Георги Илиев – непредизвикани откровения

Изборът решава ли всичко? 

Разговор с Георги Илиев – кандидат втори мандат за кмет на район „Слатина“.

Владислав Кацарски: Г-н Георги Илиев, кандидат втори мандат за кмет на район „Слатина”, в разговор с мен и Христо Петров. Здравейте, г-н Илиев.

Георги Илиев: Здравейте.

Владислав Кацарски: Благодаря, че ни оказахте чест да дойдете в нашето радио.

Георги Илиев: То си е в района, както се казва.

Владислав Кацарски: Така е. Преди да разнищим района обаче, тука, от 10-ия етаж, всичко се вижда. Вие, предполагам, че нямате съмнения. Ако имахме един бинокъл, можехме да видим дори кога ядете бонбони в кабинета си. Предлагам да започнем, преди да заговорим за район „Слатина”, преди да говорим за Вашата работа, тъй като пет години (или четири) сте управлявал тази община, да Ви попитаме какво свършихте Вие за тези четири години, защото, както се казва, ние сме „гласът на народа”. Да кажа и добре дошли на нашите зрители от Facebook. Вие сте човекът, който прави прощъпулника на първото живо излъчване на „Приемната” по Facebook. Това не е първото живо излъчване на „Брайл FM”, но за пръв път нашето централно предаване се излъчва директно във Facebook. Ние имаме навик да започваме годината с хубави хора и да си правим прощъпулниците също с хубави хора. Досега не съм видял някой да Ви рисува рога по плакатите.

Георги Илиев: Което не е чак толкова хубаво, защото никой не е такъв ангел, че да няма хора, които да са на противното на неговото мнение.

Владислав Кацарски: Тогава предполагам, че в този район работим и живеем грамотни, интелигентни хора.

Георги Илиев: Това е по-доброто предположение, защото не съществува идеалният човек, не съществува идеалният управляващ. Няма такъв, който да не прави грешки. Въпросът е, че когато поддържаш контакт с хората, които те избират и на чието доверие разчиташ, можеш да се коригираш, дори в процеса си на работа. И това е причината да започна още от ден едно тези всекидневни отчети за това какво съм свършил, за да може най-накрая да се разбули тази мистерия около какво точно работи районният кмет, какво точно прави, как минава неговия ден, кои са му задълженията и дейностите, през които трябва да се включи, къде участва в културни събития, къде участва ежедневно в подписване на огромно количество документи. Разбулването на тази мистерия ми създаде още повече работа, но ме улесни в това да разбера какво точно искат хората, какво очакват от мен и да се опитам да работя в промяна на нормативната база, дори и на законодателството в посока на това районните кметове да имат повече правомощия, за да могат да свършат това, което хората очакват от тях.

Владислав Кацарски: Нека само да кажем кой сте Вие? Какво образование имате, какво сте завършил?

Георги Илиев: Имам няколко образования. Завършил съм бакалавърска степен в Делхийския университет в Делхи, в Индия 93-та година, след което се върнах в България. Завърших Школата за запасни офицери, като част от задължителното образование тогава. Не образование, а задължителната военна служба, която обаче, ако си завършил вече висше образование, задължително трябваше да се кара Школата за запасни офицери в Плевен. След което започнах работа и следвах веднага и магистратура в току-що създадения Нов български университет – магистърска степен по бизнес администрация. И така в много кратък период в началото на живота си се оказах с диплома, със завършена казарма, с ново образование висше, следваща степен и работа. Аз работя всичко това нещо на 21 години и оттогава непрекъснато съм работил. Не съм спирал, като съм се занимавал с какъв ли не бизнес. Но най-дълго с реклама. От 1994 година с международна търговия, от 2000-та година  основно беше в сферата на напитките – вино, бира, безалкохолни напитки, никога твърд алкохол. Имам четири деца, което отнема доста голяма част от времето ми.

Владислав Кацарски: Както казваше един мой професор: ”Имам малко дете, така че очите ми, освен от пиене, са зачервени и от безсъние.” Кое кара тогава успешен човек да се заеме с една дълбоко неблагодарна работа в България?

Георги Илиев: Не само в България. Да знаете, навсякъде е неблагодарна тази работа, защото очакванията винаги са повече от възможностите.

Владислав Кацарски: Там има закони някъде (аз не знам къде), които работят.

