Фантазия ли е фантастиката

Разговор с писателите фантасти Тео Буковски и Николай Николов – Козия за фантастиката във всичките ѝ разновидности, за „Истории от някога” и какво ново ще се случи наесен? В очакване на инициативата „Фентъзи” за Брайл ФM. Колко страшни са хорър историите?

Владислав Кацарски: Тео Буковски и Николай Николов – Козия. Трябва да ми кажете какво е това? Аз ви питах клуб ли е? Не е клуб. Определено обаче вие двамата сте фантасти. Тео ни е гостувал вече. Станаха четири години май. Трябво пак го разнищим твоето творчество. Николай не ни е гостувал. Той за пръв път е тука, така че да те приветствам. А на Тео казвам: „Добре дошъл вкъщи!”

Тео Буковски: Добре заварили. Благодаря за повторната покана.

Владислав Кацарски: Какво се случва при вас и какво е това събиране на писатели фантасти? Какво правите като се събирате? Защо се събирате и как се случват тези неща?

Николай Николов – Козия: Първо, да започна, че тази инициатива се нарича „История от някога” и я правим от февруари месец 2015 година. Със забележката, че много от тези автори, които идват там, не са само фантасти. Те пишат всякакви други неща, но успешно влизат и в тази инициатива с фентъзи, фантастика и хорър разкази. Ние ги редуваме – всеки месец по един жанр. Пускаме тема, хората изпращат. За 20 дни си написват творбите, селектираме и след това ги четем.

Владислав Кацарски: Това е много интересно – по тема все пак.

Николай Николов – Козия: Да. Последната например беше фантастика. Така се падна  и темата се наричаше „Порталът”.

Тео Буковски: Като всеки месец се редува. Единият път е хорър – истории на ужаса, след това е научна фантастика и после фентъзито, или „магическата фантастика”, както навремето…

Николай Николов – Козия: Може да се каже, че дотука, дори с такива промеждутъци на паузи (всъщност два пъти беше така), минали са според мен над 700 разказа вече.

Владислав Кацарски: Магична фантастика и научна фантастика. Аз, като един човек, който не съм преминал през „Портала”, обаче такива теглила изтеглих през това време, дето преминах. По-добре да имаше „портал”, да бях дошъл тука.

 Някога имаше една библиотека „Галактика”, която казваше, че е научна фантастика. Имаше неща, които изобщо не звучаха научно, но те казваха „научна фантастика”. А сега казваме „фентъзи”. Ако обичате, теоретизирайте на тая тема, защото малко не ми е ясно.

Николай Николов – Козия: На фентъзито започна да се набляга с чисто комерсиална цел, защото на Запад това нещо се продава страшно много. Знаем и доста големи глупости, след като ги филмират…

Тео Буковски: За мен фентъзито е приказка за подрастващи и за възрастни. Може да обединим всичко като една фантастика. Това е голямото поле. Оттам нататъка са секторите. Научната фантастика се базира върху някакви научни факти, които, пренесени, било то в друга реалност, или в друго време, авторът започва да фантазира. Но има някакъв научен елемент. Примерно…

Владислав Кацарски: Клифърд Саймък, „Щамът Андромеда”.

Тео Буковски: Да. Или Артър Кларк с неговата „Одисея”, или да вземем, защото сме в България, Весела Люцканова с нейните „Клонинги”. Това си е една научна фантастика. Историите на ужаса там станаха доста модерни покрай Стивън Кинг. Акцентът е върху страха, върху необяснимото. Дори понякога той не се и вижда. Там почти няма наука, няма научна основа. И фентъзито става модерно може би заради това, да активират читателите на възраст между 10 и 25 години. Това е фантастика, пренесена от приказките с магическите елементи – с принцесите, с доброто, с добрата и злата магьосница, с драконите, чудовищата, рицарите.

Владислав Кацарски: Да си поговорим за естетическия ефект, защото някои от тези неща звучат доста страшничко и са направо мега садистични. Момичето се къпе, виждаш лицето на екрана. Влиза под душа и изведнъж злият демон не се промъква в банята, а дава газ на водата инаправо я сварява.

