Захари Карабашлиев: Светът се движи от две големи сили – страх и любов

Разговаряме със Захари Карабашлиев, писател и драматург, за отношението на обществото към различния, за покварата на властта, за коректността в литературата, политиката и в живота. За любовта и свободата.

Владислав Кацарски: Ето го човека, с когото започваме тази година. До мен е Захари Карабашлиев. Здравей. 

Захари Карабашлиев: Здравей, приятелю, и здравейте на всички слушатели. Честита Нова година!

Владислав Кацарски: За много години, но както вече няколко пъти казахме – здраве, мир, толерантност. И разбирателство. Ще стане дума за толерантност в нашия разговор, но аз искам да те попитам първо – каква година изпрати ти?

Захари Карабашлиев: В личен план беше добра година, една от добрите години. В световен, геополитически план не беше и всички се учим да живеем в този дисонанс. Има години, в които светът върви напред, години на благосъстояние и какво ли не, а ти пък си в обратната фаза. Нещастието те застига и не можеш да споделиш всеобщата радост. На мен са ми се случвали и двете. Живял съм на прекрасно място, в което съм се чувствал нещастен, живял съм и в смотани години, на смотани места, къде ли не, какво ли още не, но има моменти на автентична човешка радост и сякаш с годините се опитваш да помириш тези две неща.

Владислав Кацарски: Кое е това, което ни дава хармонията в такъв случай? Защото живееш на хубаво място, а не ти е хубаво, живееш на лошо място, а си щастлив и ти се лети, и летиш. Има ли угодия за човека?

Захари Карабашлиев: Най-краткият отговор е не. Угодия няма. Това, което ми се струва важно да кажа, е, че сякаш нашето узряване, осъзнаване, пътуване във времето към самите себе си е точно път към това да приемаш нещата такива, каквито са в този момент и да постигаш някакво помирение със себе си най-вече. Това не е добро, ама пък ще стане, ще се пооправят нещата. Или сега си много нависоко, хвърчиш и летиш, обаче бъди сигурен, че ще паднеш. Това е задължително. 

Владислав Кацарски: Всъщност не е богат този, който има много, а този, който не иска повече. Миналата година преиздаде „Жажда” и ни показа една книга, която  мен, честно казано, успя да ме изненада. Аз познавам твоето творчество. Ти си един от авторите, за които не може да се каже, че цял живот пише една и съща книга. Има едно популярно клише, че ние пишем през целия си живот една и съща книга. За Ъпдайк спокойно можем да кажем това. Великолепен автор, удивителен автор наистина, но това е един прекрасен килим, който, от която и страна да го обърнеш, шарките му изключително много си приличат. Това не значи, че не ти е уютно на килима. Докато при тебе нещата не са такива, защото българската действителност прави така – тя има критици, силно казано критици, „хвалици” по-скоро, които взимат две-три имена и оттам нататък другите не съществуват. Само че ти се различаваш от двете имена, до които те нареждат популяризаторите по това, че си различен и винаги можеш да дадеш нещо ново на читателите. Не да ги изненадаш, а да дадеш нещо ново, а това е много важно, защото когато ги изненадваш, можеш да ги изненадаш и неприятно като смениш стила например. Човек като смени стила, понякога не се случват добри неща. Докато ти имаш своя собствен стил и ако човек е чел твоя книга, ще каже, че това е написано от Захари Карабашлиев, но в никакъв случай няма да каже, че знае как ще свърши тази книга или знае какво ще му каже. На другите двама автори, за съжаление, мога спокойно да разкажа книгата още след четвъртата страница. Не искам да ги обидя, те са добри творци, но такава е действителността. С „Опашката”, която ни показа, всъщност даде един много широк диапазон за размисъл. Тя обаче кореспондира  с „Жаждата” точно по отношението към различния. Защо? Какво те интересува това? Знаеш ли колко много хора не ги интересува.

Захари Карабашлиев: Много си прав да дръпнеш от „Опашката” точно този аспект – различността, отношението към различния. Жената, която изведнъж се оказва с опашка и уж тя е различната, и уж тя е аномалията, обаче страница след страница започваме да възприеме нея като нормалната, а не нормалния ѝ съпруг, на когото е предложена кариера в политическата действителност, най-вече му е предложена власт и започва да изглежда по-различен.