Георги Илиев: Така е, и в същото време общественото мнение (това да се занимаваш с политика, означава да се съобразяваш с общественото мнение), не се подчинява на някакви особено закони. Тоест то си има собствено течение. Хората не може да ги убедиш, че нямаш сестра. Аз примерно имам две сестри и трима братя, тъй че при мен е още по-сложно да ги убеждавам. Много деца сме, това си е традиция в семейството. И каквото и да направиш, очакваш хората да гледат скептично на твоите усилия. А що се отнася до въпроса, защо успял човек започва да се занимава с политика, мисля че то е логично, защото ти стигаш до един момент, в който осъзнаваш, че трябва да върнеш на това общество. То ти е дало толкова много, че да можеш да си позволиш да върнеш тази инвестиция. Защото на 20 години аз имах достатъчно възможности. Всички възможни стъпки бях направил, бях започнал бизнес. Винаги съм бил в рамките на закона, нека така да кажа. Никога не съм имал някакви особени проблеми с държавата, освен в един определен период, когато бях единственото контактно лице на „Протестна мрежа” и тогава започнаха едни проверки от НАП. Имаме общи спомени отпреди 10 години. Хич не беше просто, но в крайна сметка, самите проверяващи дойдоха и симпатизираха, и казаха: „Ние сега ще проверим за такива неща”, дето няма как след това нещата да се разминат. Те се разминаха наистина, реабилитираха ме. Първо ме глобиха, след това ми върнаха парите, даже с лихви. Хората минават през всякакви етапи и най-накрая ти като минеш през това нещо, разбираш, че тази държава има нужда някой да почне да я върши тази обществена работа.

Владислав Кацарски: Оборете ме и двамата, ако нещо бъркам. Но аз специално тази история с кмета на Столична община, който и да е той, може да е от една партия и другите, районните кметове, да са от пет различни парти, този „демократичен гювеч” не го разбирам.

Георги Илиев: Смятам, че той е най-естественото нещо. Ако искате, може да посмятаме малко. В цяла Видинска област, в която има 11 общини, които са първостепенни разпоредители на бюджетни средства, живеят по-малко хора, отколкото в район „Слатина”. Тоест там има 11 общински субекта, които имат повече права и възможности да кандидатстват за каквото и да било финансиране, отколкото хората, които живеят в район „Слатина”, въпреки че те са повече на брой. А районният кмет като второстепенен разпоредител на бюджетни средства, няма право примерно, без съгласието на Столична община да кандидатства по проект за достъпна среда. 

Владислав Кацарски: Не ме разбрахте. Аз нямам възражения за това, че вас, районните кметове, са ви поставили в положение „партер”. Нямаме спор по това. Вие наистина трябва да имате повече права. Имах предвид друго, г-н Илиев – че ако аз съм кмет от една партия и съм кмет на Столична община, а Вие сте кмет на район, и то от друга партия, винаги мога да ви саботирам, защото не сте от моята партия.

Георги Илиев: Не знам как да го кажа по по-мек начин, но току-що разказахте историята на моите четири години.

Владислав Кацарски: Това не е ли „демократичен гювеч”, защото не е хубаво, не е правилно. Аз виждам така – когато една партия победи на изборите, тя може да си назначи своите кметове по райони и тогава никой няма да ги саботира.

Христо Петров: Това е много гадно, защото ние бяхме свидетели как допреди четири години, почти всички районни кметове бяха от една партия.

Георги Илиев: Заедно с Общинския съвет, заедно с министър-председателя, и вървеше ли по-добре? Отзивите, които има от осемгодишното управлението на ГЕРБ на район „Слатина”, преди аз да стана кмет, са много по- отрицателни, когато всичко е било в техните ръце – от най-ниското ниво на държавата, до най-високото, всичко беше ГЕРБ тези 8 години, преди 2019-та. От моето управление хората са по-доволни. Аз ходя по улиците и говоря с тях, и те това ми казват. Може да ме лъжат, но…

Владислав Кацарски: Тук съм карал една от магистратурите. Като Вас и аз имам едно тесте магистратури, но съм ги завършил, защото в един момент са ми трябвали. Не съм от хората, които учат, защото им се учи. Трябва ми специалност магистратура, завършвам я. Знам как се е променил районът. Но какво искате да кажете – че Вие сте успял, въпреки Голямата община ли?

Георги Илиев: Да. И смело мога да го кажа, защото то се вижда. Има доклади, които сме внасяли в Столичния общински съвет, защото истинските решения за това какво да се прави и как да се прави в София, се взимат в Общинския съвет. Най-важно е това, кой има мнозинство или какво е мнозинството, или срещу какво се търгува това мнозинство. Нека да си говорим откровено, така си обещахме в началото.