Тео Буковски: Това е почти като „Психо” на Хичкок. Авторите, плашейки своите читатели, се опитват да покажат не само злото, но и да наблегнат на кое е зло, и кое е добро. Да покажат инстинктите на човека, неговата патологична мисъл и доколко можем да различим добрия от лошия човек, благородството от злобата.

Николай Николов – Козия: Да вметна нещо само. Всъщност по-добрите хорър разкази са тези, в които няма садизъм и насилие, а имат чисто психологически характер и философско ниво… Това са по-добрите хорър разкази. Другото е докъде му е прагът на търпимост.

Владислав Кацарски: Тука няма как да не отскоча, Николай, и да не направя връзка – да, психологическият разказ е нещо, което наистина може дори да те извиси, защото става въпрос, че все пак ти можеш да надделееш там, където се лее кръв. Това не провокира ли някои тъмни сили в човека и това да отключи агресия?

Тео Буковски: Аз не мисля, че, четейки, ако един човек е достатъчно възпитан, достатъчно познава своя характер, може да стане злодей. Да, в много случаи историите на ужаса провокират нашите страхове, действат първично, на такова ниво, но не смятам, че може да отключи. Това е все едно, ако четем криминална литература, ако четем Агата Кристи, да станем убийци. Така че е въпрос на въображение. Според мен всяка част от фантастиката отключва нашето въображение в различни зони.

Николай Николов – Козия: Плюс това, както си говорихме, малките ежедневни неща, несгоди, спънки, които виждаме, по-скоро те отключват психози на хората. 

Владислав Кацарски: Безспорно. Даже някои разговори в магазина могат да те докарат до лудост. Особено като тръгнеш да се бориш с нашата администрация, която за нищо на света не може да я преодолееш. Има такива моменти.

Тео Буковски сме го представяли при нас като писател, романист. Сега гледам, че като разказвач ни се представяш с тази книга, дето е на масата.

Тео Буковски: Да. Предният път бях дошъл по повод романа „9.8 по скалата на болката”, заедно с Десислава Шейтанова. Той беше един психологически роман. За това как двама човека – един мъж и жена – се надлъгват кой кого може да убие другия. Слава богу, засега (минаха 4-5 години) не сме убили. Докато новата книга „А те прелитат нощем – кратки измерения на болката”, и подзаглавието ще го кажа, защото то най-кратко обрисува това какво има между кориците. Това са „кратки измерения на болката”.  Те са кратки разкази, основани най-често на някакъв медицински факт. В повече от половината разкази, даже са на базата на мои преживявания, на случаи от лекарската ми практика, които съм развил чрез полета на въображението, и съм поизмислил това-онова.

Владислав Кацарски: Николай, ти какво пишеш?

Николай Николов – Козия: Аз пиша най-различни неща. По принцип във фентъзи сферата се изчерпва това с книгите-игри, които пиша. Да кажем, последните няколко години съм написал 4-5 книги-игри, един сборник разкази, които са нормална проза. И сега, тази година, би трябвало да ми излезе една нова стихосбирка. Чакам само съпругата ми, която е художник, да нарисува илюстрациите.

Владислав Кацарски: А защо Козия?

Николай Николов – Козия: Когато бях юноша, сега се казва тийнейджър, може би 15-годишен, се опитах да си пускам една брадичка, такава  „интелектуална”. Някой беше решил, че това е „козя брадичка” и така тръгна. Плюс това, аз съм от Стара Загора. Там няма нито един уважаващ себе си човек, който да е без прякор.

Владислав Кацарски: Вие там сте особена губерния. Между другото, това е един от любимите ми градове. Много харесвам Стара Загора.

Тео Буковски: Градът на липите и поетите. Сега вече можем да кажем и на Козия.

Владислав Кацарски: Тоя град мен ме е награждавал и аз го уважавам. Няма как да не го уважавам. Читалище „Николай Лилиев” ме награди. Винаги се чувствам много спокоен като отивам в Стара Загора. Нямам представа на какво се дължи. И освен това как се казваше „няма мое, няма твое – всичко е Берое”. Много ми харесва в Стара Загора това, че стадионът се намира под „Аязмото” и спокойно можеш да не си купуваш билет… 

За съжаление, не знаех, че Николай пише стихове. Обаче сега, ако някой ми „изцели”, така да се каже, някое стихотворение наизуст, аз може и да се съглася, ама няма да съм му много благодарен, че прави този номер.

Николай Николов – Козия: Като излезе стихосбирката, тогава…

Владислав Кацарски: Ще я представим стихосбирката. Казахте, че от 15-та година се събирате.

Тео Буковски: Всъщност той е основателят. Аз година след това се присъединих.

Владислав Кацарски: Искате да кажете, че почти всеки месец вие 8 години се събирате и четете.

Николай Николов – Козия: Да. Веднъж пропуснахме една година само.

Тео Буковски: Покрай Ковида. Тогава всичко замря.

Николай Николов – Козия: Две прекъсвания сме имали.

Владислав Кацарски: И продължавате. Но там четете строго фентъзи неща, нали?

Тео Буковски: Не, има и хорър, има и фантастика.

Николай Николов – Козия: Един месец темата е научна фантастика, следващия месец е хорър, третия месец е фентъзи и после пак – така се редуват.

Владислав Кацарски: Трябва да видя къде да се включа там, да ви покажа един-два мои разказа, че аз нещо не се ориентирам. Те, че са някаква фантазия, фантастика, определено са. Но не знам къде могат да се класират.

Тео Буковски:Примерно Рей Бредбъри къде може да го сложим? Или Урсула Ле Гуин? Затова е интересно, че тези жанрове се преливат. Те са преливат дори и в криминалния, даже сега има много ърбан фантастика, кибер-пънка, много нови течения. 

Николай Николов – Козия: Градско фентъзи.

Тео Буковски: Да. Дори и книгите-игри. Те бяха много популярни 90-те години, когато нямаше компютри, нямаше конзоли. Но ето, сега те пак си се възраждат.

Николай Николов – Козия: Ние от 2011-та досега сме издали много повече…

Владислав Кацарски: Николай, можеш ли да кажеш какъв е механизмът на книгата-игра? Защото аз не съм чел нито една книга-игра. Не знам защо не съм чел.

Николай Николов – Козия: Сюжетни разклонения според избора, който правиш в дадена ситуация.

Владислав Кацарски: Само че тя има първа, втора, трета, четвърта, пета, шеста страница. Как се случва така, защото като държиш джойстика, аз мога да завия наляво, мога да завия и надясно. Първо ниво, второ. А тука какво се случва?

Николай Николов – Козия: Пасажите са разделени на „епизоди”, така се наричат. Всеки един епизод си има номер. В неговия край има някакъв въпрос или тип дадена ситуация, която трябва да разрешиш. Имаш три или четири предложения. Всяко предложение те води към друг епизод. Избираш си какво да я правиш ситуацията и отиваш на друг епизод. Сега вече има такива механизми със скрити преходи, с подсказки, които ти ги знаеш отпреди това. С математически загадки, логически загадки – те ти разкриват други епизоди. Но това е вече много сложно за разказване. Общо взето това е – сюжетните разклонения.

Тео Буковски: Включително вече има към книгата игра и се правят фигурки, карти.

Николай Николов – Козия: Има много различни неща. Може и нищо да няма.

Владислав Кацарски: Това, което каза: „Може и нищо да няма”, аз може би точно към този отговор съм се опитвал да те склоня. Защото се опитвам да си представя, когато един сляп човек чете книга, която е книга-игра, написана на брайл.

Николай Николов – Козия: Тогава пак може да се заложат психологически загадки.

Владислав Кацарски: Не, то сигурно има. Картата няма да свърши работа, това искам да кажа.

Николай Николов – Козия: Картата – не. Но по принцип те се наричат чисти книги, в които няма абсолютно нищо. Просто сядаш, четеш си, стигаш доне някакъв обрат. Той и Любо Николов също има. Примерно „Гримоар” на Любомир Николов – Нарви, известният преводач и фантастичен писател. С него се познаваме покрай книгите-игри. Навремето имаше едно списание „Мега игра”. Той си беше написал хоръра – история, която се казваше „Гриноар”. Нямаше нищо, карти, само психотрилъра. И изборите. И беше страшно интересно.

Владислав Кацарски: Надявам се, че това, което искаме да направим като инициатива – а сега ще го кажа какво е – хората от инициативата „Фентъзи” да представят своите произведения в Брайл ФМ и те да станат достояние на слушателите на радиото, така че да можем да ги слушаме в нашите предавания. Това като анонс, понеже днес е последната „Приемна” за сезона. Очакваме това да се случи някъде през месец октомври. Тоест от 1 октомври трябва да стартираме. Всеки понеделник от 19:00 часа е територията на фентъзи литературата. Ще се опитваме да ви представяме разкази, които са записани в нашето студио, и разбира се, и от литературните четения на вашата инициатива.

Николай Николов – Козия: Ние благодарим за поканата. И наши автори ще се отзоват възможно най-бързо, за да се случват нещата.

Владислав Кацарски: Много се надявам, че това ще стане желана рубрика в нашето радио. Благодаря ви, че дойдохте, момчета.

 Тео, имаше ли един разказ от две страници тука, в тази книга?

Тео Буковски: От две страници имам. В „Историите” има регламент за краткост на разказите. Той се казва „Животът по-кратък от минута”. Затова е и толкова кратък.

Владислав Кацарски: Понеже Николай го хванах неподготвен с неговата поезия, обаче Тео държи оръжието в ръцете си.

Тео Буковски: Ще стреляме ли?

Владислав Кацарски: Пушка има на сцената, трябва да гръмне, защото първо е по Станиславски, после е по Чехов. Ще вземем да прекараме театъра през крив макарон и ще стане беля. Чакай да се опитам да си спомня, но ми се струва, че си първият гост на журналното предаване „Приемната”, който ще чете разказ в нашето предаване. Но пък така ще завършим хубаво, защото това, като край на сезона, идва идеално. Сега ще присъстваме на едно такова четене. Започваме да слушаме „Животът по-кратък от минута”.

Тео Буковски: Би трябвало за 2-3 минути да съм го прочел.

„Животът всъщност е различен.

Защото е лято. И мирише на морски залези. Рано сутрин.

И на ванилов сладолед. Когато вали градушка.

И защото съм влюбен. В ангел, който не плаче. Никога!

Тази любов е моята абстиненция.

Понякога пия кафето с трамадол. Заради болката.

Тази сутрин то ухае на бадеми.

– Защо си поръчал кафе? Нали знаеш, че пия зелен чай с канела и дафинов лист.

Усмихва се. Усмихва се не така, както го правеше преди година или дори преди три месеца. Разтяга устните си встрани, но очите… очите не се усмихват. Опитвам се да разбера защо. Честно казано никога не съм успявал да гадая по звезди. А и да можех, не бих искал. Но мога да чета по очи. По очите, с които се запознах преди време, а не по тези, които срещам напоследък. А и вече не мога да видя нищо в онова замръзнало огледало, в което се е превърнал сега погледът срещу мен.

– И защо винаги избираш крайна маса, сякаш се страхуваш да не ни видят? Любовници ли сме, за да се крием?

Мисли, че любовта е най-страшното престъпление, което трябва да бъде укрито от полицията. И от другите хора. Понякога ми внушава и аз да мисля по този начин. Но днес се наложи да избера ъгловата маса, за да придам допълнителен аромат на кафето, а сервитьорката и околните не трябваше да разбират за това.

– Трябва да намалиш сладкото! Възрастта ти…

Отчупва с виличката върха на шоколадовата торта. После леко го побутва, за да го катурне в чинийката и забучва между зъбците само глазурата. Преглъща бавно, сякаш да се наслади по-дълго на топящата се по небцето захар.