Владислав Кацарски: Когато си в една стая с ненормални, а ти си нормален, нали сме съгласни, че всъщност ненормалният си ти. Аз имах едно стихотворение, което завършва много куриозно – „клошарят е нормален, ненормален е геният”. 

Захари Карабашлиев: Те често споделят една и съща съдба. Не малко гении са завършили като клошари.

Владислав Кацарски: Това е така. Да не отиваме чак до клошарите и понеже световното първенство по футбол беше наскоро, как завърши земния си път Гаринча, тази велика звезда?

 Казваш на едно място в „Опашката”: „ Народът хич не е длъжен да разбира президента си. Президентът е длъжен да разбира народа си. И да бъде като него, защото народът не обича различните. Народът иска ти да си като народа.” 

Захари Карабашлиев: Това е това е рецептата за популизъм най-общо, най-меко казано или пътят към авторитаризма – да вземеш властта. Да вземеш властта трябва да угодиш на най-ниското, да стигнеш до най-последния. 

Владислав Кацарски: Като започвах като журналист моята шефка ми казваше: „Ще трябва да си сведеш това, което пишеш до хората.” И аз отговарям: „Не е ли по-добре да ги вдигнем?” Отвръща: „Какво ще ги вдигаш, слизаш.” Тя беше от „Кооперативно село”, апаратът работеше тогава.

Захари Карабашлиев: Така е. Слизаш. Аз не обичам да говоря за посланията в книгата, а по-скоро за увлекателността на разказа. Според мен увлекателното е да видиш докъде може да стигне някой, който е изкушен с перспективата за власт. 

Владислав Кацарски: Ти как се чувстваше като писа тази книга?

Захари Карабашлиев: Много добре и много зле. Тогава задълбах в най-емблематичните антиутопии от 84-та, разбира се. 

Владислав Кацарски: Гледам, че и Платон си споменал.

Захари Карабашлиев: Това е другата част вече, философията. И там се чувствах добре, тоест да задълбая колкото се може по-назад в търсенето на корените на тези авторитарни и тоталитарни модели на мислене, общества и т.н… Камю ми беше през цялото време в съзнанието, с „Чумата” тогава.

Владислав Кацарски: В началото никой не обърна внимание. И ние в началото не обърнахме внимание. Вярвахме. Чувствам се малко виновен пред себе си, че 90-та година не повярвах напълно. Щеше да ми бъде по-лошо сега, но пък тогава щеше да ми бъде по-хубаво, а не мен и тогава не ми беше много хубаво, защото си казвах, че има нещо смущаващо.

А ти защо защити твоя герой? Обърка го. Това е един изключително добър човек.

Захари Карабашлиев: Аз с много голяма симпатия, с любов подхождам към него.

Владислав Кацарски: Но след това го метна на вълците.

Захари Карабашлиев: Няма да казваш края.

Владислав Кацарски: Аз няма да казвам края, но ти го защитаваш този човек.

Захари Карабашлиев: Защитавам го, защото го чувствам много близък. Той е близък до всеки един от нас.

Владислав Кацарски: Не до всеки един от нас. До всеки от нас, тези, които бихме седнали около тази маса.

Захари Карабашлиев: Да, това имам предвид. Абсолютно си прав. До нас като съмишленици.

Владислав Кацарски: До тези, които си купуваме книги.

Захари Карабашлиев: Илюзиите, че можем да работим, освен за себе си и за общественото благо.

Владислав Кацарски: Понеже тук става въпрос за политика, казваш едни страшни неща, ама толкова страшни, а те звучат някак много невинно. „Народът не иска някой да го води, а някой след когото да върви. Затова ако искаш да си пред тълпата, остави тълпата да те води. Тя ще те закара там, където тя иска, а ти ще застанеш отпредеѝ.” Това е много страшно. Ти познаваш ли такива хора, защото ги има, те съществуват и продължават да съществуват.

Захари Карабашлиев: Явно, че такова същество може да живее вътре в мен. Аз мога да го чуя как говори, как мисли, но в никакъв случай няма да тръгна подире му и да го оставя да ме води. Но аз много добре го познавам това съществото – малкото тоталитарче, едно малко същество, което е чувало за тези неща, може да ги компилира и да направи своя собствена философска система, която е толкова елементарна, толкова гениално проста, че може подире ѝ да тръгнат цяла върволица хора. Много проценти, не 5-10%.

