Режисьорът Николай Василев: Филмът „Ваклуш” за мен беше вътрешна потребност и отговорност

Новият филм на Николай Василев за Ваклуш. Път, прозрения, религиозна философия.

„Не дали ще се „качиш“, въпросът е „да се върнеш и да донесеш“. Наистина хората не могат да разберат какво значи „да раждаш“…“ (Ваклуш Толев)

Анелия Велинова: Ваклуш Толев – богослов, общественик, лектор, автор на множество трудове с религиозно-философска и културно-историческа тематика. Това е човек, който оцелява през затворите и лагерите на комунизма. Самият Толев твърди, че страдание не съществува, че то е развитие. Преследван като враг на народа, Ваклуш Толев учи, че няма зло, защото то е нееволюирало добро. За него човекът не е грешник, както е според религиите, а е бог в развитие. След 89-та година е поканен да преподава в Пловдивския и Софийския университети, и там, в лекциите си по история на духовното знание, напомня често надписа на Делфийския храм: „Познай себе си и ще познаеш боговете и света.” По ирония на съдбата той самият преживява това познание и формулира своето учение като Път на Мъдростта. Затова го наричат и Учителят на Мъдростта. А Николай Василев е негов ученик и последовател, сценарист, режисьор доста активен в намиране на вълнуващи сюжети и герои. За филма му „Приказки” Николай е удостоен през 2010 година с наградата Джеймисън на София Филм Фест за най-добър български късометражен филм. В творческата му биография са наградените филми „Добрият самарянин”, „Пътят към Тива”, „Високо”, „Добрият ад”, „Резервни крила”, „Осенения”. А през 2019-та „Формулата на Тео” (за един учител по физика от Казанлък – Теодосий Теодосиев) се превърна в нещо, което пълнеше киносалоните не само в България, но и извън границите. През 2021 година Николай Василев представя филма си „Да бъдеш Майстора” – един портрет на Владимир Димитров – Майстора. И последния му филм, преди „Ваклуш”, според мен е „Гладиатор” за олимпийския шампион Боян Радев. Документалния филм „Ваклуш” Николай снима в продължение над 20 години и сега филмът ще бъде представен в прожекции в градовете Шумен, Добрич, Силистра, Бургас, Казанлък. В страната предстои това представяне на филма.

Владислав Кацарски: Николай, първо да ни разкажеш малко за Ваклуш в твоя живот.

Николай Василев : Здравейте. Първо ми е драго да гостувам на вашето радио и по този начин на вашите слушатели. Много е трудно да се обясни В(А)клуш, всъщност там му е правилното ударение на името. То оттам още тръгва трудността. Всъщност там е разковничето. Там е тайната на името Вак – означава „висша духовна сила” от санскрит. Тоест това е същността. Понеже името е необичайно, оттам тръгва цялата необичайност, ако щете. Много е трудно да се обясни Ваклуш. Това е все едно да се опитаме да обясним духа, придобил човешка форма. Аз затова може би 20 години се лутах в тази експедиция. То за мен беше като експедицията на „Златното руно”. Бях на един кораб, на една духовност, която според мен ще промени света. Защото самият Ваклуш е преживял тая духовност именно като политически затворник в Белене. Той е събудил в себе си духовността там. На такива необичайни места за човешки изтезания и пречупвания, той всъщност е разгорил в себе си огъня още по-силно. Като птицата феникс, вместо да го унищожат, той възкръснал там с едни идеи, които могат да възкресят всеки друг- че няма страдание, че той е развитие, че няма зло, че има нееволюирало добро и че човекът е бог в развитие. Аз на 21 години като се докоснах до него, нямах тая култура да определя тези идеи като толкова фундаментални. Той, на онзи етап от живота ми, ми се стори изключително магнетичен като личност. Започнах да го изследвам, да го снимам. Всякакви поводи си търсех, за да се видя с него, за да си поговорим, за да разбера повече и повече за тоя свят на духа, в който той обитаваше. И така се натрупаха едни стотици часове, които си бях казал, че за 100-годишната му (тъй като той тази година  през месец януари навърши 100 години) ще трябва да направя филм. И фактически предпремиерата беше в Пловдив на 1 януари. След това голямата премиера в София беше на София Филм Фест на 19 март. Със сигурност, пак казвам, е много трудно да обясня кой е Ваклуш, защото според мен това, до което аз съм се докоснал, то е наистина изключително. Но аз и затова направих филм, за да се опитам по-цялостно да създам един образ, да могат хората да го видят през тия 20 години – с кой се е срещал, какво е говорил. Защото той в един момент, след като излиза от затворите, завършва Богословие. След това е поканен да преподава след промените в Пловдивския и Софийския университети и формира едно учение покрай хората, които организират неговите лекции. Те, слава богу, записват всичкото това. После издават книги. „История на религиите” е една от най-четените му книги. „Езотерични школи и мистични учения”, „Седемте Лъча на еволюцията”, където въз основата на това събудено духовно знание, формулира едни нови концепции за промяната на света. Тоест той извежда мисленето на човечеството над дуалистичния модел на мислене. Не там, където е доброто и злото, защото всъщност виждаме, че там само имаме проблем с противопоставянето, когато живеем в полярностите. Той събужда в себе си прозрението или това, което наричаме мъдрост – да видиш света в единството му. И успява чрез неговите лекции, чрез неговото познание, което е дал на хората, да ни заведе в един друг свят, където може да започнем да водим битка вътре в себе си, а не с човека отвън. 

