Константин Павлов – Комитата пред ново предизвикателство

Колко са пет години за един мандат?

Разговор с д-р Константин Павлов – Комитата (кмет на квартал „Лозенец“ в София) преди изборите за местна власт. 

Владислав Кацарски: Както казах, имаме обичай в Брайл ФМ да започваме сезона с хубави хора, за да ни върви. Още един хубав човек е тука при нас – нашият приятел Константин Павлов – Комитата. Май днеска ти беше последния ден като кмет?

Константин Павлов: Още няколко дена имам.

Владислав Кацарски: Добре дошъл.

Константин Павлов: Добре заварили. Благодаря ви за хубавите думи.

Владислав Кацарски: Както се казва – честит старт на твоята кампания. След малко ще дадеш много кратък отчет, но защо отново реши да се кандидатираш за изборите за местна власт? Има хора, които веднъж като се качат там, и казват: „Никога повече. Това е страшно нещо. Ще ме смаже административният апарат и преди да ме е смлял, изчезвам.”

Константин Павлов: Имах и аз такъв импулс, но го потиснах у себе си. Така че смятам да се кандидатирам за втори път. А иначе най-краткият отговор е, че нещата стават бавно в общината и когато човек започне някакви хубави неща, му се иска да ги довърши.

Владислав Кацарски: Ти си вторият човек, наш приятел – кмет, който казва това нещо. Таня Иванова също го каза. Тя сподели: „Бях сигурна, че като отида там, всичко ще направя с магическа пръчка, обаче се оказа, че нещата стават бавно.” Защо стават бавно? 

Константин Павлов: Много са причините. Даже аз не знам откъде да започна и колко време ще ми е необходимо да разсъждавам по темата.

Владислав Кацарски: Ти ми кажи могат ли да станат по-бързо?

Константин Павлов: Могат да станат по-бързо. Предният път го водихме този разговор, но да обобщя накратко. Първо, ние сме вече по документи доста развита държава. Член сме на Европейския съюз, на НАТО, членове на клубовете на най-развитите страни в света и от тях сме приели много законодателство. Буквално сме взаимствали огромно количество законодателство, всякакви норми и стандарти и т.н., които трябва да спазваме. Спазването на законодателства, норми и стандарти изисква, освен всичко друго, и т.нар. „административен капацитет”. Надявам се никой да не се дразни много на жаргона, който използвам, но това значи ние да имаме необходимите хора и средства да изпълним задачите, които ни се дават. А това всъщност не се е случило в България и процесите са много далече от оптимизирани. Аз, ако ви обясня, че на ден примерно по един топ хартиен минава през мене, разпечатана за разписване, за резолиране, за някакви такива работи, сигурно няма да ми повярвате.  

Христо Петров: Това нали е свързано с електронното правителство, за което толкова много средства бяха отделени?

Константин Павлов: Свързано е. Не са били похарчения ефективно.

Христо Петров: Тоест – нищо не е направено.

Константин Павлов: Не нищо да не е направено, не са харчени ефективно. Значи това е едното, че ние всъщност с механизмите на една държава от края на 20 век се опитваме да си решим задачите от 21 век и това, естествено, води в най-добрия случай до големи забавяния. Води също и до проформа вършена работа и т.н. Второто е свързано с първото. Това е деликатна тема – въпроса за данъците и с какви средства оперира общината и държавата. Но имайте предвид, че тези всички прекрасни неща, които ние виждаме на Запад, са били изработени и гражданското общество се е преборило за тях. И политиците са ги въвели при една рестриктивна данъчна среда, тоест в ситуация на по-големи данъци. Ние, за да успеем да постигнем същото, при по-ниски данъци и доходи, трябва да сме особено изобретателни и да въвеждаме иновации, електронно управление изпреварващо. Ние обаче въвеждаме закъсняващо. Изоставаме. Това е също нещо, за което трябва много да се помисли как да се направи, защото никой не би искал да повишава данъците, само защото изостава. Това би било ужасно. Така че това е второто нещо. Третото е свързано с хората, които работят вътре. Не знам дали беше в ефир, когато стана дума за някакви заплати, но примерно при нас в администрацията, хора висшисти работят за 1200-1500 лв. бруто, което не е хубаво. Имайте предвид, че това са хора, които трябва да защитят обществен интерес, тъй като при нас доста се строи, срещу корпоративни интереси. Тоест срещу фирми, които оперират с огромни средства и където хората са големи професионалисти, и получават съответните заплати.

