Много Бай-Ганьовци, Алеко е един!

„Седях в стаята си, захласнат в разрешението на един чрезвичайно жизнен за мен въпрос: през разпраното отверстие в джеба на жилетката ми промъкнал се, кой знае кога, един малък кръгал предмет и се залостил чак в края на дрехата; към претърсванието на тези забравени кьошета на тоалета си аз прибягвам при същите обстоятелства, при които евреите разгръщат старите си тефтери; трябваше да се уверя дали скритият в прореза предмет е някое копче от панталони или е някаква монета. Разочарование или радост. Предметът се движи с помощта на пръстите ми под материята, достига отверстието, пръстът ми усеща вече металическа студенина, различава вече нарезите по периферията – 50 стотинки! – хващам ги с два пръста и… Чук-чук-чук!…“ ( из разказа на Алеко Константинов „И сега бият, брате мой“ )

Животът на Алеко е твърде кратък, но достатъчен, за да остави дълбока следа в българската литература. Той умира, но продължава да живее неговият нравствен облик и дълбокото убеждение, че над всички идеали стои един единствен, върховен идеал – „Да не изменяме никога на себе си и на оная съвест, която носим в себе си.”

 Щастливецът среща смъртта си на 23 май 1897 година при неуспешен атентат срещу неговия съпартиец и приятел Михаил Такев. Така на 34 години си отива Алеко Константинов – юрист, писател, публицист, демократ, любител на природата и музиката, планинар, пътешественик, бохем, един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература.

Алеко Константинов, 125 години след смъртта си, остава със своя Бай Ганьо един от най-влиятелните българи в историята ни. Както казва писателят Христо Пунев – „Щастливецът си отиде, ние нараснахме, а подир него други не се роди; мястото му в българския живот е още свободно.”

За да се докоснете по-осезаемо до духа на писателя, ви предлагаме разговор за Алеко – изключително актуален и днес с всичко, което е написал.

Търсим отговор на въпроса дали загива „по погрешка“?!

Владислав Кацарски:  Казват, че Алеко Константинов загива „по погрешка”, но мисля, че след като са го убили, грешката е вярна.

Христо Петров: Констатацията ти е логична. Алеко Константинов е уникален живот в новата българската история и за жалост неговото битие не е добре осветено – като общественик, като юрист на фона на емблематичната история на Бай Ганьо.

Владислав Кацарски: Пишейки „Бай Ганьо”, той прави снимка на тогавашното парвеню. Алеко не е човек, писал с чувство за историчност и с мисълта, че ще остане актуален до ден днешен. Не е бил така известен и приет във времето, в което е живял, а по-скоро е дразнил управляващите. Много интелектуалци от онази епоха не са имали смелостта да пресъздадат и осмеят политическия живот и нравите на българина и политиците ни, както го е сторил Алеко. Днес е същото – интелектуалците са смълчани и се чуват единствено екзистенциалните им въздишки за смисъла или безсмислието на битието. 

Христо Петров: За разлика от днес интелектуалният елит през 19 век е носил заряд и упование на българите.

Алеко Константинов загива на 34 години. На 11 май е убит край село Радилово, което е близо до Пловдив. Приживе е бил много разпознаваем, не само като автор на „Бай Ганьо”, но и като депутат, живял с тежненията на хората, чувал е пулса на обикновения българин. По повод на политиците ни от онази епоха и настоящите ни „герои”, ще прочета няколко реда от разказа ”И сега бият, брате мой” на Алеко Константинов: „Ти ми викаш, че полицията бие и разпръсква мирните избиратели, а правителството като че ли на подигравка ти казва – Това не е полицейска намеса, това е морално бияние.”

Алеко описва Бай Ганьо като събирателен образ на българина с всички негови недостатъци. Той е метафора на балканския комплекс за непълноценност.

Владислав Кацарски: Някога попитах баща си: „Кой е Бай Ганьо?” и той ме отговори, че всички са байганьовци. Беше през 1970 година.

Христо Петров: По-голяма част от хората от това поколение са приемали вътре в себе си Бай Ганьо със съчувствие, защото е автентичен и в него няма злоба. Има много негативни черти в сравнение със сегашните негови последователи. Той е комичен образ, но не е убиец и насилник, който ще се разправя с конкурентите си и неприятелите си, като извади пищова, за разлика от физическите убийци на Алеко и извършителите на покушението срещу Михаил Такев. Политиците от това поколение не са чувствали неудобство и притеснение да останат без пукната стотинка.

Владислав Кацарски: Неслучайно Алеко казва: „Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла.”

Христо Петров: Искам да прочета редове, които е написал по този повод. С тях започва разказът „И сега бият, брате мой”: „Седях в стаята си, захласнат в разрешението на един чрезвичайно жизнен за мен въпрос: през разпраното отверстие в джеба на жилетката ми промъкнал се, кой знае кога, един малък кръгал предмет и се залостил чак в края на дрехата; към претърсванието на тези забравени кьошета на тоалета си аз прибягвам при същите обстоятелства, при които евреите разгръщат старите си тефтери; трябваше да се уверя дали скритият в прореза предмет е някое копче от панталони или е някаква монета. Разочарование или радост. Предметът се движи с помощта на пръстите ми под материята, достига отверстието, пръстът ми усеща вече металическа студенина, различава вече нарезите по периферията – 50 стотинки! – хващам ги с два пръста и… Чук-чук-чук!”Това е съдбата и статусът на българския интелектуалец от онези години.

Тази година се навършиха 125 години от убийството на Алеко Константинов край Радилово и за жалост тази тъжна годишнина медийно беше слабо отразена и не стана повод за равносметка и анализ.

Алеко и днес ни помага – на българите и интелектуалците. Той е с нас. Този дух, образите, които създаде, са сред нас. А ние трябва да се преборим с нашето его, със стремежа ни към материалното, за да бъде животът по-одухотворен.

Владислав Кацарски: Тези хора не са се интересували от материалното, а ние днес му се предадохме доброволно и това ни съсипа като общество. Не става въпрос само за българското общество, а за света като цяло, глобално.

Христо Петров: Тук ще направя аналогия с автентичния герой на Алеко Константинов и неговият мутант, който се появи в България преди 35 години, след извършения преврат. Героят на Алеко не е ходил по селата да рекетира собствениците и да изкупува продукцията им на безценица, не е унижавал хората, които се трудят, не е приватизирал, не е грабил собствеността на държавата. Генезисът на всички явления, довели до сегашното състояние на действителността, трябва да търсим в обърканата логика на българина. Той открай време чества своите трагедии като празници. Чества дати, свързани с тоталното убийство на българщината – 7 ноември, 7 октомври, 9 септември. Когато отнемеш на българина частната собственост, ти го убиваш. Няколко минути преди смъртта си Алеко Константинов споделя следното със своя приятел Михаил Такев, който по-късно ще напише спомени за случилото се в този злокобен ден: „На около 1 км вън от селото се разговорихме с него върху характера на българина и чувствата на нашия селянин, в които той не се съмняваше. „Такъв е нашият българин, каза той, кажи му две искрени сладки думи и той е целият твой.“ След три години убиват и Михаил Такев.

Владислав Кацарски: Тази доверчивост на българина е използвана от политиците открай време до днес.

Христо Петров: Тя е от онова време, когато българинът е бил стопанин на дома си, на земята си, на селото си, на града и на държавата си.

Владислав Кацарски: Българинът е добър човек и иска да бъде обичан. Лоши и ловки хора злоупотребяват с неговата доброта и доверие.

Христо Петров: Алеко Константинов обича своите герои, изпитва симпатия дори към Бай Ганьо. Харесва свободния дух на българина, но днес той е посърнал и загубен.

Говорим за две различни епохи с два различни типа българи, свързани със спомени, които старателно и методично се опитват да ни изтрият.

Отговорността на медиите и на интелектуалците е много голяма. Но те проявяват мимикрия към съществуващата ситуация и живеят ден за ден. Изпитват луд страх за влиянието, което им се внушава, че имат и да не им се наложи някой ден да си преровят джобовете, за да намерят 50 стотинки.

Алеко Константинов - Щастливеца не е бил самотен, не е бил ”черната овца” на това общество. Имал е съмишленици и приятели в социалния кръг, където се е движил, но и в политическата среда, която е обитавал. Всеки, който има приятели, има и врагове.

Владислав Кацарски: Добрият човек никога не може да бъде нещастен, а умният – да бъде самотен.

Христо Петров: Творчеството, драматичният живот на Алеко, ранната му смърт, колкото и да звучат трагично, разкриват образа на достойно живял човек. 125 години след смъртта му продължаваме да говорим за него. Днес виждаме хора, заемали високи постове във властта, богати, оставили несметни материални ценности за своите ненаситни наследници, но забравени много бързо.

Добрият пример и порядъчният начин на живот побеждават.

Много Бай-Ганьовци, Алеко е един!

Водещи: Владислав Кацарски и Христо Петров

Написано от Anelia Velinova