In Memoriam: Учителят Ваклуш Толев

„Човекът е един бог в развитие.” (Ваклуш Толев)

Анелия Велинова: Великите посветени ни дават пътища и пътеки чрез изкуството, науката, философията, религията да вървим към бъдещото си осъществяване. Големите знаят как да приложат гениалността, държавничеството и нравствената градация за разлика от малките. Събудената мисъл на днешния свят, но без прозрението на великите, ни оставя все още в ложето на страстта, която е станала традиция. Това е минало, не е движението напред.

 Дефинираните изисквания, които се наричат закон или заповеди, които са възприемат като божи дар или наказания, но това не е просветлението. Одухотворението създава необходимост от нравствени правила, които да действат като вътрешен мотив и хармонизация, а нравствената градация трябва да осъществи съвършенството. Вън от човека, обаче нищо нематериално няма граници. Създателят на много последователи и ученици, на редица книги, списания. Ще ви изредя няколко заглавия на неговите книги: „История на религиите”, „Езотеричните школи и мистични учения”, „Послания на Планетния Логос”, „Мъдростта в скрижали”, „Седемте лъча на еволюцията”, списание „Нур”. Това е живият учител на България, г-н Ваклуш Толев. Добър вечер.

Ваклуш Толев: Добър вечер, уважаема г-жо Велинова. Много мило от Ваша страна да бъда поканен във Вашето предаване. Анонсът, който направихте, дава основания светът да бъде зарадван с някои идеи.

Анелия Велинова: Благодаря. Всички 2000 години преживяваме едно събитие, което смятам, че и досега е неосъзнато – когато божеството намалено 78 милиарда пъти, се превъплъщава в кръв и плът, за да докаже на невярващото човечество, че има нещо и отвъд това, което се пипа и вижда. 

Пътят към Голгота, не само на Иисус, на цяло едно човечество в епохата на Риби, не престава да измъчва с догадките си и прозренията си. Дори децата знаят за разпъването на Христос и на възкресението Му. Това е превърната в легенда действителност за насилието на порядките и тогавашната нравственост върху личността. Легенда за мощния сблъсък и посегателство на държавността върху духа. Устройството на света и неговото ръководене е твърде обширна тема, но днес аз избирам само два аспекта на цялото – институции и душа. Първият аспект съдържа идея за отношения във формация, а вторият за силна индивидуалност, впримчена в колективна воля. Но това е само на пръв поглед. Малцина оформят колективната съзнателност, за да може тя да служи на определени цели. Във всички времена съзнанието за ценности се адмирира отгоре. Някой държи връзката между духовното и социалното. Той определя правилата като разум, закон, отношение или всеобщ принцип, защото трябва да се ползва от висшите духовни енергии. Неговата роля е служене. Няма знание, което да не се дава и да не се изкупува с цената на жертвата. Такъв законодател определя и рамките на свободата на индивида, за да не нарушава целостта. Впоследствие се оформя институцията като механизъм за налагане на норми. Независимо религиозна или държавна, хората, които изпълняват функциите на институцията, си присвояват правото да ръководят, без да могат да се справят сами със себе си. Те са горе в социалната йерархия поради спекулация с миналото, когато посветени личности са включвали съзнателно индивидуалната воля за изграждане, възпитание, определено поведение. Институцията създава последователи или подчинени, защото се изопачава същността ѝ. Намира се някой, който да използва статута да определя общите правила за лично облагодетелстване, и да властва над другите. Служенето е подменено. Не аз да служа, а други да ми служат. Но целта ограничава самата институция.

Без идеята за безсмъртие не може да се говори за дух и за душа. В противен случай всичко би било безсмислено. Душата като същностна част осъществява моста между низшето и висшето Аз, между този и другите светове. Вече се говори и за нейното тегло – 21 грама. Вечността предполага развитие. Тоест да спазваш определените за етапа нравствени и морални усъвършенствания. Това са създадени от вътрешна необходимост нравствени правила, защото иначе ще се задейства законът за възмездието като съдба или карма. Страхът е присъщ на неосъзнатите стъпала на еволюцията. Високите нива сами премахват натрупаната карма и помагат на другите.