Владислав Кацарски: Това ли е всъщност рецептата, която им помогна да са тука и сега?

Захари Карабашлиев: Да. Привидно простата формула, с която правят много сложно външния свят, лесен за обмисляне, за обговаряне, за подреждане. Подреждането му в едни такива бинарни модели, в които имаш черно и бяло, добро и зло, и т.н. Това е рецептата всъщност за демагогията.

Владислав Кацарски: Те са усвоили една много проста истина и тя работи – тоягата и моркова. И, за съжаление, досега не се е намерила рецепта, която да им противодейства. Според тебе има ли някаква прозирка, която поне да даде  наченки, че това ще се промени и тук не става въпрос дали си в България, то е навсякъде.

Захари Карабашлиев: Морковът трябва да се промени, тоягата си е ясна.

Владислав Кацарски: Те защо да го променят, ние трябва да го променим.

Захари Карабашлиев: Те се възползват от сложността на системата и предлагат един по-лесен, по-обозрим модел на обяснение на тази система. Всички, които са опитвали да решават задачи с едно-две неизвестни, които са се опитвали да мислят повече, да четат повече, да се образоват повече, виждат колко сложно е всичко и колко комплексно. И най-простите модели, които се предлагат, са грешни. Те не са грешни за това, че са прости, а за това, че не вземат под внимание именно и различието, различността на цели групи от хора, на индивиди, различността на обстоятелствата. Това е много интересно и много сложно за обяснение. От друга страна пък имаш най-важното. Светът се движи от две големи сили – страх и любов. Ако подхождаш с любов, изведнъж тези много по-сложни констелации стават по-обозрими. Към всяко нещо подхождаш или с обич и любов, или със страх и заплаха.

Владислав Кацарски: Страховете, притесненията и опасенията, твоите и националните. Или от една страна са онези, които имат всички тези неща, а от другата онези, за които тези неща нямат значение. Те какви са – непукисти, безотговорни или нагли? 

Захари Карабашлиев: Аз, честно казано, в личен план страхове нямам кой знае колко. Да умреш е най-лесното.

Владислав Кацарски: Това казах и на един човек, който започна да се оплаква: „В края на краищата най-страшното пък е да умрем.”  

Захари Карабашлиев: И колко пък ще е страшно, всеки ще умре в някакъв момент.

Владислав Кацарски: Гледах наскоро един филм за Ванга. Ще ти кажа нещо много смешно за самия мен. Ванга казала на своята племенница Красимира: „Ама вие какво си мислите, че там като отидете не се работи ли?” И си мисля за какво да умирам тогава като и там се работи. Защото поетът е казал: „Хладен гроб, сладка почивка”. А то се оказа, че не било така.

Захари Карабашлиев: Може би тя има предвид, че всеки, който не е работил достатъчно тук, ще му се даде възможност да работи повече там.

Владислав Кацарски: Работа хубава няма. Хубава почивка има, хубава работа няма. Колкото и да е хубава, на четвъртия ден ще ти омръзне.

Захари Карабашлиев: За страховете говорихме. В по-общ план най-страшното е, ако оставим невежеството да направи своя прилив. Да вдигне на прилив и да залее тази част от планетата, на която сме ние. Не, че невежеството навсякъде не е във възход, то е. Вижда ми се, че има един момент на осъзнаване на опасността от това невежество. В САЩ ли не го видяхме, в Европа ли не го видяхме, навсякъде го виждаме. Във войната в Украйна ли не го виждаме. Тоест в геополитически план невежеството представлява ужасна опасност. Защо? Защото вече голяма част от света е изборна, като избори и демокрация, демократична система, най-общо казано. Ако изборите се извършват от едно просветено общество, ако изборите се правят от едно невежо общество, е друго. При едното бенефициентът е всеобщото благо, в първата част. То е много илюзорно, но все пак съществува. Другите бенефициенти са няколко души от държавата, преяли от власт и пари, от яхти. В едната част имаме добри тротоари да не се спъват хора, да не се пребиват. Моята тъща се преби онзи ден, цялата беше в кръв. Заради един тротоар в центъра на София. Какво е пък за хора без зрение, без слух? Вие сте герои! Една майка с една количка е герой. Това е общественото благо и затова говорим. В момента не ти говоря за някакви фантасмагории, говоря за нормални тротоари, за пътищата, на които да не се чупят колите, да не стават катастрофи, хора да не умират. За това говорим.