Владислав Кацарски: Тогава какъв е отговорът, г-н Илиев? Как се случва така, че големият кмет да не може да Ви попречи?

Георги Илиев: Чрез решения на Общинския съвет понякога, да не говорим за ударите под кръста. Може една обикновена служителка в деловодството на Столична община „случайно” да ти обърка номера, след което имаш фактическа грешка и докладът ти една година и нещо не бива разглеждан, заради фактическа грешка.

Владислав Кацарски: „Отмъщението на копчето” е ясно. Наполеон затова е загубил войната, защото като се опитал да се обади на Кутузов, неговата секретарка си плела чорапи и не е вдигнала телефона. Шегувам се, разбира се. Но това винаги може да стане. Какъв е изходът обаче?

Георги Илиев: Повече прозрачност. Истината е, че колкото по-наясно са и хората, и гражданите, и служителите какъв е процесът, през какво се минава, защо се отива на този процес, защо въобще се прави нещо, какъв е смисълът от действията ти, тогава много по-лесно се намират и корективите, и хората, които да свършат работата. Това е другият проблем – с тези заплати, които имаме в момента в общинската администрация (говоря на районно ниво), е много трудно да се намерят качествени хора. Слава богу, ние ги имаме и успяхме да ги привлечем все повече и повече, но то е заради идеята, че те участват в тази промяна и са това ново качество, което тепърва създава административен капацитет на Столична община. И аз се надявам след тези избори, които сега предстоят, този капацитет да ни се даде възможност да го развием още повече. Да предадем това знание, което сме натрупали в нашата работа до момента, особено по отношение на комуникацията с гражданите. Защото това е най-важното – да слушаме гражданите, да разбираме те какво искат и да намираме начини то да се случи наистина в реалния живот. На ниво районна администрация не решаваме някакви глобални проблеми. Ние сме локална организация, която трябва да се погрижи за живота на гражданите, тук и на място.

Христо Петров: А какво Ви даваше сили през тези четири години да преодолявате всички волни или неволни, легални или нелегални затруднения? Какво Ви мотивираше, откъде черпехте енергия?

Георги Илиев: Тази обратна връзка от гражданите – хората, които те спират на улицата, и ти казват: „Браво, продължавай по същия начин.” И хората, които ти пишат: „Не ти ли писна да се отчиташ всеки ден? Ти няма да издържиш.” Аз виждам смисъл в това да си подредиш сам, за себе си мислите си, отчитайки се на хората, за които работиш. Защото наистина вярвам, че съм служител на тези 80 000 човека. Смятам, че съм техен подчинен и им дължа този отчет. Не приемам, че аз ги управлявам, точно обратното. Те са ми поверили някаква част от живота си, да се грижа за нея, но аз им дължа отчет за това, което са ми възложили.

Христо Петров: Помня, непосредствено след изборите преди 4 години, случайно, тук на „Коперник”, Ви срещнах, когато ръководехте премахването на едни цигански бараки, преди спирката. Никога няма да забравя този момент. Аз не знаех дори, че сте станали кмет тогава. Мислех, че сме се събрали там за някаква протестна акция срещу тази цигания, която тормозеше и съседите тук, и гражданите. И тогава ми направи страхотно впечатление, когато на раздяла разбрах, че сте станали кмет. Така че съм свидетел как още от първия момент, когато встъпихте, Вие бяхте сред хората, на улицата, знаейки какво е нужно на жителите в район „Слатина”.

Георги Илиев: Имам един много дълъг списък със задачи, които съм си поставил сам на себе си. Не ги споделям, просто защото нямам представа каква ще е конфигурацията в следващия Общински съвет. В този, който мина, ние имахме под 20% от местата. Би трябвало на всеки да е ясно, че когато разполагаш с по-малко от  20% влияние, трудно ти се получават нещата. Но има някои неща, за които успях да се преборя. Ето, примерно „Коперник” – успях да убедя г-жа Фандъкова да стартира този проект, въпреки че се опита да прехвърли отговорността изцяло върху мен. Аз обаче я поех и от октомври 2020-та до това лято успяхме да създадем най-добре направената улица в София, по мнението на много хора. Дори самите изпълнители на шега ми казваха: „Бате, ние магистрали сме строили, толкова асфалт не сме слагали.” Това е конкретният случай, в който беше ясно, че има някой от опозицията, наблюдаващ процеса, и всъщност това автоматично възпира. Това е смисълът (да се върна на въпроса) да има хора от различни партии, на различни отговорни позиции, защото се получава този вътрешен контрол, това взаимно съревнование между различните политически сили. Защото докато всички бяха от ГЕРБ, този проект за „Коперник” е бил готов да се започне от много години. Никой не го е започнал и той пак нямаше да бъде започнат.