Владислав Кацарски: Ето откъде е дошло. Българинът вече живее с идеята да бъде корумпиран. И той ти казва: „Взел. И аз да съм, и аз ще взема при тия малки заплати.” Един обикновен човек не може да допусне, че има служител, който получава 1200 лв. заплата и не е корумпиран.

Константин Павлов: Аз, ако имам сведения за някой, че е корумпиран, веднага бих се освободил от него. Но да ти кажа, при нас изглежда работят свестни хора и такива признаци, сведения, да видя нещо да става, не съм получавал. Слухове и клюки има непрекъснато. При мен е като една голяма фуния за слухове и клюки, които постоянно идват. Да, но не съм виждал. И аз, тъй като контактувам и с граждани доста, и с фирмите в района, никой не ми се е оплаквал от такива неща. 

Владислав Кацарски: Вчера си говорихме с приятели. Гледай сега какъв куриоз. Значи детето иска да тренира лека атлетика – в Лозенец няма спортен клуб.

Константин Павлов: Няма и спортни съоръжения. Това е проблем.

Владислав Кацарски: Не е нормално, ние от Бъкстон, да си водим децата да тренират лека атлетика на Националната спортна академия, при положение, че спортен комплекс „Славия”, където сме тренирали и аз, и сестра ми, и кой ли не, половината квартал. 90% от момчетата ходихме. Няма ли някакъв начин, защото наистина не е нормално – 250 лв. да дам детето да тренира еди какъв си спорт. В Бразилия плащат ли да тренират футбол.

Константин Павлов: Аз нямам идея. Малко съм далеч от спорта. Иначе ти си прав. Даже се учудвам, понеже в друг район е това – в „Красно село” е мисля стадион „Славия”.

Владислав Кацарски: Овча купел.

Константин Павлов: Овча купел ли е? Да, извинявай. Не знам и точно къде минава границата между двата района.

Владислав Кацарски: Две места има в София, където можеш да тренираш лека атлетика. Нормално е хората от Надежда да ходят в „Локомотив” и тези, които са от Подуяне, да ходят на „Герена”. В Красна поляна има два стадиона. Иди да видиш стадион „Раковски” на какво прилича. 

Константин Павлов: Доколкото знам (това е в друг район и не познавам много фактите), приватизацията на стадиона на „Славия” не е била много успешна и поради тази причина има проблеми там с услугите, които те оказват. Включително знам, че има проблеми с парка наоколо. 

Владислав Кацарски: В Лозенец имаше едно игрище. Съществува ли още – до читалището?

Константин Павлов: Кое читалище?

Владислав Кацарски: „Пенчо Славейков”. Малко над читалището имаше едно игрище, даже с осветление беше.

Константин Павлов: Има едно в двора на Шивашкия техникум. Не знам дали за него става дума. 

Владислав Кацарски: Не. Като тръгнеш нагоре по трамвайната линия, читалището ти остава отдясно отзад, и в една уличка… Условно казано, ако трябва да обясня, читалището, което ми остава вдясно и нагоре, малко в първата или втората пряка, там някъде съм виждал. Като казвам, че съм го виждал, това е било преди 7-8 години хора да играят футбол.

Константин Павлов: Не мога да разбера за кое място говориш.

Владислав Кацарски: Както и да е. Има ли такива игрища там, или няма?

Константин Павлов: Няма. Това е един от проблемите на Лозенец – спортни съоръжения за масов спорт няма. Това е един от въпросите, които често получавам от гражданите – кога ще можем да ползваме, кога ще има нещо такова? По принцип при нас проблемът идва от това, че ние нямаме свободни общински терени, където може да се изграждат подобни обекти. Единственото работещо решение би било да се споделят под някаква форма дворовете на училищата с гражданите.

Владислав Кацарски: Това за мен обаче не е кой знае каква оферта.

Константин Павлов: Не е, защото едно използване на училищните съоръжения от гражданите всъщност има няколко ефекта, най-безобидният, от който е, че те се амортизират по-бързо. Но също така има този ефект, че гражданите далеч невинаги пазят чисто, и понеже са по-едрички и по-силни, чупят съоръженията.