Владислав Кацарски: А в теб какво промени Ваклуш Толев?

Николай Василев : Това, което промени, е, че ме освободи с познанието, с което се докоснах до него. В крайна сметка, когато се срещнах в него, бях дете, което търсеше отговорите – какъв е смисълът на живота. И не го намирах в тези духовни концепции, които съществуваха, които прерових – философски, научни. И той ме спечели с една мисъл, която помня още тогава, че „знаешият човек е повече от безгрешния”. Тоест не идеята просто да бъдем безгрешници, стерилни и лишени от опит, а да имаме идея, че всяко нещо, което вършим, е част от растежа на душата. И дори и грешка. За Ваклуш не съществуват грешки. Дори не същества грях. Той казва, че това са социални формули, които се ползват за контрол и за вкарване на чувство за вина и за страх. И това ме освободи – че знаещият човек може да бъде повече от безгрешния. Това ти дава възможност да еволюираш, да имаш динамиката да се развиваш, да се обучаваш, да научаваш. Нищо, че в тоя момент не може да си съвършен. Ваклуш също така казва: „Не идеята да бъдете съвършени, но въпросът е да бъдете божествени”, което също е освобождаващо. Защото съвършенството пак е някакво поведение, което дори може да прерасне в компулсивно разстройство и в мании, докато божествеността е малко по-друго поведение. Това е да се живее идеята за нашето предназначение като човеци. Това всъщност е най-голямата тайна в това познание, което той внесе – че ние сме дошли тук на планетата, за да се обожествяваме. Носим вътре в себе си, дори най-примитивният човек носи бог вътре в себе си. Просто трябва да го събуди. Но това изисква да има подготовка. И тука примерно може би ще бъде интересно да ви споделя един мит. Митът за Едип, който той разглежда. Той в своите книги разглежда всички културни пластове и познания по съвсем друг начин. Говори, че идеята на Едип е точно идеята на богопознанието. Това е, когато слезеш в материята, да спиш с майка си. Тоест да влезеш в материята. Това е да спиш с майка си, а да не познаеш баща си, който е духът. След това като разбереш какво си направил, да се ослепиш. Тоест да спреш да виждаш с външните се очи и да се оставиш на душата да те води. Това е всъщност идеята за вътрешното познание. Това е Антигона. Тоест това са едни процеси, които са много духовни, които митологията ни оставя. Или пък примерно идеята за Сизиф, сложен на корицата на новата му книга „История на религиите”, за който цялата култура твърди, че Сизиф е някакъв мазохист, който прави безсмислен труд. А Ваклуш казва: „Величието на Сизиф не е в безсмислието на труда, а в липсата на отчаяние.” Тоя камък да го качваш непрекъснато, въпреки че знаеш, че ще слезе. Това е моментът на обучение. Знаеш, че не е целта да качиш камъка, а през това, което минаваш, обучавайки се, докато го тикаш нагоре. Всъщност това е обучението на душата. И това са неща, които ме впечатлиха в него, е много слаба дума. Те разтвориха един нов простор, в който хоризонтът, загубил убежните си линии, и той стана просто безкраен. 

Много е голямо изключението да срещнеш истински духовни учители в живота си. И това е най-голямото ми богатство, че съм срещнал такъв, който нито ми показваше чудеса, нито ме съблазняваш с някакво евтино знание, което ще донесе бързи резултати. Както сега ги гледам, че върлуват навсякъде. Той учеше, че духовното знание трябва да ни научи не да имаме, а да бъдем. И това е богатството, това е пещерата, която отвори той пред мен, в която, слава богу, няма разбойници, освен моите мисли лични, с които се опитвам да се преборя, като ги накарам да еволюират.

Анелия Велинова: Ще ти задам два въпроса едновременно. На лекциите, на които аз съм присъствала – това е човек богослов. Знаем, че там канонът, канонизирането, доктрината е изключително силна. А на лекциите аз виждах един човек, който излизаше извън всякакви граници. Който наистина разтваряше всички граници и нямаше никаква догма в това, което преподаваше. Страхотни последователи имаше, много постоянни, които идваха на лекциите. Но ти беше плътно до него и още някакъв кръг много близък. Другите хора развиха ли се, направиха ли такъв скок, както ти в търсенето на темите, на обектите, на начина, по който представяш това, което забелязваш?

Николай Василев: Той наистина е по образование богослов, но това е по-скоро някаква социална формула. И във филма казва: „Не аз имах нужда от това.” По-скоро хората, които са го заобикаляли, защото когато събужда някакъв интерес и любопитство, хората го питат какво е завършил. А той нищо не е завършил, защото е „враг на народа” и няма право да учи. Затова завършва Богословие, за да може да се успокоят, че нещо е завършил. Но неговото знание не е богословско. Богословието е много малка част. То е по-скоро да види светът докъде е стигнал, за да може да направи обясненията си по-разбираеми. В този смисъл той имаше една фраза. Казваше, че „на небето рамка не може да се сложи”. Той не слагаше рамки на небето. Но имаше около него всякакви хора, от всякакви сфери, от всякакви йерархии – социални и духовни. Включително идваха свещеници. Една част от тях му бяха състуденти. И идваха, четяха неговите трудове, неговото списание „НУР”. Но всъщност всеки си взимаше на неговото си ниво. Той даваше храна, в която имаше за всеки. Не бих казал, че може да се унифицира примерно, че хората са стигнали до някакво конкретно развитие покрай него. Не, всеки си върви някакъв личен път. И това всъщност е силата. Той не правеше нова религия, която да нареди някакви чинове и санове. По-скоро раздухваше един вътрешен огън във всеки. И това беше отговорността на всеки вече, като раздуха този огън, дали ще успее да го направи по-силен, или ще тлее, колкото може да понесе човек. Това са промени, които касаят столетия и хилядолетия на душата. Той изповядваше идеята за прераждането, разбира се. И казваше, че това обожествяване става със стотици идвания тук и заминавания. Този камък на Сизиф стотици пъти слиза и стотици пъти се качва. Хиляди дори. Така че това, което е дал, по-скоро той даде едно ново учение, една нова концепция, която е след идеята за любовта – идеята за мъдростта. Не само да имаме поведение на поносимост, ами да имаме и знание. Защото любовта дава поведение на поносимост. Тя може да види другия като брат. Но Ваклуш даде едно друго нещо, което е много по-следващ етап. Той казва: „Вие не сте само братя и сестри, вие сте събожници.” Тоест трябва да се научим да гледаме на другия като събожествен. Всеки носи бог в себе си и трябва да направим единство на ниво духовност, а не само на ниво биология и кръв, каквото е братството и сестринството.

Владислав Кацарски: Това участие се очертава като едно от много съдържателните участия в нашето радио. Животът на филма оттук нататък и къде може един човек да си намери книгите на Ваклуш Толев?

Николай Василев: Филмът живее, благодарение на зрителите си. Засега те са, слава богу, будни. Дори и в Бургас една зала от 500 човека е абсолютно изпълнена. И пак казвам, това не е за човек, който дава евтин успех, бърз. Той говори за неща, които имаме да осъществяваме столетия и хилядолетия. Така че това много ме радва. Иначе книгите – в момента се работи върху издаването. Издадена е „История на религиите”. Там са разгледани всички основни големи религии, като той ги преценя през духовния си поглед. Не просто като история, ами определя кое какво изгражда в духовната еволюция на човек, без да ги отрича. Предстоят да излязат „Езотерични школи и мистични учения”, първи том и втори том. Там е разгледал мистичните учители като Хермес, Кришна, Орфей и Питагор. Теософия, розенкройцерство. Дори и за Дънов има глава. Те ще излязат може би до месец-два. А иначе, слава богу, неговите лекции са записани във видео и аудиозаписи. Има канал в ютюб, който е „Ваклуш”, и там са публикувани някъде над 200 лекции на различни теми. Не е лесен за слушане, защото ние сме свикнали с примитивното мислене – едно плюс едно да е равно на две. А пък в неговото слово невинаги едно плюс едно е равно на две. Той създава едни многопространствени, многоизмерни и по-скоро интуитивни пространства, в които човек трябва да има търпение и поносимост, за да види цялата картина на словото. Така че в ютюб има негови лекции. Който има интерес, може да ги прослуша там. 

Анелия Велинова: Някаква организация ли сте създали след неговата смърт?

Николай Василев: Да. Има общество което се казва „Път на мъдростта”. То е организирано от студенти и преподаватели от университета, Пловдивския и Софийския, което в началото е школа. После прераства вече в общество. Има хора, които имат отговорност да съхранят и да издадат това, което той е оставил като наследство и като учение.

Анелия Велинова: Искам още един въпрос да ти задам. Петър Дънов е голям колос в нашето духовно развитие. Оставя също огромна следа. Той се занимава с развитието на интуитивните възможности на човека и познанието пак. Но тука Ваклуш работи с ума, което е ниво опасно, защото винаги може да те подведе. Да влезе в илюзорен свят човекът.

Николай Василев: Това е само привидно. Ваклуш работи по-скоро с интуицията, която я облича в ума. И другото, което е, че някои казват, че има някаква прилика. Освен това, че са с дълги бели коси и бради, и възрастни, няма никаква прилика, защото Дънов си остава учител на дуализма. Той говори за добро и зло. Той говори за зли сили, говори за неща, които създават страх и стрес в човек. А Ваклуш казва, че няма зло. Няма зла сила, която да е сътворена и да контролира. Тоест това са нееволюиралите сили още. Те могат да бъдат наречени лоши в този смисъл. И другото, което е, че Дънов е учител, който се занимава изключително с етика, нравственост и добродетели. А Ваклуш въобще не се занимава с етика и нравственост, по-скоро съзнание. Когато човек го осъзнае и приложи, етиката и нравствеността идва като следствие, а не като самоцел. Този смисъл има голяма разлика и по-скоро е обратно. Дънов остава в полето на мисълта, където е доброто и злото, а Ваклуш се изкачва в полето на интуицията, където няма зло и добро. Има единство и се опитва чрез интуицията да я свали в мисловния свят, който да бъде одухотворен вече. 

Анелия Велинова: Има ли последователи извън България?

Николай Василев: Има много приятели, бих казал, които са негови студенти и ученици. Те са в целия свят и сега, покрай филма, се събуждат спомените им за Учителя им. И предстоят да бъдат превеждани тези текстове, неговите, които никак не са лесни за превеждане.

Владислав Кацарски: Можем ли да говорим за учение на Ваклуш Толев?

Николай Василев: Да. Той формулира учение, което се казва „Път на Мъдростта”. И то е изключително фундаментално и различно от всичко, което е дадено като всякакви мистични или религиозни. То не е религиозно учение. То е над религиозно. Така че има. И основните неща са, че човекът е бог в развитие. Всъщност това е пътят как да събудиш бог в себе си. Това е. Без да се страхуваш от злото, защото го няма. И без да се страхуваш от грешките.

Анелия Велинова: Понеже ти беше близко до него, как ти изглеждаше като обикновен човек? Не като лектора, като Учителя, който застава и привнася една идея.

Николай Василев: При него нямаше обикновено. Той дори в обикновения разговор, как да кажа, това беше надчовешко говорене. Дори в обикновеното нещо, като ти обяснява как да изкопаеш фъстъците си, защото той гледаше фъстъци в двора си, или пък нещо друго, чисто битово, дори и там вкарваше духовния свят, духовния смисъл. Аз като една шега с приятелите – те ми казват: „Обясни ни какъв е този Ваклуш Толев, който 20 години си го снимал?” И аз казвам: „Това е все едно да срещнеш извънземен. Не е с космически кораб, ами облечен в кожа като нас, който да се опита да ти говори на човешки език, обаче всъщност да носи свръхпознание и се опитва по някакъв начин да ни научи на него, за да може да се променим. За да може да активираме личната си еволюция.” Такъв беше. 

Владислав Кацарски: Кое ни гарантира, че не е извънземен?

Николай Василев: Ами нищо. Просто не беше зелено човече. Иначе си беше абсолютно извънземен. Той беше излязъл извън матрицата на човешкото и съзнанието му беше на съвсем друго място, където наистина си беше надпланетно. 

Анелия Велинова: Съзнанието може би да е било, но когато човек се доближеше до него енергийно, чисто енергийно, усещаше много чиста и висока вибрация и никакъв укор. Нещо, което не е характерно за нашия свят. Нали знаеш, всеки съди според своята мярка. При него нямаше никакъв укор и аз не можех да съвместя това, как са го изтезавали в Белене, в затворите и как той не обвинява тези хора. Не го възприема като някакво наказание за себе си.

