая ти късмет”. А в Европа и в Щатите – „стискай ми палци”. Обаче в Парагвай ще бъдат изключително обидени от такъв знак.

 Чакането на опашката също се оказва, че е култура, освен блъскането.

Владислав Кацарски: Ние това го  знаем – тези, които идваме от социализма. Преди 10 ноември да чакаш на опашка беше ежедневие. Там си имаше място за социални контакти. Даже на някои хора това им липсва.

Анелия Велинова: Англичаните и американците спазват едно правило, защото те се правят на демократи. И принципът – първи дошъл на опашката, първи обслужен, гледат да го спазват. Ама я отиди в Париж, във Франция. Онези прескачат линията и никак не се съобразяват с това. Арменците въобще не могат да се приспособят към чакането на опашка. Там един член от семейството застава и запазва мястото за целия клан. Ако в Япония например си отсъствал от важно събитие или от работа, поради смърт в семейството ти, отиваш и с усмивка обявяваш този факт, защото там културното убеждение е, че не можеш да причиняваш болка със собствената си скръб и на другите. Затова се усмихваш. Но отиди при един западняк и с усмивка на дружелюбие, на щастие кажи, че са починали, да речем, двама твои близки в катастрофа. Ще те вкара сигурно в лудницата, не знам.

Владислав Кацарски: Всичко, което дотук стана ясно, е, че има милиони начини да си изядете боя.

Анелия Велинова: Но ако си в Китай или в ЮАР, трябва да ядеш каквото си ти дали – мърда, не мърда, сурово, каквото ще да е. Ако не го изядеш, това е страшна обида за тях. Докато в Европа, знаете как е – оставяш малко. Културното е не да ометеш чинията и да я забършеш.

Отношението към бакшишите. Знаете, че в много от страните бакшишът е регламентиран -10% примерно от сумата.

Владислав Кацарски: В България е 8% – подчертавам.

Анелия Велинова: Даже пишеше в заведенията навремето, колко процента трябва да оставиш бакшиш. Преди много години в кафето или другаде пише  „бакшиш еди-колко си процента”.

Владислав Кацарски: Виж какви начини имало да се възпита българският клиент.

Анелия Велинова: Ако си ядосан, ще оставиш ли бакшиш? Ако не си обслужен като хората.

Владислав Кацарски: На морето на нито един келнер не оставям бакшиш, защото там се е събрала цялата паплач, която е решила да изкарва пари.

Анелия Велинова: В Индия абсолютно задължително е да се ръгаш, да се буташ и да се блъскаш, за да се качиш във влака. Това е традиция. Те се натикват във всяко превозно средство, защото няма как да влязат. Там са много. Но в Япония например, на обществено място, израз на много лошо поведение е да използваш мобилното си устройство, да говориш по телефона.

Владислав Кацарски: В България в последните пет години няма човек, който да върви по улица и да не говори по телефона. Най-глупавото е, когато започнат в трамваите да говорят по телефоните, или изобщо в градския транспорт. Да слушам какво щял да готви и кой с кого бил вчера.

Анелия Велинова: Ако отидеш в Полша например и говориш на руски, никой няма да ти отговори. Както и много жители на Южна Корея изпитват омраза към всичко американско. Ако ги заговориш с някаква молба или питане на английски език, те ще демонстрират, че не искат да ти отговорят.

Владислав Кацарски: На какъв език трябва да направим тази работа в Южна Корея?

Анелия Велинова: Трябва да знаеш някакъв друг. Не знам. В много от арабските и в близкоизточните култури дистанцията в общуването, която американците смятат за твърде малка, е доста объркваща за хората, които не знаят как там да се държат. Те са изключително различни от нашето поведение. Японецът например ще си маскира негативните чувства, винаги ще ги скрие под усмивка. Лицето му няма да се движи, няма да изрази никаква емоция. Те се ръководят от социалните им закони, от техните разбирания, за да прикриват негативните си емоции в присъствието на хората с по-висок статус особено. Докато афроамериканците въобще не се съобразяват с това кой е събеседникът им.

Мисля да продължим, ако искаш, тази тема, защото много конкретни примери имам по-нататък. Но да завърша със знака „виктори”, с вдигнатите палец и показалец. Те са също пример за различия. Този жест в Съединените щати е със значение „победа”. Буквата „V“ („виктори”) е победа. В някои части на Европа не трябва да се използва този знак за „окей”, въпреки че искаш да кажеш, че всичко е наред. Защото жеста е вулгарен и груб, и се смята като предложение за секс.

Владислав Кацарски: Пак за секс. Спираме дотук. Следващият понеделник ще си говорим отново за сблъсъка на културите. Ще ви кажа как глухите хора си поръчват гроздова и сливова ракия, или поне си поръчваха. Не знам дали келнерите в България знаят този жест.

В студиото: Владислав Кацарски и Анелия Велинова

Написано от Anelia Velinova