Владислав Кацарски: Защо тогава преди четири години по райони малко се посъбориха нещата, попромениха се? Защо продължи, и то с доста добро мнозинство, да управлява ГЕРБ?

Георги Илиев: Защото хората не разбираха тогава и смятам, че и сега трябва да имат нужда от това образование да проумеят колко е важен органът Общински съвет. Той е парламентът на Столична община и там се взимат истинските решения, там се приемат наредбите, които всъщност са законите за Столична община. И тук ни трябва малко просветителска дейност на ниво партии и организации, и НПО-та дори – да обяснят на хората, че това е мястото, органът, за който трябва да изпратиш хора, на които вярваш.

Христо Петров: Не е ли важно също и да бъдат окуражавани хората, защото този Ваш пример (и на други районни кметове, които не бяха избрани от това статукво, което съществуваше 8 години в София), не сте ли Вие един такъв пример, че гражданската активност може да доведе до някакъв обрат и до положителни резултати. Гражданската активност в избори, в обратната връзка.

Георги Илиев: Дори и в протестите, дори и в това да се предлагат решения, колкото и нестандартни да звучат. Спомних си, че в началото, когато предложих заем за тротоари, всички ми се смяха. Бях голям оптимист. Предложих да се вземе един милиард заем и да се реши генерално проблемът – още 2020 година всичките тротоари да се оправят. Да спрем да дишаме този мръсен въздух, да спрем да качваме колите си отгоре. Моите изчисления бяха, че можем да разрешим над 90% този проблем и генерално да го пресечем. В рамките на две години можеше да се случи това нещо. Тогава ми се смееха, после почнаха да мислят – даже се консултираха с мен колегите от ГЕРБ. Те отново го намалиха от моя един милиард на 100 милиона, което е 10%, и аз им казах: „Вие сега като го правите 10%, през това време, означава, ако го разделим  на тези периоди, през три години 10% амортизацията, пак няма да насмогнем на разпадането на тези тротоари с този абсолютно неамбициозен план.” Те много се хвалят с него и казват, че бил най-големият такъв план, но всъщност той е абсолютно неамбициозен, защото не решава проблема до дъно, не го изкоренява, а само удължава тази агония. Обрича София отново и отново да бъде известна като мястото с най-лоши тротоари, с най-мръсни улици. Говорим за столица на Европейския съюз, за европейска столица, защото и Тирана е по-добре, и Белград е по-добре, и Скопие е по-добре. Всичките тези „неевропейски” столици на държави извън Европейския съюз са по-добре уредени, по-добре ремонтирани и по-добре поддържат своята среда, отколкото ние тук. Ние сме град с над 2,5 милиарда вече бюджет. Бюджетът на София е по-голям от  този на Брюксел.

Владислав Кацарски: Да разбирам ли – вече да сте се примирили с каруците? Чувам едни приказки, че не можем да ги премахнем, защото те имат значение за почистването на някои боклуци в София. Съгласен съм.

Георги Илиев: Може ли да си оправим първо улиците и тротоарите, и тогава да мислим. Защото според мене, каруците могат да изчезнат много бързо, ако някой приложи нормативната база. И тук идва най-големият проблем на този град, и той се нарича контрол. Никой няма съмнение, поне от хората, които са запознати с нормативната база, че има достатъчно наредби, достатъчно разпореждания, достатъчно административни мерки, които са предвидени, за да бъде този град и чист, и подреден, и нарушителите да се намират там, където им е мястото. Само че трябва желание. И затова примерно като първа стъпка в реформата, която аз предвиждам и съм предложил, и е подкрепена от г-н Терзиев, и от нашите кандидати за общински съветници и се надявам наистина да се случи – е децентрализация на инспектората. Защото когато е бил централизиран инспекторатът и всичко е върнато на подчинение, тоест контрола върху почистването на София, контрола върху сметосъбирането, контрола върху улиците. Там има едни хора – столичен инспекторат и районен инспекторат  (примерно „Слатина”), който би трябвало да следи как се спазват всички разпореждания и как се чисти София, как се чисти района. Това нещо не е на разпореждане на районния кмет, което за мене е глупост.

