„Опашката”

Разговаряме със Захари Карабашлиев, писател и драматург, за отношението на обществото към различния, за покварата на властта, за коректността в литературата, политиката и в живота. За любовта и свободата. Владислав Кацарски: Ето го човека, с когото започваме тази година. До мен е Захари Карабашлиев. Здравей.  Захари Карабашлиев: Здравей, приятелю, и здравейте на всички слушатели. Честита Нова година! Владислав Кацарски: За много години, но както вече няколко пъти казахме – здраве, мир, толерантност. И разбирателство. Ще стане дума за толерантност в нашия разговор, но аз искам да те попитам първо – каква година изпрати ти? Захари Карабашлиев: В личен план беше добра година, една от добрите години. В световен, геополитически план не беше и всички се учим да живеем в този дисонанс. Има години, в които светът върви напред, години на благосъстояние и какво ли не, а ти пък си в обратната фаза. Нещастието те застига и не можеш да споделиш всеобщата радост. На мен са ми се случвали и двете. Живял съм на прекрасно място, в което съм се чувствал нещастен, живял съм и в смотани години, на смотани места, къде ли не, какво ли още не, но има моменти на автентична човешка радост и сякаш с годините се опитваш да помириш тези две неща. Владислав Кацарски: Кое е това, което ни дава хармонията в такъв случай? Защото живееш на хубаво място, а не ти е хубаво, живееш на лошо място, а си щастлив и ти се лети, и летиш. Има ли угодия за човека? Захари Карабашлиев: Най-краткият отговор е не. Угодия няма. Това, което ми се струва важно да кажа, е, че сякаш нашето узряване, осъзнаване, пътуване във времето към самите себе си е точно път към това да приемаш нещата такива, каквито са в този момент и да постигаш някакво помирение със себе си най-вече. Това не е добро, ама пък ще стане, ще се пооправят нещата. Или сега си много нависоко, хвърчиш и летиш, обаче бъди сигурен, че ще паднеш. Това е задължително.  […]