 Започваме разговора с нашия гост – учителя Ваклуш Толев. Ще си позволя от моята ниска позиция първия въпрос, който искам да обсъдим – да направи разликата между раждането и рождеството.

Ваклуш Толев: Благодаря. Всички се раждат. След като Адам е бил андроген, тоест бил е мъж и жена, идва моментът, когато става разделянето. Тази теза, с която сега културата се хвали, клонирането, имаме налице още в сътворението на света. От Адам се извежда чрез реброто, което аз наричам „терен”, защото на този терен трябва да се роди поколение. Извежда се Ева, която става родителка. Следователно раждането става един естествен и в същото време един социален проблем, който намира своята, разбира се, така да се каже, класация в поведението на бъдеща култура. В този смисъл вече ние имаме раждане. Но рождеството е нещо съвършено друго. Рождеството са притежавали само няколко личности в световната история, белязани. Тези личности безспорно са извършвали подвиг, който не извършва раждане, а извършва рождество. Тази дата на едно мирово рождество, то не е лично, то не е семейно, то е повече от социално. То е мирово поведение. Един Кришна например също така, както и някои от големите мирови учители, които са оставяли на поколенията учения. А ученията са ставали след това религии. Учение трябва да има. Така че белегът на рождеството, това е да раждате учение, което след това се мотивира и се градира в религия.

Анелия Велинова: Прощавайте, на границата между двете епохи Риби и Водолей, няма ли упадък? Човечеството еволюира ли според Вас или има регрес?

Ваклуш Толев: Трябва да разберем, че упадъците, които в дадени преходи са набелязани, не се упадъци в този смисъл на липса на стойности в идеята на добродетелите, когато трябва да бъдат сменяни с нови добродетели. Още по-странно е, че сега, когато добродетелите, отвоювали толкова властно поведение в човека и в историята, и в 10-те Божи заповеди, и във всички други заповеди, това всичко, безспорно, е играло съдбовна роля. Следователно, когато ще премине една култура с добродетели и ще дойде поведението на знанието, ние не можем да нямаме един упадък, обаче в преценката на това, което като старо поведение причиняваме. Грешката е там. Счита се като упадък нещо в преценката на миналото, но ако го сложим в преценката на бъдещето знание, ние ще видим неговата относителност. Защото знанието познава крайност, наречена абсолютност, която е само в самия Творец, и след това в прехода на неговото сътворението ние имаме една ремативност, ние имаме едно относително поведение.

Анелия Велинова: Знанието не се ли оказва по някакъв начин причина за апологетиката на институцията?

Ваклуш Толев: Винаги институциите за мен ще си останат гробари на истината, независимо от тяхната много сериозна и необходима еволюционна потреба. Те са една от потребите, с която вие регулирате, но в същината си бранят онова, което е овехтяло. Едни от най-добрите показни образци, това е Старозаветието и Новозаветието. Вие виждате, че Христос беше сложен на разпятие от една култура, в която добродетелите нямаха стойност, а „око за око, зъб за зъб” продължаваше.

Анелия Велинова: Това като битийно основание за всеобщност или всъщност значи два смисъла, в две посоки – в положителен и в отрицателен смисъл?

Ваклуш Толев: Отрицателен. Логично е, когато овехтялостта е толкова фрапираща, тази дреха да се сменя. Но както виждате, тя се брани дори с най-отрицателната енергия, която безспорно беше упражнена. Виждате този остатък, наречен „Разпятие”. Безспорно ползва се и другата институция. Ползва се и социалната институция, гражданската институция, както е случаят при Христос. Той за едните е богохулник, за другите е бунтовник.

Анелия Велинова: А коректива на институцията между човека и Бога ли поставяте, или на друго място?

Ваклуш Толев: Корективът винаги има две лица. Както римляните са нарекли своя бог Янус. Той е двулик. Той винаги ще има едно лице, което гледа напред и едно лице, което гледа в това, което е минало. Битката между минало и бъдеще казваме, че е настояще. Затова винаги настоящето е наситено с много отрицание, макар да е носело много голямо прозрение за бъдеще.