Владислав Кацарски: Имам един въпрос, провокиран от Вашите думи. Спомням си едни кранове и големи макари с маркучи. Развиваха се и така се миеха улиците. Не говоря за цистерните, а за крановете по кварталите. Сега ги има тези кранове.

Георги Илиев: Възстановяват се в момента. Това са хидрофори. Ако минавате покрай тях, дано да не се спънете, но те са като поредното колче, което стърчи.

Владислав Кацарски: Някога бяха в земята.

Георги Илиев:Сега стърчат отгоре, за да могат по-лесно да бъдат свързани, ако се наложи за пожар да се използват. Ако погледнете отчетите на въпросните дружества, които се занимават с чистота, и вие може да ги видите толкова добре, колкото и аз, защото те никога не стигат до мене. Аз ги искам всеки път и те ми ги отказват. Защото, благодарение на подписа на този инспекторат, се плащат парите към дружеството, което почиства. В момента, в който това излезе извън обсега на централния Столичен инспекторат, и се върна обратно тук, при районния кмет, този подпис, който реално дава право на Столична община да си плати на фирмата, която почиства, ще даде възможност за истински контрол от страна на районния кмет върху процеса на почистване. Защото ако аз откажа да подпиша, че реално е извършена тази дейност, те няма да си вземат парите. И тези 240 милиона годишно, за които говорим, и се дават за почистване на София, в един момент ще спрат да текат безпроблемно към избраните фирми и ще се минава през истински контрол на място, защото районните инспектори ще бъдат на подчинение на човека, който има сметка, има желание и носи пряка отговорност пред гражданите. Хората ме питат, защо не е почистено, и аз докато им обясня, че причината се намира в едно решение от 2008 година на Общинския съвет, когато кмет е бил Бойко Борисов – тази история тях не ги интересува. Те искат да им е чисто.

Христо Петров: Тези 240 милиона, за които споменахте, се дават годишно за измиване и почистване на София. Те са повече от тези 100 милиона, които се дават за четири години за тротоари.

Георги Илиев: Това се опитвам да ви кажа – че е смешно.

Христо Петров: Това е жалко, това е мизерно.

Георги Илиев: Пак казвам – бях я направил тази сметка и не можах да разбера защо ми се смеят. Знаете ли за какви неща са ми се смели? Когато предложихме тези компенсации за децата, които не са влезли в детските градини, не са успели да се класират, тогава също ми се смяха. Нашата група го предложи още в началото, когато се сблъскахме с този проблем. Те отначало ни се смяха, след което го направиха толкова сложно, че ти да не можеш да се оправиш. Ние, дето сме го измислили, не можем да се справим с документацията. Всеки месец трябва да се взимат едни бележки. Превърнахме хората отново от разузнавачи на бележчици, от едно гише на друго. Хората си губят дни, за да могат да получат тази компенсация. Тук има такъв парадокс, че аз наистина стоях и не можех да повярвам. Парадоксът е следният. Хора, които по принцип са достатъчно заможни, имат добра работа и предпочитат детето им да ходи в платена частна детска градина, за да могат да получат тази компенсация, им се налага да се включат в системата за разпределение безплатно и ако не бъдат класирани, чак тогава да вземат компенсацията. Само че като ги класират, те си казват: „Тези 1200 лв. защо да ги давам всеки месец.” Те си влизат в безплатната детска градина и заемат още едно място. При положение, че моето предложение беше всички, които са навършили определена възраст, която е задължителна за посещение (това е над 4 години), да получават безусловно тази помощ и те да избират дали да я дадат за приспадане в дадена частна градина, или да се кандидатства в държавната.

Христо Петров: Това е още един пример за саботажа и за блокирането на Вашата идея.

Георги Илиев: Хубава идея, която в крайна сметка толкова я усложниха, че районната администрация се натовари, защото всеки месец трябва да обработват десетки молби за компенсации. Излишен е този труд при положение, че нещата са ясни. Не мога да разбера толкова ли е трудно да се сметне колко деца ще има за първа група, за първи клас. В крайна сметка, държавата и общината разполагат с всички първични данни по въпроса. Граото е при нас. Ние можем съвсем спокойно да си извадим данните и да предвидим – следващата година септември месец ще имаме еди колко си, плюс-минус 100 ученика.