Христо Петров: Които са предвидени за ученици, за деца.

Константин Павлов: Които са предвидени за ученици и трябва повече да се ремонтират. Тоест необходимо е да се предвидят пари за ремонт, необходимо е да се предвидят пари за охрана, за да не стават там някакви глупости. И евентуално да се предвидят и някакви пари за видеонаблюдение. В момента тези опити, които се правят за достъп до училищни дворове, тези разходи се прехвърлят изцяло на училищата. Училищата, няма какво да се лъжем, не са най-богатите институции в страната. За мен е редно те да се финансират допълнително, да си имат специално перо за достъп на гражданите до техните дворове. Оттам да си финансират и охраната, и ремонтите, и видеонаблюдението, така че хем да не стават вътре глупости и да не се унищожава собствеността, но хем и гражданите в една комфортна среда да могат да ги ползват.

Владислав Кацарски: Няма да забравя никога разговор с един професор, който беше и министър-председател. Казах, че наказателните глоби в България са малки. Той отговори, че наказанието трябва да съответства на престъплението. С теб сме говорили неведнъж как се изхвърля бутилката от колата на завоя и това се наказва с 50 лв. глоба. Приказвали сме, че следващата кола настъпва бутилката, завърта се и убива двама души на светофара. 

По същата тема – българинът не пази. Защо (според много хора) високите глоби не решавали проблема?

Константин Павлов: Ще кажа моята теория по въпроса. Има доста изследвания по темата, за това кога работят наказанията и санкциите, и кога не работят. Това, което всички материали, които аз съм чел по темата, твърдят (и всички специалисти), че не толкова важна е големината на глобата, колкото неизбежността на наказанието. Ако човек, когато наруши наказанието, дойде за някаква глупост примерно (бутилката, която може да убие някой, не е глупост), но примерно – изхвърлен фас, или нещо такова, веднага идва глобата от 5-10 лв, буквално в рамките на часове. Въпреки че не е много висока тази глоба, тя ще има много по-възпитателен характер, отколкото глобата, която е висока, но никой не може да я наложи. Защото във втория случай има, за съжаление, доста висока вероятност от корупция. Тъй като не може да бъде наложена, вероятно и контролиращият орган може да избере дали да я наложи, или не, и се впуска в едни преговори със съответния нарушител.

Владислав Кацарски: Не следва ли едното другото? Тоест, като има такава висока глоба, тя да бъде наложена неизбежно.

Константин Павлов: Ами не. За съжаление, не следва по този начин. По-скоро се иска да имаме по-съвършена система на контрол, която изисква инвестиции. Ще ти дам два примера – контрола върху шума.

Владислав Кацарски: Тези хубави хора, дето си форсират моторите.

Константин Павлов: Това е един от проблемите. Той, шумът, се проявява по много начини – пиратки, незаконна заря, битов шум или от строителство. Какви ли не видове шум има. Хората могат да си направят едно тържество вкъщи и то да е шумно. Шумни заведения. Особено за такъв шум, който започва и свършва, и е силно в нарушение – примерно незаконната заря. Всичко, което гърми след 22:00 вечерта, е напълно незаконно. Трябва да има някакъв механизъм, по който веднага да бъде установен нарушителя и да му бъде предявена съответната претенция под формата на санкция, глоба или там, с каквото ще бъде наказан. В момента системата е доста тромава. Очаква се от районните полицейски управления да контролират тази дейност, а тя, зарята, идва, гърми се  10-15 минути и изчезва. Полицаите трябва да са буквално на мястото, за да могат да санкционират съответните нарушители. Това важи и за още много други видове шум. Примерно за форсиране на двигатели, за гонки по улиците и т.н. Трябва наистина полицаите да са  на място и да са адекватни, за да могат да контролират съответната дейност. Често те не са на място. Говорил съм с районното, че нямат достатъчно патрулиращи полицаи. Писали сме заедно писма да се осигуряват повече за някои райони, където е доста зле положението. Но ето пример, при който нарушение има, санкции следват, но за съжаление, дори самото констатиране на нарушението, не е безпроблемно. Какво да говорим след това за наказанието.

Владислав Кацарски: Сега, като бай Станко, да питам в Берн, в Берлин така ли е?