Анелия Велинова: А има публично право и норми, и космически закони. Откъде идва властта на преценката кои правила да се подбират и да се налагат на масата, и каква е връзката между социалните…

Ваклуш Толев: Идва от необходимостта, че в едно настояще, а всяко минало свършва, както и всяко бъдеще започва, но туй има един срок, в който се осъществява така нареченото живеене. За мене то е съществуване. Живее се само с божественост, а се съществува с необходимости на тези институти, които отработват поведение. Ако вие нямате поведение отработено, няма да можете да извоювате стабилност на института, няма да му имате производителния процес, следователно онова, което е основно на човека – трапезата, ще отсъства, защото не всякога само мързелът е виновен. Виновна е идеологията. Една идеология, която може да ви докара до бедствие. Тя е идеология на социалната необходимост, която е потушила личностната подредба и прозрението. Тук е големият конфликт между социалните учения и личните тенденции. Винаги, институтът винаги ще бъде гробар. Личността е, която трябва да движи. Но личността много често може да стане, както подсказахте в едно от четенията си, господствуваща в идеята си за защита. Защита на внос, която ви дава привилегия, и в същото време тази привилегия краде чуждата собственост в лицето на личност. Така идваме до идеята на обезличаването, което още преди много години бях казал, една от големите грешки на Маркс е тази, че каза: „Пролетарии от всички страни, обединявайте се.” А не каза: „Гении от всички страни, обединявайте се.” Защото личността е лишена от прозрение, а тълпата винаги има една необходимост. За мен битката в тълпата трябва да бъде предоставена на водаческите личности. Ако революциите се водеха от водачески личности, просперитетът на социалните тела щеше да бъде много по-голям. Когато е предоставен на половинчатостта, на инстинкта за право, инстинктът за самосъхранение е инстинктът за нахранване, тогава ние нямаме идея, която да води. Това е трагедията на човечество и то трябва да я разбере. Затова бъдното учение е учение на знанието на не добродетелите. Милиони години минават в отработването на добродетели. Добре – „не лъжи”, „не кради”. Ние виждаме, че те лъжат и крадат.  Защо?

Анелия Велинова: Дадени като заповеди.

Ваклуш Толев: Именно. Така се учи тълпата на личността. И тук е величието на Христос. Христос не поведе тълпи. Той поведе това, което дава бъднина. Идея. Идеята в битка със социологията. Не може да се отрече необходимостта от социология, но тя е градивен елемент в ръцете на идейността. А не идейността да бъде в ръцете на колективността.

Анелия Велинова: Какви фактори, задавам следния въпрос, определят вътрешната кореспонденция личност – божественост и външната връзка личност – личност според Вас?

Ваклуш Толев: Основният фактор, който определя първичният рефлекс, това е Адам. Казал съм, че той в превод значи ум. Умът в познанията на културата има два елемента – един висш и един низш елемент. Рефлексът храни низшия ум. Той е идеята на самосъхранението. Когато низшият ум ви определя така, както казваме, „таблицата на добродетелите”, безспорно той не е повече от рефлекс. Когато висшият ум ни определя пътя, той чертае идеята на жертвата заради човечеството. Това, което Христос направи, или това, което предишни представители на културите, които могат да се наричат „култури на религиите”, или на ученията по-скоро. Питагор създава една култура, която е изумителна. Тя е една от най-добре посветените култури на окултните знания. Питагор създава много голямо учение, което властвува почти 700-800 години. Значи трябва да се разбере – първичният рефлекс на първичния ум, като оставим проблема на желанията, което ориентира човекът за право само за съществувание. Това е, което го легитимира, че той присъства. Умът, първичният, му дава израз, че това е вече човек, а висшият ум е, който му дава основание, че той е личност. Личността е нещо изключително. Тя е освободеният индивид. Тя не е социална даденост. Личността не е социална даденост. Тя след това прави с ума си социална общност. Социална общност, не общество. Защото обществото е броене на членове, а общността е духовно родство, което трябва да се разбере. Когато направят духовното родство, тоест роднинство, афинитета, както го казват. Известни хора правят афинитет. И ние виждаме в историята, човешката, градация на общества. Това са били аристократи. Вижте, оставете бедата на аристократите. Аристократът е поведение. Но той за разлика от това, че пролетариатът още не е поведение, а услуга. Когато вие пролетария го използвате за услуга, да правите революция, вие не може да чакате просперитет. И така стана. Докато революция може да направи само представителят. Така, както да кажем, един Мирабо. Макар че Мирабо е от изпадналите аристократи, направи френската революция. Френската революция си има принципи, които са страшно големи. Не осъществиха. Това е друг въпрос. Революция се прави от личности, не се прави от тълпа. Не е обидно да се каже, че хората, когато нямат идеи, а имат само рефлекса „тълпа”. Това не е обидно. Социологията не ги обижда. Тя просто е загрижена. Затова именно набелязаните личности стават жертви.