Николай Василев: Той е издигнал съзнанието си надматериално. Когато фокусът е над физическото тяло, което трябва да съхраниш и пазиш като ценност, ти вече нямаш проблем със света. Тоест той дори не е ходил на тия места, не се оплакваше. Дори не използваше думата затвор. Това във филма става ясно. Защото физически е бил затворен, но духът му не е бил там. Той просто е бил неограничен. И това не са някакви метафори. За Ваклуш метафорите на важат. Духовните метафори не важат. За него духовността беше абсолютна реалност.

Анелия Велинова: Веднага си спомням как завършва на Шукшин „Степан Разин”, когато го хващат – този разбойник, бунтовник. И започват да му разчленяват ръцете и краката. Последната картина аз я преживявах месеци наред. И как той надскача физическото, издига се нагоре и не усеща тази мъка. Беше потресаващо описано. Може би нещо такова е изживявал и този човек.

Николай Василев: Със сигурност се е издигнал над човешкото, над материалното, защото това е фактически неговата сила после. Той не е някакъв позьор, който да е страдал и после да се прави на мъченик. Дори отрича мъченичеството, което е цяла концепция в християнството. Той каза, че те не са успели да трансформират страданието си в развитие. Тоест не са успели да се издигнат над мъченичеството си. Той дори не говори за мъченичество.

Анелия Велинова: Да, но като мъченик се възприема и Христос на Кръста.

Николай Василев: Това е, защото са ни го натрапили. Той казваше, че Христос е демонстрирал как се води битка между дух и материя. А пък Ваклуш демонстрира как може да изведеш от затвора духа.

Владислав Кацарски: В тази връзка имало ли е някакви изречения, аз не искам да наричам „заплахи”, но някакви възражения на християнската църква към Ваклуш Толев?

Николай Василев: Не. Надявам се и да не се изкушат да го правят, защото ще го канонизират съвсем. Но те по-скоро му бяха приятели и по някакъв начин му симпатизираха. Дори знаем истории за негови преподаватели в Богословския, когато е учил. Някакви върли професори, с авторитет, които са казвали: „Аз чувствам неудобство да изпитвам Ваклуш.” Той за година и половина е завършил Богословие, защото Държавна сигурност е била по петите му и са му пречели по всякакъв начин да завърши. Набързо е взел всички изпити. Така че той не влезе, дори докато беше тук във физическа форма, в конфликт с църквата. Той не е я отрича. По-скоро си има друг път и в крайна сметка всеки си е на нивото, на което си има нужда да бъде. Така че той не отрече църквата като институция. Даже има в неговите писания за историческата роля на църквата, но за историческата воля.

Анелия Велинова: За положителната и за отрицателната.

Николай Василев: Той не се фокусираше върху отрицателните неща. Имаше една такава формула: „Не срещу нещо, а за извеждане на…” Тоест, защото когато останем срещу злото, срещу страданието, ние губим енергията си, за да изведем новото. Така че той не се занимаваше със старите неща, които сами ще си отживеят. Той създаде нещо ново, което тепърва ще има да си пробива път, и според мен тепърва светът ще го преоткрива, защото наистина светът има нужда от единство, в което да си оптимизира енергиите. В момента сме изключително разпилени и това разпиляване много бавно създава еволюцията. Когато знаем, че трябва да канализираме енергията, че не е задачата да създаваме благоденствие, той казваше, че „еволюцията няма задача да създава благоденствие, а богове”, тогава вече по друг начин ще си устроим света. Как да направим така, че да се обожествим възможно най-бързо.

Анелия Велинова: Искам да те попитам, те са пак две в едно моите въпроси, беше ли поел ангажимент към него да запечаташ по някакъв начин с камерата си неговото учение? Или това е вътрешна потребност?

Николай Василев: Не. Това ми дойде като вътрешна потребност и вътрешна отговорност, защото видях наистина нещо изключително ценно, което с тези технически средства, с които цивилизацията разполагаше, исках да се запечата. Ако имаме примерно словата на Иисус отпреди 2000 години, няма да се чудим какви са тези версии. Сега имаме един нов Учител, който идва да преформатира света и няма да има версии. Просто има автентичност. 

Анелия Велинова: И другото, което е, на този въпрос може да не ми отговориш, поддържаш ли връзка с него сега?

Николай Василев: Абсолютно. Това е една от тайните във филма, че бог никога не си е заминавал.

Анелия Велинова: Благодаря ти.

Николай Василев: Благодаря ви и аз.

Владислав Кацарски: Ники, благодаря ти. Ние тепърва сигурно ще има още какво да говорим, но за мене наистина беше много интересно. Благодаря ти.

Материала за Брайл ФМ подготвиха Анелия Велинова и Владислав Кацарски.

Написано от Anelia Velinova