Владислав Кацарски: Г-н Илиев, от 1994 година, това е точната година, ходя по конференции на офталмотолозите. На тези конференции на офталмотолозите чувам едно и също нещо – „не знаем точния брой на зрително увредените деца в България”. До 1992 година ( плюс- минус 2%) тези деца се знаеха. Така че изобщо не се учудвайте. Гледах едно интервю с някой от кметовете на Лондон. Той каза така: „ Достатъчно е само да се посочи какъв е проблемът и горе-долу къде е районът, за да го отстраним.” Вие, във Вашия район, можете ли да постигнете такова нещо?

Георги Илиев: За локализацията работим доста по-добре от Лондон.

Владислав Кацарски: Аз пиша: „На „Шипченски проход” има разбита шахта, която не е отворена, но е разбита и много трудно се минава покрай нея.” На „Шипченски проход” до „Христо Чернопеев”. Това е един голям отрязък от 2 спирки близо. Той каза: „Достатъчно е да се каже районът и проблемът.”

Георги Илиев: Абсолютно е възможно, ако има работещ инспекторат, това нещо да бъде направено. Къде е проблемът в София? Ето – говорите за шахти. В София всички шахти не са на София. Те са извадени от капитала на София и се раздадени на експлоатационните дружества. Едната шахта е на Mtel, на Софийска вода, на Топлофикация, на ЧЕЗ, което в момента е нещо друго.

Владислав Кацарски: И аз съм длъжен да знам в шахтата на кого съм паднал.

Георги Илиев: Налага се, ако искате да си потърсите правата. Защото се оказва, че ние, когато се случи нещо подобно, и искаме да отремонтираме това нещо (примерно ще правим тротоар), пишем на всички експлоатационни дружества: „ Моля, кажете ни тази шахта ваша ли е, не е ли?” На повечето са изчезнали отгоре тези капаци. На тази отсечка, която е от общината към светофара, големия, където е колелото на трамваите, аз съм ги броил лично – има 63 такива капаци на шахти, не кръглите, а само правоъгълни. И от тези 63 – 23 мисля, че не се знае на кого са. Няма регистър.

Владислав Кацарски: Проблема го знаем, а как ще се реши?

Георги Илиев: Много лесно, като в Лондон. В Лондон всички шахти и отвори на пътя са собственост на общината. И който иска да го ползва, плаща наем на самата община.

Владислав Кацарски: Как ще отнемете сега на А1 шахтата? Няма да си я дадат.

Георги Илиев: Ето, това е големият проблем – изначално въобще защо им е била прехвърлена безвъзмездно? Както всички трафопостове са прехвърляни безвъзмездно на дружеството, което експлоатира трафопостовете.

Христо Петров: И пространството около тях.

Георги Илиев: Има помещения, които те отдават от своя страна под наем.

Владислав Кацарски: Как ще се реши този проблем?

Георги Илиев: С много разговори и с много медиация. Когато има желание, ще се реши проблемът. Има дружества, които искат да живеят, да работят нормално, гражданите да живеят нормално. Да имат нормални взаимоотношения. Много пъти казах „нормално”. Но има такъв вариант, ние го правим. Разбираме се с тях. Мога да ви дам един пример, с една улица – „Иван Щерев” се казва.

Владислав Кацарски: Няма ли сигнал, който да реши това нещо да мине към общината?

Георги Илиев: Има, но това вече е въпрос наистина на политическа воля от страна на управлението на града, каквато последните 30 години не е имало. Точно обратно е било. Политическата воля на територията в София е била да приватизираме приходите и да национализираме разходите. Съжалявам, че го казвам в прав текст, но всъщност прехвърленото на нещата, от които се изкарват пари в частни ръце на тези активи, които би трябвало да си останат в общината. Защото няма как тротоарът, който по закон е публична общинска собственост (не би трябвало да има тротоар, който да не е публична общинска собственост), капакът върху него да е частен. Разберете, това е противозаконно според мен. Трябва да има един вариант, в който да се утвърди фактът, че всичко, по което ходят гражданите върху тротоара, е общинско. Какъвто закон има по принцип, но да се препотвърди и дружествата да бъдат така добри да върнат собствеността там, където е мястото. Тоест да се управлява от Столична община и Столичният общински съвет да почне да експлоатира това нещо, което е получил, като го дава под наем на същите тези дружества, но с тези пари вече да има ресурс, с който тротоарите да бъдат поддържани. Тогава бройката на тези капаци съм сигурен, че рязко ще намалее.