Анелия Велинова: Винаги стават жертва на тълпата.

Ваклуш Толев: Тълпата отива на погребение. И нея погребват. Но голямата личност е тържество в погребението. Колкото и да изглежда обидно, разпятието на Христос, то е личностно. То е Христово. Това е голямата тайна.

Анелия Велинова: Учителю, какво според Вас представлява социалната отговорност? Мярка за намеса или за ненамеса през призмата на институцията и душата?

Ваклуш Толев: В религиозните учения липсва нещо много съществено. Липсва това, което казах и утвърдих, доктрината за йерархия на Духовните вълни. Тоест на прииждането и отхождането на религиозното съзнание. Това им липсва. Затова като социална даденост, те го правят непроменено. Тук е големият конфликт. Не можем ли сега да кажем да приемем тотема. Макар и в превод да значи „покровител”. На този тотем, то е животно, което след това, както виждате, в йерархията на обществата той става и белег на род, аристократичен, който си слага за белег, за герб на своето феодалство мечката, лъва, лисицата, според психологията на дадения род. Никога не се избягва това, колкото и да искат да го избегнат. Без да искат слагат себе си там, на герба. Тази тайна на социалната непроходимост дава несменяемост на добродетелите и неприемането на нещо, което, както с обикновената хубава дума се казва, идва като „прогрес”. Ученията страдат, най-вече религиите страдат от идеята за прогрес. Те се мислят за вековна вечност. Това е страшното. Страшното от промяната. Защо? Защото онова, което оглавява институцията и за което ме питате като конфликт, не иска промяна, защото то е овластено. Ужасът от власт е най-страшното нещо в битието на човечеството. Защо? Защото не са я усвоили като енергия, с която трябва да градират нови духовни вълни, нови тенденции. Добре, имало е тотем. Но имаме митология. А митологията е едно съзнание универсално по възможности да правите стихията Бог. Това е изключително дарование на човечеството, но и то трябваше да си отиде. Ето, виждате този голям конфликт – овластеността в лицето на каквото и да е. Дори в отделния човек, когато доминира в семейството.