Константин Павлов: Нямам идея, винаги ми е било интересно. Но това, което съм си говорил с колеги и сме мислели какво може да се направи – може би трябва някаква по-гъвкава общинска структура да има. Примерно екополиция, която да се занимава точно с този вид нарушения, не само имаща правомощията, тъй като е полиция. Защото само полицията може да задържа хора, да установява самоличности, но и да има подходящите технически средства, с които да констатира съответните нарушения. Ние сме имали такива случаи. Примерно санкционира се някой за шум и след това санкцията пада в съда, защото се оказва, че това не е документирано със съответния лицензиран уред и не е измерено по надеждния начин.  Примерно, ако са ми правилни спомените, трябваше някой такъв нарушител да го помолиш три пъти да вдига шум в рамките на половин час, за да се направят три независими измервания, за да можеш след това да го санкцинираш. 

Владислав Кацарски: Много „хубави” закони има в България. Като кажат, че „имаме хубави закони”, и много се „възхищавам” на тези думи. 

Константин Павлов: Така че трябва доста да се реформира системата, да се въведат технически средства, да има полицаи. Защото има и друг проблем. Аз не съм сигурен дали миналия път не говорихме. Но примерно при нас т. нар. „проверки на кучетата” – дали имат платен данък, водят ли се с повод и т.н. Няколко прости правила. Да де, обаче така е написана нормативната уредба, че тази проверка трябва да се осъществява от трима човека едновременно. Тоест комисия от трима човека трябва да тръгне – един от районната администрация, един от инспектората и един полицай. Полицаят проверява документите на хората, ние на кучето, този от  инспектората – чипа, след това заедно се пише протокол. Разбирате, че тази система трудно ще проработи.

Христо Петров: Това е като инспекцията по незаконното строителство.

Константин Павлов: Ами там малко по-лесно вървят нещата, но и там е доста бюрокрация, предупреждения и т.н. Бавно вървят нещата. Имайте предвид, че трябва да се реформират нещата. Трябва да се започне от законодателството, трябва да се върви и през общинските наредби. Това, което имаме в момента като нормативни уредби, като че ли не работи в повечето случаи.

Христо Петров: Аз имам един въпрос, който е свързан с район „Лозенец”, тъй като по стечение на обстоятелствата живеят много млади хора. Какво е твоето мнение за използването на тротинетките и участието на тези „приключенци” по тротоари и по пътното платно?

Константин Павлов: Според мен в идеалния случай трябва да има обособена лента в пътното платно, оградена с физическо препятствие от движението, по която да се движат. В Париж примерно има бордюр по средата на улицата. Има лента (тя е в пътното платно), но е отделена от бордюра.

Владислав Кацарски: Както е на „Раковски”.

Константин Павлов: На „Раковски”е нещо подобно, но там е с гумени елементи. Работят горе-долу, но по-сигурно е да имат физическо препятствие и това е работещият вариант за мен. Също така моето мнение е, че това е пътят, по който ще се развиват градовете. Колите вече стават твърде обемисти, мястото става твърде малко, движението твърде интензивно и навсякъде се върви към по-нови форми на мобилност – по-малки електрически средства, по-гъвкави, което означава, че вървим към електрически велосипеди, електрически тротинетки. Има моторизирани скейтове и някакви други такива неща, с които се движат сега младите хора. И това се оформя като единственият добър вариант и алтернатива, защото той има и отношение към здравословения начин на живот, и към чистотата на въздуха, и към много други неща. Аз често давам този пример на хора, които ми се появяват в кабинета – булевард „Черни връх” в тази част, която е между мол „Парадайс” и Околовръстния път. Всъщност там по общ устройствен план трябва да изникнат едни 25-етажни небостъргачи от самия мол до Околовръстния път. Така е по общ устройствен план, който още 2007 година е гласуван. Идват при мен инвеститори да се похвалят какъв хубав проект ще правят и аз им казвам: „Добре. Проектът ви не е лош, обаче вие казвате ли на вашите клиенти, че ще трябва да идват и да си тръгват с тротинетки на работа, защото булевардът се задръсти и няма да има друг начин за придвижване?” И те: „Ние имаме право.” – „Да, имате право. Законът е написан във ваш интерес. Имате право да правите това нещо, но аз очаквам в един бъдещ момент движението да стане много тежко и тротинетката, и велосипедът да бъдат предпочитаните средства за придвижване, специално в този участник.” Много тежък е този проблем, защото той трябва да се решава по-отрано. Трябва градът предварително да направи планове, да инвестира. Това са тежки строителни процедури.

Христо Петров: В подходяща инфраструктура.

Константин Павлов: По принцип София не е известна с предварителната си инвестиция в инфраструктура.

Владислав Кацарски: Вие с главния архитект говорите ли си понякога?

Константин Павлов: С главния архитект на София често говорим. Той е един от хората, с които най-често се виждаме по работа. Говорим и за тези неща, но това изисква намеса от по-високо ниво. Изисква непреклонна воля от Ообщинския съвет и непреклонна воля от големия кмет, така че тези неща да се задвижат, преди да са станали нетърпими. Ситуацията на улицата преди да е станала непоносима. 

Христо Петров: Като споменахме главния архитект и вашата работа с него, която се налага по служебните ви задължения, имам един радикален въпрос.

Владислав Кацарски: Като гледам, на главния архитект най-бележитото му „постижение” е „Манастирски ливади”. Поздравления. Такава идиотщина не може да хрумне на никого.

Христо Петров: На този фон, когато едно продължило управление на София, вече почти 15 години от…

Константин Павлов: Да кажем 18, от 2005-та.

Христо Петров: Благодаря за уточнението. 18 години, което с днешна дата,повечето софиянци отчитаме като трагично. И в този „гювеч”, който ни се предлага, и който ние сме принудени, не само да ядем, а и да участваме в забъркването му – как управлението на един район може да бъде успешно?

Владислав Кацарски: И за мандатността. Съществува ли опасност един кмет като няма мандатност да се феодализира?

Константин Павлов: Ами дайте едно по едно. Първо, за управлението на района. Не е проста работа. Няма какво да се преструвам пред нашите слушатели, че е много лесно, много просто или много еднозначно. Общината, и даже не само общината, цялата публична власт, или община и държава заедно, е всъщност доста сложен механизъм, който може да работи само в синхрон. И това е доста тежка задача за един свободолюбив народ като нашия, който не си пада много по организацията и по авторитетите. Така че това е сложна задача и трябва всеки човек на някаква длъжност, включително и един район кмет, какъвто съм аз, да бъда разглеждан, доколкото е възможно, защото не всеки познава издълбоко как работи администрацията, а в контекста на всичко – тоест с всичките взаимовръзки, с всички неща, които се случват и по които трябва да се взимат решения. Районният кмет не е най-овластената фигура в държавата. На практика ние за повечето неща искаме съгласието и се допитваме до голямата община за нещата, които правим. Това, което аз се стремя да правя, е буквално някакви процедури и някакви идеи да прокарвам през останалите администрации, така че в крайна сметка да има ефект за гражданите на района. Няма такова нещо, което да зависи само от моя подпис, и да кажа: „Аз тука сложих този подпис, това направихме и то се получи супер”. Има неща, които предлагам, успявам да ги обоснова пред различни държавни части, в защита на гражданите на Лозенец, които постоянно по някакъв начин да прокарам през съответните общински и държавни институции, и най-накрая се получават. Примерно много съм доволен, че на територията на района направихме разширението на една детска градина (192-ра градина), като се отказахме от т. нар. „практика на инженеринг”. Инженерингът означава, че в една поръчка се обединява и проектирането, и строителството, което пък води да порочната практика, проектирането да е изключително калпаво, за да може на строителя да му излезе най-евтино. Което е като на един ученик, да му кажете сам да си даде домашното, и сам да си провери контролното.

Христо Петров: Това е предизвикало голям отпор.