Владислав Кацарски: Направиха ремонт на линията на 5-цата. И аз понеже съм свикнал да ми е гадно, слизам от трамвая на „Македония”, там трябва да скочиш от върха на планината. А те изравнили трамвая с тротоара. Паднах. С мен върви жена ми и тя не можа да ме удържи. Един човек видя и попита дали имаме нужда от помощ. Аз веднага станах и си помислих, че този човек не знае, че съм сляп. Аз не съм с бял бастун, защото държа един триножник на камерата. Искам този човек да си помисли, че съм пиян. Хората, изравнили линията, за да е удобно и хубаво. Прав си, да те обслужат учтиво в магазина, да слезеш и да се качиш нормално на трамвая.

Захари Карабашлиев: Да отидеш на изложба, да можеш да минеш с количка. Вчера бяхме на изложба да гледаме Жорж Папазов и ми направи впечатление, понеже бяхме с детето, то спи и го нося с количката нагоре. Във всяка цивилизована държава трябва да имаш достъп с количка.

Владислав Кацарски: Трябва да имаш достъп с количка, трябва да имаш достъп до тоалетна. В Драгичево на бензиностанциите на Shell, колкото пъти спирам, а аз минавам често оттам, тоалетната за инвалиди е заключена. Аз мога да ползвам другата тоалетна. А човекът с количката как да се справи? 

Захари Карабашлиев: Все има някакви обяснения, все нещо станало. Това е всеобщото благо. Не е нищо по-различно, но когато отидеш в държави като скандинавските и по на запад от нас, виждаш какво е. Има пари, това отдавна не е темата, да няма пари.

Владислав Кацарски: Не всичко е пари, приятелю. 

 Да поговорим малко за твоите герои. Много често излизат от рамката. Светът живее според законите на силните, а силните не играят честно. Твоите герои се опитват точно това, да играят честно. Това твоя позиция ли е или както се казваше в една приказка: „Никой да не се тревожи, в приказките всичко може.”

Захари Карабашлиев: Понякога и аз се уча от героите си.

Владислав Кацарски: Аз в момента не говоря с теб като писател, говоря като водещ, защото ако започнем да си говорим писателски, разговорът ще продължи 5 часа. Ще ми бъде много интересен, но не е точно за това предаване.

Захари Карабашлиев: Понякога самият се питам този или онзи мой герой, който съм създал и е дошъл от сърцето ми, от ума ми, така ли ще постъпи в някакви ситуации. Ако отговорът е не, не вземам това решение. 

Владислав Кацарски: Добрите ти герои чупят рамката винаги.

Захари Карабашлиев: Опитвам да съм като тях. Не се шегувам, защото иначе не става.

Владислав Кацарски: Сега ще разкажа на нашите зрители и на нашите слушатели една случка с теб. Отиваме със Захари за участие в телевизионно предаване и аз тръгвам бесен, защото той ме е поканил да участвам в предаването, обаче анонсират само него. И аз ядосан казвам: ”Захари, тази работа няма да стане, няма да участвам в предаването, защото аз съм писател, национален писател съм. Ти може да си по-известен от мене, обаче откъде-накъде няма да ме обявят мене. Те не ме обявяват, защото съм сляп и тях изобщо не ги интересува.” И какво казва Захари: ”И аз няма да участвам в предаването.” На мен тогава ми стана мъчно за водещата, защото няма нищо по-гадно за един водещ да не му дойдат събеседниците и после си казвам, че Захари ме е поканил тук. Какво като не са ме споменали. Благодаря ти за този отговор. 

Кажи сега за коректността в литературата, политиката и в живота. Това три различни коректности ли са и има ли пресечна точка?

Захари Карабашлиев: Тъй наречената политическа коректност.

Владислав Кацарски: Политкор сега е модерно да се казва. Това е като селкор навремето.

Захари Карабашлиев: Даже в „Опашката” мисля, че го употребявах на една място и в пряка реч. Политическата коректност е много опасна.

Владислав Кацарски: Както казваше моят приятел Хари: „Либералите съсипаха всичко, да знаеш.” 