– Кога ще се откажеш от зависимостите си? Кафе, торти… Животът е толкова кратък! Ти изобщо изследвал ли си си някога холестерола?

Зная, че съм зависим. От кафето, от шоколада и ваниловия сладолед, от морските залези и от срещите ни, от усмивката, но не тази сега, а от онази миналогодишната, от сънищата, в които се надявам някога да дойде. След тази наша…

– Последна среща. Приеми го! Аз трябва да живея живота си, а ти твоя. Няма смисъл да ги смесваме, сякаш че ще рисуваме с акварелни бои.

Животът не е картина и никога не е бил цветен. Убеден съм в това. Има само обич и само омраза. Защо да си създаваме миражи? Така или иначе животът ще продължава да си рисува само в черно и само в бяло. Защото е далтонист. Като мен.

– Ще ни останат спомените… Което не е малко. А, да, и трудно ще се срещаме в сънищата, защото аз не сънувам.

О, това не го знаех! За сълзите – да, но сънищата… Ще наблегна тогава на спомените. Среднощ ще тъгувам по онези очи, които някога се усмихваха. И пишеха. И по онзи едва забележим рубин край лявата зеница.

– Това е, тръгвам! Изпий и моето кафе като за последно! И престани да си съчиняваш мечти! Ще живееш по-безгрижно. Това няма защо да го обсъждаме вече. Не си по-различен от другите. Просто се освободи от всичките си зависимости!

Ще го направя. Ще спра кафето, ще мина на строга диета заради възрастта и липидния си профил, мога даже да не се и влюбвам повече. Но вероятно ще остане онова коварно състояние. Онази странна моя привързаност към самосъжалението, която ме прави различен. Нима тази зависимост е закодирана в гените ми?

– Може и да ти се обадя утре. Или да се видим другата седмица…

Зная, че няма. Няма! Но трябва да кимна в знак на съгласие. И да се направя, че съм повярвал.

– Хайде, благодаря за тортата!

Усмихва се. Само с устни. И леко побутва чашката си към мен, преди да изчезне завинаги от живота ми.

Понякога се налага да пия кафето с болкоуспокояващи. Когато съм се опитвал да мечтая насън, но акварелните бои са свършили. Останал е само черният туш за графики.

Вдигам чашката и леко я разклащам. Тази сутрин кафето ухае на бадеми. Заради цианида, който ще ме освободи от всичките ми зависимости. Зная, че болката ще трае само миг, миг по-кратък от живота. Защото съм влюбен в ангел, който няма да позволи да ме боли много. Само толкова, колкото мога да понеса. Искра черна светлина.”

Владислав Кацарски: Внимавайте в кого се влюбвате, слушатели и зрители, защото може да осъмните някоя сутрин с кафе, което леко ухае на цианид.

Тео Буковски: Само един кратък научен факт. Има хора, които не усещат цианида, не усещат миризмата на горчиви бадемите и тях може да ги отровите винаги с цианид. Просто няма да го усетят.

Владислав Кацарски: Само към цианида или изобщо?

Тео Буковски: Да, специално към миризмата на цианида. Не че са прекарали Ковид примерно, но има хора, генетично не усещат тази миризма.

Владислав Кацарски: От състрадание към някои хора, които изключително не обичам, няма да попитам двамата тук, в това студио, откъде да си намерим цианид. Но искам да ви кажа, че може да се намери.

 Момчета, благодаря ви, че бяхте тука. Беше много хубаво. Очаквам с нетърпение, освен вашата инициатива „Фентъзи”, да се случи и другата инициатива „Фентъзи” за Брайл ФM, която да успее да покрие естетическите критерии за фентъзи на нашите слушатели и зрителите, тъй като това, което ще записваме, ще бъде записвано и на видео. 

Това беше всичко за днес. „Приемната” завърши. Останете с Брайл ФМ, защото това е територията на свободните хора, а само свободните хора могат да бъдат щастливи.

(Пълното интервю може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova