Много Бай-Ганьовци, Алеко е един!
„Седях в стаята си, захласнат в разрешението на един чрезвичайно жизнен за мен въпрос: през разпраното отверстие в джеба на жилетката ми промъкнал се, кой знае кога, един малък кръгал предмет и се залостил чак в края на дрехата; към претърсванието на тези забравени кьошета на тоалета си аз прибягвам при същите обстоятелства, при които евреите разгръщат старите си тефтери; трябваше да се уверя дали скритият в прореза предмет е някое копче от панталони или е някаква монета. Разочарование или радост. Предметът се движи с помощта на пръстите ми под материята, достига отверстието, пръстът ми усеща вече металическа студенина, различава вече нарезите по периферията – 50 стотинки! – хващам ги с два пръста и… Чук-чук-чук!…“ ( из разказа на Алеко Константинов „И сега бият, брате мой“ ) Животът на Алеко е твърде кратък, но достатъчен, за да остави дълбока следа в българската литература. Той умира, но продължава да живее неговият нравствен облик и дълбокото убеждение, че над всички идеали стои един единствен, върховен идеал – „Да не изменяме никога на себе си и на оная съвест, която носим в себе си.” Щастливецът среща смъртта си на 23 май 1897 година при неуспешен атентат срещу неговия съпартиец и приятел Михаил Такев. Така на 34 години си отива Алеко Константинов – юрист, писател, публицист, демократ, любител на природата и музиката, планинар, пътешественик, бохем, един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература. Алеко Константинов, 125 години след смъртта си, остава със своя Бай Ганьо един от най-влиятелните българи в историята ни. Както казва писателят Христо Пунев – „Щастливецът си отиде, ние нараснахме, а подир него други не се роди; мястото му в българския живот е още свободно.” За да се докоснете по-осезаемо до духа на писателя, ви предлагаме разговор за Алеко – изключително актуален и днес с всичко, което е […]