Анелия Велинова: Това като богоизбраност, приемането…

Ваклуш Толев: И пряко е въздействието. Има хора, които са родени с качествата да бъдат диктатори, но няма подчинени вече. Йерархията ги разгръща. Стихийните сили показаха възможност, че могат да добият образ. Образ и то да бъдат наречени богове. Ето ви бог на водата. Ето ви бог на огъня. Ето ви бог на Слънцето. Ето ви бог на Луната. Това са образци, с които мировата сила разполага, и тя ви тероризира под различни форми. Какво прави да кажем един бог на мъртвите? Оплаква се на Зевс за какво? Че Ескулап не иска да лекува, а иска да възкресява. Следователно му краде от рекрута. И се оплаква. И тогава Зевс праща една стрела да убият Ескулап, бога на лечението. Защо? Защото си позволява да възкресява. Дойде ли идеята на възкресението в лицето след това на египетските богове? А най-вече при нас, при Христос? Идва. Следователно социалната пълномощност, на която намират извинение, че извършват социални действия, трябва да бъде ограничена и тя се ограничава. От какво? От недоволството, което наричаме революция. Страшно нещо е, ама тя е мотивирана от низините. Умението е да правите революция с духа, а не с пластиката на тялото. Или низшия ум, за който говорихме. Дори и когато е висш ум, но липсва прозрение. Христос никъде не каза революция, макар че каза: „Всичко ново творя”. Но умението да дадете идея, която може да бъде приложена с елегантността, както раждате детето, умението на голямата идея да бъде акушер, а не да бъде хирург. Това е голямото. Така че, когато обикновеният човек няма културата на хирурга, той не може да направи цезарово сечение. И те се опитват. Това, което наричам „революция на тълпите”, се опитват да правят цезарово сечение, от което нито бебето е живо, нито организмът след това може да прави това, което е задължен да прави. Тази тайна трябва да се разбере от човечеството. И тогава чак да се разбере, че промяната чрез идеята на прииждащите духовни вълни, не може да стоим при тотема. Не може да стоим при т. нар. „стихийни богове”. Много е красива формулата, много е богато това, което са дали митологиите. То е изумително. Изумително е, те обаче могат да бъдат …. вече, но не и изповядани. Така че проблемът е много основателен. Властта трябва да има прозрение за себеобюзване. Вие, когато искате да направите надбягване с хубавия кон, трябва наистина да сте направили така, че юздата той да я чувства, а вие да я водите. Не тя да ви води. 

Анелия Велинова: Това с юздата ми харесва.

Ваклуш Толев: Социологията трябва да бъде водена от личности. Но онова, което трябва да приеме личности, трябва да е пораснало. Ние се удовлетворяваме от това, че бедният ум имал нужда от революция. Той не може нито да я усвои, нито да я приложи. Духовната еволюция е безкръвна. А кръвта е Аз-ов представител. Когато вие нарушите кръвната битнина на един народ, той идва на война. Войната е кръвна битнина и затуй вие там не бива да имате врагове, а трябва да изработите само противник. Тогава говорите за култура. Врагът е нещо страшно лошо, но противникът е отсрещната идея. Това трябва да разбере човечеството.

Анелия Велинова: С цялата отрицателна енергия, която залива съзнанието, когато мисли на разделение, на врагове.

Ваклуш Толев: Много енергия е изхабена за това, което има една много неудобна дума, наречена „глупост”. Много енергия е изхабена, заради това, че са навикнали чрез насилие да правят промени. Затова казвам, че е глупост. Когато с насилие правите промяна, енергията е двойна. Когато с култура, тоест с идеи, с внушение, с търсена даденост, дадено е. Всичко е дадено. Дадено е от божеството правото на човека да стане бог в развитие. Добре, но не може още дрипата да покрие недостатъка мисловен за бог. Тогава човекът, когато в лицето на властта е облечен, и иска да играе така, както средновековните монарси се наричали богове, както римските цезари се наричали богове, виждате една култура, която им дава основание да се наричат бог. С много енергия, но култура на нискостепенните пеения. Тя е погребален марш. Тя не е възхвален марш, от който човечеството се въззема. Много, много излишна енергия се пилее. Ако човечеството можеше да акумулира тази енергия, която му е дадена, дори на самия себе си да я извежда, вие ще видите, че ние няма да имаме социални проблеми нито с глад, нито с войни. Това не може още да прави. Човечеството води битка за хляб, ама като оправдание, а не се научило да води битка по-малко да яде. Изразходваме енергии за битки, в които нямаме идея за култура. И вие ще видите, че в бъдещето не е проблемът колко ще ядете, а как ще ядете. Затова хората имат  една проста поговорчица: „Този яде, а другият се храни.”

Анелия Велинова: Има слушател. Чуваме ви.

Слушател:  Добър ден или при вас е добър вечер.

Анелия Велинова: Добър вечер.

Слушател: По интернет имах удоволствието случайно да чуя малко със закъснение част от предаването. Искам да благодаря на Вас и най-вече на г-н Толев за посланието и за тези слова, които току-що успях да чуя.

Анелия Велинова: Благодаря.

Слушател: Имам удоволствието да се запозная по интернет с част от скрижалите, които г-н Толев много добре успява да ни даде и тази характеристика, която всъщност ние успяваме да доловим, е нещо изключително отчетливо. И което, може да се каже, че е и характеристика, която отличава българите навсякъде по света. Тоест тая характеристика, която присъства при вас в студиото.