Владислав Кацарски: Говорили сме много пъти за проблемите на хората с физически дефицити, не говоря само за слепите, а за хората с опорно-двигателни проблеми. Склонен ли сте да направите експеримента „нулев километър”. Какво значи това? Избирате един километър, който да е абсолютно проходим за хора на инвалидни колички – те са най-тежката група. Слепите, като сложим ентусиазма и веригите, и някои запаси от думи, които обикновено се употребяват в малко по-екстремни ситуации, преодоляваме тези препятствия. Но тези хора трудно се придвижват с колички. Та склонен ли сте да направите един такъв „нулев километър” във Вашия район?

Георги Илиев: Мога да ви кажа, че има много такива километри и те са благодарение на това, което ние сме свършили. Като тръгнете от това кръстовище, което споменах преди малко -там е Атомният институт, колелото, което е на трамваите, на така наречените ”селски рейсове” (малките номера от едно до пет), Факултета.

Владислав Кацарски: Само да отваря една скоба за нашите зрители, които реагират първосигнално – Факултета за начална и предучилищна педагогика, не онзи „Факултет”, в който живеят едни други хора там.

Георги Илиев: Та оттам тръгва един тротоар, който така сме го направили, че да може да стигнеш до гара Подуене. Той е от едната страна само. Даже бяхме обвинявани, когато тръгнахме да го правим: „Ама вие защо правите тротоар? Тука никой не минава.” Казвам: „Как ще мине, като няма тротоар? Не може да мине човекът, дайте да го направим този тротоар.” Идеята за свързаност, за проходимост, за достъпност не е имагинерна. Тя е реална и трябва да бъде осъществявана физически.

Владислав Кацарски: Понеже сме към края на нашия разговор, аз Ви моля да помислите (няма да го полемизираме сега), понеже сте ни съседи – като ви изберат за втори мандат, ще направим една дискусия с всички районни кметове, за да го „сипем” това на голяма община. Какъв е проблемът? Защо има „сини знаци” за хората с физически дефицити, които имат стикери на колите си, че са с увреждане? Защо Ви задавам този въпрос? Има „син знак” и на него е спряла кола, на която има инвалиден стикер. Идва другият човек. Той вече не е ли човек с физически дефицит? „Пирогов” – 10 „сини знака”. Идва човек, който е с канадки. Тука никога няма да спра да споменавам този свят човек за мен, много голям борец за социална справедливост. Това изобщо не са силни думи. Който смята, че са силни думи, да се обади на 0898 56 204, след предаването. Можем да си комуникираме колкото искаме, но Капка Панайотова беше точно такъв човек. Тя ходеше с две канадки, беше с голям проблем на опорно-двигателния апарат. 10 „сини знака” пред „Пирогов”. Единадесетият човек с канадките, вече не е човек с увреждане, но той има нужда да спре пред „Пирогов” и да се прегледа. Да, ама има „син знак” след две пресечки. Как този човек ще изходи двете пресечки, за да стигне до „Пирогов”? Такси няма да го вземе оттам. Ако спре не на това място, с инвалиден стикер, обаче не на „синьо място”, идват „добрите” момчета и му слагат скоба. На мен лично са ми слагали пет пъти скоба. Много Ви моля, помислете по този въпрос. Ще полемизираме, след като Ви изберат, защото това е много сериозен проблем и той може да бъде решен много бързо.

Георги Илиев: Аз обичам това, което ми дойде първо на акъла, да го казвам и смятам, че тогава да тръгнем да полемизираме. Съвсем спокойно можем да приравним този стикер на номера, на който пише, че автомобилът е електрически. Не е нормално за електрически автомобил да не важат тези зони, а на хората в неравностойно положение да им се налага да избират места. Просто се приравнява синият стикер с номера, тоест решението го има. Просто някой трябва да вземе и да го изгласува в Столичния общински съвет, или на ниво нареждане на шефа на ЦГМ, че едното е равно на другото. И приключваме. Затова обичам тези разговори – когато някой ти постави въпрос, ти трябва много бързо да решиш, защото са 80 000 гражданина при мен, 1 200 000 в София, чиито проблеми ти трябва да решаваш непрекъснато, и ако не можеш веднага да отреагираш с решение, това ще се забатачи.

Владислав Кацарски: Георги Илиев, днес сме 16 октомври 2023 година. Да не стане така, че на 20 октомври 2027 година да си водим същия разговор?

Георги Илиев: Надявам се, че няма. Изборите са моментът, в който всички са равни и мнението на хората е еднакво важно, има еднаква тежест и всеки един глас може да промени бъдещето. 

Владислав Кацарски: Последен въпрос от мен. Правили ли сте някаква статистика, колко от районните кметове са предложени за кмет на голяма община? Тоест, ако трябва по друг начин да задам въпроса, стъпвайки на опита на четирите години управление на район, да издигнем нашия човек като управленец на по-високо ниво – голям кмет.

Георги Илиев: Доколкото знам, никога не е правено.

Владислав Кацарски: А защо?

Георги Илиев: Поради много причини. Най-вероятно, чисто политически, защото двете позиции са различни. Едната е много политическа. Знаем, че това е четвъртият или петият човек в държавата – кметът на София. Докато районният кмет по-скоро се вижда в очите на хората като някой, който поправя нещата, урежда ги.

Владислав Кацарски: Като кажа „той е страхотен, той се справи с нашия район, ще се справи и с големия град” – не е ли това логиката?

Георги Илиев: Има и такава логика. Но в момента, като в нашия случай, когато става въпрос за обединение, което е толкова широко, че само сред водещите фигури в него има трима или четирима безспорни кандидати за кметове на София. Говоря за Трайчо, за Борис – хора, които могат съвсем спокойно да имат основание да искат да заемат тези позиции.

Владислав Кацарски: Те на мен досега не са ми доказали, че могат да го правят.

Георги Илиев: Преди да почнеш да го правиш, няма как да го докажеш.

Христо Петров: Аз имам една визия и въпрос, свързан с нея. Пътното платно и улиците са на водачите на превозни средства. А тротоарите не са ли предназначени единствено и само за пешеходци? И каква е Вашата визия за превръщането на тротоарите в платени паркинги?

Георги Илиев: Това е абсурд. По-скоро това, което правим ние, и се опитваме да въведем в район „Слатина”, е, когато има случаи, в които примерно се преминава през тротоара, за да се паркира, да изменим регулацията така, че паркирането да си остане като част от пътното платно, а тротоарът да се измести след това. По принцип трябва да се направи пререгулиране на целия район и решаване на тази транспортна задача, така че да се осигурят достатъчно и паркоместа, и време, и място за придвижване, както и да преминават камионите, които почистват. Защото в момента в „Слатина” всяка сутрин ми се обаждат: „Кмете, пак ли чистите в 8 часа сутринта? Ние си караме децата.” Хората не знаят, че не чистим ние. Нормално е да ми звъннат и да ми се оплачат. Тоест това може да бъде решено с планиране и с определяне на маршрути. И включително добрата практика в света е стесняване на местата за придвижване, с цел забележете, затрудняване на придвижването, и да се качат хората, когато се подсигури повече градски транспорт – дето се казва, да им е по-трудно с кола, за да могат да се качат на градския транспорт.

Христо Петров: Затрудняване с придвижването с автомобил…

Георги Илиев: Разширяване на тротоарите. За мен лично 95% от придвижването ми е пеша, независимо в коя част и в коя посока на района. Знам къде могат да се направят още неща. Правили сме ги. Те са малки корекции, които обаче подобряват това въпросно придвижване. Въпреки че, ако Столична община не ни подкрепя в това отношение, никога няма да се справим с този проблем. Надявам се следващите да са по-кооперативни.

Владислав Кацарски: Това беше Георги Илиев, кандидат за втори мандат за кмет на район „Слатина”. Аз лично, като го слушах в този час и като чух за какво става въпрос, пак не мога да си обясня, защо се кандидатира за втори мандат, а не си гледа бизнеса. Но това е един човек, на който повярвах, че може, ако не реши проблемите, то поне да даде всичко от себе си, да ги реши. А, знаете ли, когато ние се отдадем изцяло на това, което вършим, се получават две неща – едното се нарича „Брайл ФМ”, а другото се нарича успешно управление.

Георги Илиев, благодаря Ви. Пожелаваме Ви успех на изборите и ще се видим след тях, да преброим какво се случва.

Георги Илиев: Живот и здраве, ако бъда избран отново, можем тези срещи да ги направим регулярни и вие да поставяте вече от позицията си на глас на хората за конкретни задачи.

Владислав Кацарски: Тогава вече ще включим форума и там ще се види „какво-що”.

 Много ни беше приятно. Този разговор може да видите в нашия канал в YouTube след няколко дни. 

Водещи: Владислав Кацарски, Христо Петров

Написано от Anelia Velinova