Константин Павлов: Това предизвика голям отпор, защото (говорихме си в началото) процедурите са бавни, а това означава ние да разделим всяко едно строителство на два етапа – на проектиране и строителство. Естествено, две отделни обществени поръчки с всичките ѝ там особености. Това води и до закъснение – чисто физически. Но аз съм доволен, че успяхме да довършим разширението на 192-ра градина и като имахме отделен проект, и отделен строител. И след като проектантът можеше да има хубава комуникация със строителя, и да контролира до определена степен, всъщност се получи много добре. Писаха ни даже в медиите, във вестник „Капитал” – ето че можело детска градина за пример и т.н. Така че аз съм доволен. Доказахме, че този начин на работа е валиден, това е по-добрият път и се надявам  с още две разширения на детски градини да продължим по същия начин. И пак да имаме същия хубав резултат. Ето, това е нещо, което съм доволен, че прокарах в района. Но пак да ви кажа, това става със съдействието на Столична община, която отпуска парите. Става с това, че успях да убедя Столична община, че все пак е добре да се работи по този начин. Също така се обяснявах няколко пъти пред Общинския съвет, който каза: „Хайде. Защо не става по-бързо ?” Аз отговарям : „Ние избрахме един по-труден и по-бавен начин, но с идеята да стане по-добре. И то става по-добре.” Така че това е нещо, с което аз се гордея, че успяхме да прокараме, но в никакъв случай не е само мое дело. Това е дело и на наши екипи, на хора от Столична община, които ни съдействаха, включително и на правителството, което някъде 2020 година се сети да хвърли през прозореца на джипката няколко десетки милиони лева за детски градини в София. Така че този проблем започна да се решава най-накрая. Извинявайте, аз бях дълъг и вторият въпрос какъв беше?

Владислав Кацарски: Феодализирането. Отварям скоба, че нямам предвид градовете, а селата, по-малките населени места. Там има крепостни и вие не може да не го знаете.

Константин Павлов: Съгласен съм. Знам го, но не съм сигурен, че мандатността може да реши този проблем. Имайте предвид, че българската демокрация във видовете, в които съществува последните няколко века, защото преди да имаме държава, сме имали местно самоуправление. 

Владислав Кацарски: Много е хубаво, че каза „българската демокрация”, защото това е оксиморон.

Константин Павлов: Българската демокрация, която е на няколко века, и по-стара от българската държава, защото  преди това сме имали местно самоуправление, общини. Мандатността не е част от нашата традиция, никога не е съществувала и може би поради това, че известно време престоях в администрацията, съм предпазлив към въвеждане на такива нововъведения. Не съм сигурен. По-скоро си мисля, че ако подобрим медийната среда, образованието, прилагането на закона (полицията да си върши работа във всяка точка на държавата, включително и в тези села, за които говорим), ако има добре работещо гражданско общество и т.н., този проблем с феодализацията би се решил и без да въвеждаме мандатност.

Владислав Кацарски: Съгласен съм с това, но нали отнякъде трябва да тръгнем. Винаги съм си казвал, че всъщност най-важните избори в България са за местна власт. 

Константин Павлов: Аз мисля, че всички сме съгласни с теб. Ако ти сега усещаш емоциите около местните избори, те са по-големи, отколкото националните.

Владислав Кацарски: Аз мога да тръгна да пътувам, защото имам подарени от случайността едни седем дни, в които мога да замина извън София. Няма да замина, ще остана да гласувам.

Христо Петров: Така трябва да бъде, защото нашето участие е много важно.

Константин Павлов: Не можеш ли да ги комбинираш – малко да пътуваш, малко да пътуваш.

Владислав Кацарски: Аз ще гласувам и ще замина. Както казваше Висоцки: „Не се надявайте, няма да замина!” Ще замина, но за малко.

Въпросът е, че незнам откъде изхвръкнаха, пак от джипката сигурно, но в Бъкстон направиха тротоари. Ако искате ми вярвайте, много бързо ги направиха. Ще видим колко са качествени. При тебе тротоарите са хубави.

Константин Павлов: Много ти благодаря. И ние направихме доста.

Владислав Кацарски: „Лозенец”е един от кварталите, в които сляп човек може да се движи свободно.

Константин Павлов: Има още какво да се прави, особено в новите квартали на Лозенец, които са над Зоопарка и над мол Paradise. Там наистина има страшно много работа, която трябва да се свърши. Направихме доста тротоари. Сега бюджетът ни не е най-щедрият на света. Около 350 000 лв. на година е бюджетът на районния кмет да прави тротоари. Особено при съвременните цени на строителството, не е много. Столична община за един заем за тротоари, който за мен беше добър ход, защото инвестицията в тротоари все пак подобрява качеството на живот, и ще се отплати по много начини, включително и с подобрения на достъпността. Но не е достатъчно. Ние, за да имаме тротоарите, които заслужаваме, и които сами сме си ги възложили като стандарт и като законодателство, доста пари имаме да дадем още, за да ги докараме навсякъде в приличен вид. Иначе, ние в Лозенец, сме започнали от по-посещаваните места – около метростанциите, училищата, институциите и постепенно към по-малко посещаваните.

Христо Петров: А кога ще завърши пробивът от Хладилника към Зоопарка?

Константин Павлов: Той се строи в момента активно. Това е голям проект. Там Столична община има много по-голяма роля, отколкото района. Естествено, и ние помагаме, когато има някакви неща.

Христо Петров: Това е най-сериозният инфраструктурен проект за последните години.

Константин Павлов: Абсолютно е така и много разчитаме на него да поотпуши нещата, и особено в този квартал, който има големи трудности –„Витоша ВЕЦ-Симеоново”, намиращ се точно над този пробив. Там очакваме да се подобрят малко нещата с транспорта. Срокът трябваше да бъде септември, малко ще се удължи. Може би в средата или края на октомври ще се завърши и ще минават вече по този маршрут превозни средства, което е и най-важната задача. Там има две улици (в квартал „Витоша ВЕЦ- Симеоново”) –  „Могилата” и  „Екатерина Ненчева”, които са много натоварени. Те са вътрешни улици.

Христо Петров: И „Симеоновско шосе”.

Константин Павлов: Самото „Симеоновско шосе” е един от най-натоварените булеварди в столицата. Може би на него ще му се увеличи натоварването и задръстванията ще станат по-големи. Той обслужва не толкова кварталите, които са от двете му страни, а по-скоро е главният обслужващ булевард за кварталите, които са над Околовръстния път. И там е важно да се изгради малко повече, градски транспорт да се пусне, за да може да падне товара от „Симеоновско шосе”, защото дори и в момента е на ръба на възможностите си. Отпушването на „Филип Кутев” ще увеличи товара. Надявам се, че това е било предвидено и изчислено в съответните структури на Столична община. Иначе нашият тесен интерес в Лозенец е този булевард  да го има и той ще подобри нещата. Но в контекста на цялата столица, трябва да се мисли по-радикално, включително и с подобрения на транспортния достъп. Сега в квартал „Витоша”, който се намира точно над булеварда, има едни опити, които продължават още отпреди аз да стана кмет – да се въведат маршрутки, които да минават вътре през квартала. Но там улиците са тесни. По-обемен транспорт не може да мине. Тези маршрутки би трябвало малко да облекчат нещата. Ще има такива маршрутки. Наскоро минаха първите проби с граждани, които се повозиха на тях. Ние направихме допитване до гражданите – къде да бъдат спирките, как да бъде маршрутът. Със съдействието на Столична община доста напреднахме. За съжаление, Столична община няколко пъти пуска обществени поръчки за самите маршрутки. Все нещо ставаше. Този път май всичко е наред. Предполагам, че предизборно те ще се похвалят с тях. 

Владислав Кацарски: Финални думи от теб и успешен скок в кампанията. Убедително звучиш. Като те познавам, си човек, който и убедително си върши работата. 

Константин Павлов: Благодаря ти за добрите думи. Финални думи – нещата стават бавно. Да кажа нещо, което е много важно. Институцията, която дава посоката и темпото на развитие на Столична община, всъщност е Общинският съвет. Той отпуска парите, той взима решения по големите сделки, той решава едно нещо колко бързо да се придвижи и колко бавно (говоря за по-големите проекти). Общинският съвет е политически орган, в който заседават съветници. Аз се надявам, ако бъда избран следващия мандат, да имам на своя страна едно бързо работещо, напредничево мнозинство в Общинския съвет, на което мога да разчитам, за да може всички тези хубави неща, за които вие ме питате, и които гражданите искат да стават по-бързо и по-ефективно. Ако нямаме това мнозинство на своя страна, примерно, ако аз бъда избран, но мнозинството не е много функционално (да използвам този израз), ще сме свидетели на още едни 4 години на  големи мъки за прокарване на това или онова. Така че аз си пожелавам едно работещо мнозинство в Общински съвет, с което темпото значително да се ускори в общината.

Владислав Кацарски: В заключение ще кажа само, че „ако иска някой да яде пържоли, трябва да има месо”.

Константин Павлов в „Приемната” на Брайл ФМ, малко преди старта на неговата кампания за изборите за местно самоуправление за кмет на квартал „Лозенец”. Благодаря ти много.

Водещи: Владислав Кацарски и Христо Петров

Написано от Anelia Velinova