Анелия Велинова: Благодаря. Не разполагаме с много време.

Слушател: Това е съвсем накратко скромна благодарност, която едва ли може да отрази целостта на едно такова учение, за което г-н Толев говори. И тука най-важно е само да споделя с две думи, че то е необходимо и актуално навсякъде по света. Липсата на една такава култура просто се чувства навсякъде. 

Анелия Велинова: Благодаря Ви за това обаждане.

Ваклуш Толев: Благодаря на слушателя.

Анелия Велинова: Учителю, как институцията си представя създаването на съвършенството? Защото дори и най-добрата енергия може да бъде употребена за негативни цели. Или да коментираме – целта ограничава, а служенето разгръща.

Ваклуш Толев: Институцията в своите изначални моменти, когато се утвърждава, наистина има един много широк глед върху нещата и ги свежда до една школа, в която започва подготовката, която започва обучението на отделния човек. На отделния човек обучението, след това на самата школа за възприемане на ценностите, които, както казвате, самата цел или самото учение е поставено. Тази институция е имала хилядолетно съществувание. Такива школи още в древността е имало. Както в Индия, така в Древна Гърция, така и в Древен Рим. И разбира се, малко по-късно се намира и в Европа. Тези школи са имали за задача да дадат грамотност за възприемане на голямата тайна или на голямото учение. Тогава самата цел на самото учение храни с енергията си школата. А школата го дава на своите обучители, на своите адепти, на своите ученици. Оттук нататък вече, когато то стане цялостно, школите, така да се каже, освобождавали своите слушатели. Но те са тръгвали със съзнанието за целта, да я поднесат на онова, което в обикновения смисъл наричаме мирянина. Тоест човекът, който трябва да намери не толкова изповедания, отколкото знания. Идеята на школите преди беше грешна според мен в пътя на осъществяването, че искаха добродетели, отколкото знания. Този конфликт стои в същината на идеята на сътворението. Вие знаете, че Адам е наказан на пътя към дървото на знанието, но за мен е това е една от най-великите тайни. Ето как не можа да го ограничи институцията, която му повелява. Въпреки че му казва, че той ще умре, Адам отива и яде от плода на знанието и научава нещо, което, разбира се, започва стъпките на първите школи – що е добро и зло. В човека има вложена божественост, която иска знания, макар и да умре. Тази тайна да умрете, нейната велика цел е тенденция в развитието да станете чрез възкресението единосъщ. Голямото тайнство тук е – виждате как умира Адам. Да, яде плода, умира. Но Адам умира с идея за възкресение и какво става? В лицето на Христос той става единосъщ. Това нещо е толкова велико, толкова голямо тайнство е това, че аз понякога се учудвам защо институцията, специално църквата, този проблем не го отнесе към човека, за да го освободи от това, което и Христос казва: „Вие сте богове.” Моята теза, че човекът е един бог в развитие. В развитие, той не е бог още. Но той е в развитие. Неговата божественост като вложена тайна, направила човешка божественост, която ги среща. Среща ги на гроба на възкресението, където имате един череп, изначалния ти дом и имате един кръст – възкресение. Това е голямото тайнство на учението. И аз на господина му благодаря за това прозрение, че наистина учението не е загубило целта. Адам не е загубил тенденция. Адам научава нещо, което е изключително – пътя на развитието.

Анелия Велинова: Имаме слушател. Друг. Много бързичко, Ви моля. Времето напредва.

Слушател: Добър вечер, г-н Толев. Аз нямах възможност да слушам цялото предаване. Няколко пъти споменавате Иисус Христос и така нататък. Чели ли сте Библията?

Анелия Велинова: Пита дали сте чел Библията?

Ваклуш Толев: Дали съм чел Библията? Ако я зная, няма нужда да я чета.

Анелия Велинова: Мисля, че това включване е тенденциозно. Аз искам за край на предаването да кажа следното – не бива да забравяме, че сме родени с правото да летим.

Водещ: Анелия Велинова

Написано от Anelia Velinova