Захари Карабашлиев: Чудя се как да се самоопределя. Жена ми е политолог и я питам дали има либерален консерватор? Отговаря, че май няма. А консервативен либерал? Казва, че така е по-точно. Значи аз съм ето това, защото либералната доктрина, либералната философия е нещо, което ме е водило. Аз цял живот съм искал свобода. Свобода за мен, за всички останали. Не можеш да имаш само ти свобода, пък останалите да нямат. Свободата е много важно нещо. Виждам обаче дисонанс с моите консервативни принципи, а те са много прости. Ако не ставаш за една работа, не може само заради едно или друго качество да си на място, което не служи на обществото. 

Владислав Кацарски: Не е добре да променяш правилата, за да ти е хубаво на тебе само.

Захари Карабашлиев: В тези моменти съм консервативен, дали ще ме наречеш меритократичен, не знам, но по-скоро консервативен. Не мисля, че мигрирам от едното към другото, но съм много по-спокоен с по-консервативни възгледи. Зависи какво значи консервативен сега. Да отричаш правото на другия да се самоопределя по един или друг начин, в никакъв случай, напротив. Ще застана до всеки парад, до всеки, който иска да бъде себе си. Аз заставам до теб и ти вярвам, че го искаш. Аз те подкрепям в това, но ако искаш с тази си своя различност да нараняваш, да нараняваш вече други хора, това не е добре. 

Владислав Кацарски: Не само да ги нараняваш, може да се опиташ да ги лъжеш.

Захари Карабашлиев: В дългосрочен план ти нараняваш себе си, нараняваш обществото, тъканта на това общество.

Владислав Кацарски: За коректността да поговорим – тази в литературата и тази в живота. Едната е онази, която ни кара да заспим малко по-щастливи, че може да има и хубаво нещо, че може да я пренесем в живота, но може ли да я пренесем там? 

Захари Карабашлиев: В литературата политкоректността ще ни помогне да заспим, докато четем. Тоест тя е скука. Политкоректност в литературата е равносилно на конформизъм, на скука. То е другото име на съглашателството, на нагаждачество и т.н. Работата ти на творец не е да си политически коректен. Работата ти не е да си коректен, работата ти е да ръчкаш.

Владислав Кацарски: При всичките ми резерви към Брехт ще спомена само, че харесвам това, което казва: „Кризите са си кризи. Те рано или късно ще отминат, но след това хората ще се питат защо творците са мълчали през това време.” 

Захари Карабашлиев: Да. Аз не се научих да мълча.

Владислав Кацарски: Това е като си изпуснал влака вече. Оттук нататък има две положения. Едното е някой да се опита да те накара да мълчиш. В края на краищата не можем да имаме всички жени на този свят, но не трябва да преставаме да опитваме. Този, който ще се опита да те накара да мълчиш, знае, че няма да стане, но пък защо да не се опита. И другият начин е да те накара да мълчиш с 45-ти калибър. Както казваше един поет за Бай Ганьо:

Имам си мой Бай Ганьо

Съвсем уравновесен

Подхвърлям го на поругание

И той поругава мен

Често от него си тегля

Но чувствам го като брат

Щом понапиша за него

Ми дава по някой комат

Той няма да ме застреля

Това е съвсем демоде

Аз ще умра във постеля

Но само не знам къде

И ще се изненадам

Най-много самият аз

Ако се случи да падна

Във някой особен час

То ще е сред суматоха

Не че съм бил наред

Ред е било на пройдоха

А пък се случил … поет

Захари Карабашлиев: Велико.

Владислав Кацарски: Така че не си се научил да мълчиш, няма да мълчиш. На мен ми се струва, че и на тези, на които не им мълчиш, няма да им е хубаво да им мълчиш.

Захари Карабашлиев: Не съм се замислял за това.

Владислав Кацарски: Те сега смениха тактиката малко. Момчета, говорете си, не ни пречите. Няма проблем, тука сме, не ви слушаме. Има кой да ви слуша, назначили сме хора там, те това работят. Иначе на нас не ни пречите. Не можем да ви спрем, защото ако го направим, ще станете герои. 

Захари Карабашлиев: Много е подло това и наистина е последната машинация на статуквото, на това, което няма име, но то не ще да се променя. Като кажеш статукво има някаква политическа окраска.

Владислав Кацарски: Опитаха се да кажат, че статукво е мръсна дума, обаче пък аз да споделя сега с теб. Примерно харесвам един тип лимонада и вкуса на точно моите си кебапчета. Един ден си купувам американски палачинки от „Лидл”. Те са много вкусни, но не са тези, които аз обичам. Като влязохме в Европейския съюз имаше слухове, че ще ни спрат шкембе чорбата. Какво лошо има в това статукво. Така че статукво не е мръсна дума. 

Захари Карабашлиев: Това културно статукво аз си го харесвам. Харесвам си и палачинките, и туршията, и ракията, и кебапчетата. За друго говорим. Това, което искам да кажа, е че винаги конфликтите са между власт, център и периферия. Властта се научи, че ако остави такива като нас да  противоречат, ако не им оказва съпротива, в известен смисъл даже е по-добре, защото този глас без кой знае какво ехо, той отмира. Докато съпротивата винаги поражда енергия. И като лишиш съпротивата от противодействие, тя престава да бъде съпротива.

Владислав Кацарски: Само не казвай, че управляващите са тъпи. Виж колко добре са го схванали. Тези работи не са случайни.

Захари Карабашлиев: И умни не са. Тъпи не са, а хитри.

Владислав Кацарски: Това е точната дума. Те са хитри. А понякога хитрият човек е много по- опасен.

Захари Карабашлиев: И се понаучиха, и тоталитаризмът на практика задържаше съпротивата вътре в границите на държавата. Не те пускат навън, не можеш да отидеш в чужбина, обаче имаше една много сериозна вътрешна съпротива, центробежни сили.

Владислав Кацарски: Ти говориш в „Опашката” и за този вид свобода. 

Захари Карабашлиев: Като отворят границите, като те пуснат, щом ти харесва, ще отидеш някъде другаде. Лишихме се от един опозиционер. На другият не му харесва, намира си работа някъде. Културно емигрира. Като няма преса на опозицията вътре, тя се саморазпада, саморазлага или се саморазпуска, не се консолидира. Насочихме този разговор към властта и съпротивата, но ми се струва, че властта си научи урока от тоталитарния строй. Остави ги да плещят каквото искат, пък ние тук ще си въртим каквото можем, докогато можем.Това не е много весело.

Владислав Кацарски: Не е весело, но е така. Както казваше Толстой на Куприн за ямата: „Това е много лошо. Това е много тъжно. Това е граничи с глупост.” И той отговаря: „Да, но е истина.” Имахме един кръг от философи, с които много се събирахме и там летяха какви ли не мисли и доказателства. Тогава нямаше интернет и книгите се изписваха по едни много сложни начини. 

Останаха ни много малко минутки. Пак да се върна на темата за различните. Ти си един от малкото автори, който поглежда на различния по един много  човешки начин, тоест не само дайте му път, нека се развива, а вижте какъв съм аз. Аз казвам, че приемам различния, той има право, но няма да е лошо, ако е като нас. Започваш в „Жажда”, в „Опашката” вече е изкристализирало това отношение на цялото ни общество към различния. Ти такъв ли си бил винаги или постепенно го провидя този свят на различния, защото си много вътре в него.

Захари Карабашлиев: Баба ми Петра, Бог да я прости, имаше една голяма топка на гушата си, беше с някакъв вид тумор, но никога не съм го знаел като дете. Аз винаги съм мислил, че всички баби са така, с такива гуши като пеликани. А тя, милата, е била с някакъв сериозен тумор, който обаче отказала да лекува като млада и така си живея до 77- годишна. Живя с много силна вяра, една човешка вяра към Бог, към Иисус. И тя ми предаде тази вяра, без да ми я натрапва. Само с присъствието си, с много весело поведение, винаги засмяна, радостна, весела. За пръв път се замислям за това сега и си казвам, че може би то има нещо общо. Тя беше много различна баба.

Владислав Кацарски: Аз ти благодаря много за този разговор. Страшно се радвам, че с теб започваме годината и по-често идвай тук, защото като идваш, става светло.

Захари Карабашлиев: Винаги, когато ме поканиш, приятелю. Много ти благодаря. Нося ти един подарък. Ще ти го оставя.

Владислав Кацарски: Благодаря ти. Захари Карабашлиев в „Приемната” на радио „Брайл ФМ”. С него започваме тази година. Дано да ни е успешна. Живи и здрави!

Водещ: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova