Татяна Буруджиева: Самодейността в българската политика

„Политиката не просто ни разделя на някакви хора, които харесват един или друг, които гласуват за един или за друг, но ни разделя вече и по отношение на това какво е нормално и това, какво е ненормално…“ (Т. Буруджиева)

Разговор с политолога Татяна Буруджиева за неслучващите се реформи, неефективното правосъдие и липсата на лидери в политическата ни действителност. Политиката – думи без дела. Предизвикателства и отговорности. Задават ли се смутни времена?

Владислав Кацарски: Татяна Буруджиева в „Приемната” на Брайл ФМ, за втори път, подчертавам, не е за първи път тук. Голяма чест ни оказваш при всичките ти ангажименти. Ти като че ли повече от рок звездите напоследък се показваш. Когато един политолог толкова често се показва на екран, значи, че нещата в държавата не само че не вървят, ами са и с краката нагоре. Сега да се опитаме да погледнем и да си поговорим за самодейността в българската политика. Асен Сираков навремето беше казал, че в България за самодейност бият. А действително ли е така и в какво се опитва да ни убеди г-н Бойко Методиев Борисов, като казва по повод на записа, който изтече: „Вие не сте чували какво говорим ние на Националните съвети на ГЕРБ .” Ако в записите, които чухме, това ни възмути – ние си ги знаем хората, които говорят тези работи. Аз от тях друго и не очаквам. Защо обаче всички се опитват да ни убедят, че това, което сме чули, е нещо нормално? Всички – от мало до голямо. Защо се опитват да ни убедят в това?

Татяна Буруджиева: Първо, аз да ви благодаря, че ме поканихте. За мен е чест, че съм с вас. Имам удоволствието да кажа на всички, и надявам се, че не греша, че наистина сме добри приятели и винаги ще приемам поканата от вас – и да се видим, и да поговорим в радиото. 

Владислав Кацарски: Беше при нас в едни от най-трудните моменти за радиото. Ние не сме те поканили, защото ни трябваха лица. Трябваха ни специалисти, които да изяснят темата, по която говорихме. Тази тема тогава беше много важна.  И с популярността си, и със сърцето си помогна да се измъкнем, слава богу.

Татяна Буруджиева: Много ще се радвам, ако наистина съм помогнала с нещо. Освен това нас ни е запознал толкова светъл човек – Капка. Така че много ни събира и се надявам, че с всички хора в България е така, защото политиката не просто ни разделя на някакви хора, които харесват един или друг, които гласуват за един или за друг, но ни разделя вече и по отношение на това какво е нормално и това, какво е ненормално. За съжаление, аз не знам как изобщо може да наречем нормално това, което слушаме, и това, което слушахме. Как е възможно част от колегите ми да твърдят, че така се правело политика и това било кухнята на политиката. Извинявам се, че ще го кажа, но това и на мръсна тоалетна не прилича, а камо ли на кухня. Кухнята е нещо много лично и много истинско, а тука няма нищо истинско. Ужасно ще бъде да чуем тези записи, за които говори г-н Борисов, ако има такива на техния Национален съвет, че те по-страшни работи говорят.

Владислав Кацарски: Аз не го вярвам. Той се опитва по някакъв начин да защити позиция. 

Татяна Буруджиева: Мисля, че в някакъв смисъл ще изненадам теб и нашите слушатели като кажа, че с това, което се случи в последните две седмици, нещата започнаха да се внормаляват. Какво значи тази нормалност? Не точно в кавички, хората, предполагам, че така я възприемат. Ако погледнем чисто политологично какво се случва – случват се нормални неща. Тоест случва се правителство, случва се властта да отиде там където ѝ е мястото – при политическите партии. И се случва да започне да работи парламентът. От друга страна обаче, ако това са някакви обективни процеси, ако трябва да им дадем оценка, случва ни се поредица от отвратителни правителства и процеси, които ще наблюдаваме. Ако сте забелязали, всичко това започва да прилича на 90-та година. Макар че тогава партиите имаха много повече избиратели, буквално милиони гласуваха и хората не бяха отчаяни, а напротив. Имаше ентусиазъм и въпреки всичко по отношение на правителството, по отношение на властта се случваха същите неща – хем искаш властта, хем не искаш да я вземеш. Хем си с един партньор и си във властта, хем гледаш да го прецакаш през цялото време и да го подритнеш. Хем заедно трябва да направите промените в България, когато започваха, хем не може да се понасят, нямат си доверие и всъщност никакви промени не се случиха. Аналогията с началото на 90-те може да поставим и заради геостратегически интереси, които на практика силно влияят на процесите в  България. Мисля, че за никого не е тайна, че партньорите ни и от Европа и от САЩ държаха да има правителство поради много причини, които не са свързани само с България, но са геостратегически. Тогава геостратегически беше много важно България да тръгне по пътя на промените (90-та година) и да започне да изгражда демокрацията. Единственото, което силно ме притеснява, е начинът, по който се справяме с тези неща, защото това наистина е тежка самодейност в политиката, за която започнахме да говорим. Самодейност, защото политиката е първо думи и след това са делата. Виждаме, че думите са повече от отчайващи. Те не могат да привлекат гражданите с отворено сърце и душа да подкрепят онова, което ще се прави, тъй като отново каузата е да се правят промени. Как си представяме, че могат да се направят промени, или да функционира демокрацията, без гражданите да я подкрепят? Ако те са отвратени, това може ли да се случи? За разлика от малките деца на две години, които са готови да кажат абсолютно всичко, което им дойде на ум, така както го виждат, защо политиците като зрели личности нямат този филтър. Да знаят кога и къде, какво се говори. 

Христо Петров: Какво да подкрепят гражданите? Имаме ли досега ясно изразена платформа и кой я изразява?

Владислав Кацарски: Ако ми позволиш да разширя твоя въпрос. Иван Костов в една от книгите си казва: „Имахме чувството, че някой управлява държавата паралелно с нас.” Не се ли случва същото в момента?

Татяна Буруджиева: Мисля, че голяма част от българските граждани имат усещане на кого да вярват и каква платформа да заемат. Големият проблем за мен в тези времена е, че ние нямаме стратегически политики. Ние имаме „ден да дойде, друг да мине”. В последните 2-3 години си говорим само за бюджета, който трябва да приемем, а какво ще прави този бюджет, какви политики, какви следващи крачки ще направи? Не може Шенген и еврото да са ни крачките като нация. Ние трябва да имаме хоризонт за България, защото Шенген и еврото са механизми според мен. Те не могат да бъдат кауза. Естествено, че хората не просто се объркани кого да подкрепят. Според мен масата от български граждани е убедена, че никого не трябва да подкрепя, просто защото няма кауза. 

Христо Петров: Не е ли сега моментът да се търси някаква подкрепа и този център, изведен като конституционна реформа, не е ли стръвта, около която могат да се обединят различните политически сили? Не е ли това важната тема, която ще създаде предпоставки за някакви реални промени, за които Вие говорите?

Татяна Буруджиева: Конституционните промени при всички положения са част от една реформа, може би не само съдебна. Може да се огледат още неща, защото конституциите, знаете, че не се променят. За съдебната система съм сигурна, че е необходимо да се пипа конституцията. Могат да се направят крачки. Няма да се стигне до устойчиви промени в тази съдебна реформа, защото скелето на властите и тяхното разпределение е вътре в конституцията. Каквито и промени да правиш, разделението на властта е вътре в конституцията. Тоест не пипнеш ли конституцията, властта си остава разделена. И ти, разбира се, можеш да направиш някакви механизми да заобикаляш това нещо, но само ще затормозява според мен. И както виждаме, че някои институции не могат да работят, защото обективните процеси изискват те да работят по един начин, а в конституцията нещата са закрепени по друг. Нека образно да го разкажа, да си го представят гражданите. Примерно в конституцията е определено какви са размерите на българския трибагреник. Скоро имахме една „говорилня” – събираме се колеги, обсъждаме всичко, което се случва в България, и каква отговорност ние трябва да поемем като говорим за тези неща. Бяхме поканили г-жа Нейнски, която беше посланик в Турция, да ни разкаже за изборите там. И тя тогава каза: „Едно от нещата, които много ме ядосваха, беше, че срещу посолството на България имаше един огромен турски флаг, който се вееше. А при нас – едно малко байраче.„ Но това е официалният размер на българския флаг. Тоест това е конституцията. Тя налага определени параметри – искаш, не искаш, ако трябва да влезеш в законовата рамка. Затова тя трябва да се пипне. И разбира се, едно от нещата, които ще се случат, благодарение на това, може би крайно неприемливо за голяма част от хората правителство, е, че в парламента може да се формира такова парламентарна мнозинство. И тука стигаме за промяна в конституцията. Стигам до въпроса какво ще променяме в конституцията. Защото когато правиш реформа, трябва да сме наясно със самата реформа. Какво приеха всъщност в Народното събрание досега, като част от тази реформа? Едното са промените в Наказателния кодекс и възможността на някакви ротационни принципи (даже не искам да се спирам на тази нова мода с ротациите). Такъв прокурор, пък онакъв – всичко беше за връзка с това да може да се подложи на контрол и разследване самия главен прокурор. И вторите текстове, предложени от „Възраждане”, беше да се извади следствието от прокуратурата. Между другото следствието влезе в прокуратурата, ако си спомняте, по предложение на Христо Иванов. И начинът, по който се избира главният прокурор, е също от негови текстове. Искам г-н Иванов да излезе и да ми обясни – какво от това, което беше предложил като реформа (щото по негова реформа се случиха някои неща), не проработи? Защо и какво предлага сега, за да проработят нещата?  Докато този разказ не стане, аз не мога да им имам доверие, че правят сериозни реформи. За мен реформата означава стратегически да се помисли. Досега непрекъснато се говореше за главния прокурор. Най-сетне започнаха да говорят за Висшия съдебен съвет (ВСС), защото той е определящият, а не главният прокурор. Имали сме не един главен прокурор и сме се занимавали какви ги върши.

Владислав Кацарски: От Татарчев насам. С всичките.

Татяна Буруджиева: Така че явно постът главен прокурор изкушава, стимулира да избуят някои неща в личностите, които го заемат. Малко са тези, мисля че само Цацаров и Велчев, които с достойнство си тръгнаха. Борис Велчев беше най-тихият и неговият мандат премина най-спокойно. 

Христо Петров: Той беше най-млад тогава.

Владислав Кацарски: Може да е бил и най-свестен. Имаше благородна физиономия.

Татяна Буруджиева: Аз лично го познавам. Той ми е много симпатичен. Въпросът е друг. Въпросът е, че тази реформа, за да се случи, политиците имат нужда да говорят много за нея, но да говорят по същество, да е ясно защо и да има адекватно законодателство. Защото виждаме, че всички седят и голямата опасност е едва ли не чумата в политиката – „Възраждане”. Но „Възраждане” им предлага някои законопроекти, които се оказва, че те не са ги направили. Вече в няколко парламента подред „Възраждане” имат законопроекти в тази област. Докато аз не съм видяла (може би е наша грешка, на част на ализаторите, може би е лично моя) файла с документи – подготвена ли е тази реформа, след като политиците я приказват от три години. 

Владислав Кацарски: А не е ли това една хубава песен, докато се омагьоса електоратът? Защото може и да няма такава реформа.

Татяна Буруджиева: Тя е дълъг процес, освен това резултатът от нея ще го виждаме години наред, за да го оценим. Така че сега нищо не може да кажем. Политиците ще отчетат, че са приели такива закони, направили реформата, много неща са постигнали. Както, ако си спомняте, когато приемаха законодателството. Пак се връщаме  на г-н Иванов – той тогава също прави реформа, не стигна до края. Подаде си оставката, защото не можа да стигна до финала на това, което беше направил като стъпки, и му прави чест. Така че може и да се окажем пред същото, но истинският резултат ще бъде след години. Това обаче, което прави впечатление сега, е, че можем да извадим и тази хипотеза – всичко е само за приказки, заради избирателите. Защото, както аз обяснявам на студентите, когато говорим за ритуали и образи в политиката, така се случва, че вярата в справедливостта е най-силно експлоатираното нещо, когато трябва да се повлияе на общественото мнение.

Владислав Кацарски: Точно така. Значи „ние я пеем тази песен, защото искаме да заметем нещо, да го префасонираме. Вие ни вярвайте, докато сега си свършим работата и си скрием това, с което може да ни уцелите, че сме го хванали.” Сега ще говорим и за импийчмънт на президента. Това ли е най-големият ни проблем в момента? 

Татяна Буруджиева: Голяма политическа грешка според мен. Случвало ми се е и преди по повод точно на импийчмънт да обяснявам, че има други инструменти, ако искат да парират възможността, президентът да придобива толкова власт периодично, заради техните невъзможности да променят нещата. 

Владислав Кацарски: Това ще отклони вниманието от едни съвсем други неща.

Христо Петров: Може би това е и целта. 

Татяна Буруджиева: А може и да го фокусира, защото виждаме всъщност, че дебатът и противопоставянето в момента, което се нажежава, е точно по повод на войната между Украйна и Русия. Така че може това да бъде използвано, за да се очертае много ясно образа на врага и да може да се героизира другата страна, която не вижда друг начин да се героизира.

Христо Петров: Това е може би един от PR похватите, които се използват.

Владислав Кацарски: Понеже аз загатнах за паралелно управление, през цялото време продължавам да се питам, защо историята „осемте джуджета” се замита така лекичко? Споменава се, но никой не я разнищи детайлно. Примерно какво прави главният прокурор в този ресторант? Какво правят тези магистрати там? Кой точно ги кара да отиват на това място? И това, което се случва там, доколко влияе на процесите в тази държава? 

Христо Петров: Те малко пооредяха. Петър Петров, разбрах, че е заминал за Дубай.

Владислав Кацарски: Там ли се събират сега?

Татяна Буруджиева: Там трябва да се открие новият ресторант. Българско място в Дубай. Аз мога само да продължа въпросите. Питам се защо от прокуратурата не реагираха сега? Като те наклеветят лично, човек завежда дело или пък излиза и казва: „Клеветят ме.” Вярно е, че колкото повече отричаш и по-дълго време се раздухва това в медиите, може би наистина е по-важно да не говорим за това, за да няма реакции и за да се потуши по-бързо този казус. Но примерно, ако аз съм на мястото на депутатите, бих задала този въпрос, защото те поне могат да го повдигнат и да изискват от прокуратурата становище, разследване – вярно ли е това, не е ли вярно, което говори жената на този човек. Защото тя говори директно за търговия с власт, с постове, има конкретни обвинения. Аз разбирам, че веднага могат да не отговорят, следствие има, тайна и не знам какво си. Един от големите проблеми на функционирането на съдебната система е нейната бавност. Къде нарочно, къде не толкова, но това е част от невъзможността да усетиш справедливост. Дори да получиш удовлетворение от присъдата, ти не чувстваш тази справедливост, защото тя е проточена във времето. Има хора, които не могат и да дочакат тази справедливост.

Владислав Кацарски: Исках да те питам – нали само у нас е така?

Татяна Буруджиева: Според мен само у нас е така. Сега да не излезе, че говоря като лично засегната, но аз не знам в Европа да има заведено дело от политик към анализатор, затова че го е анализирал като лидер на партия. Но в България това се случва и това дело вече продължава почти три години, и ще продължава, защото все се обжалва. Отива тук, отива там, запорите на сметките си седят и т.н. И накрая дори да получиш удовлетворение от присъдата, цялото това време на практика е преживявано в тежка несправедливост, защото трябва да има някакви по-ясни срокове. Разбирам, че може би са натоварени. Но истината е, че има нещо дълбоко сбъркано в цялото функциониране на тази система. Защото, като социолог, тука го казвам, законът – това е една норма, която ние като общество сме решили, че трябва да бъде под защита на държавата. Тоест, който не спазва, да има наказание в законова форма. Нормата означава някакво съгласие между хората, че нещо може да го търпим, а друго – не. И след като нямате такова съгласие по редица норми, трябва много сериозно да се замислим не просто за функционирането на съдебната система, а за функционирането и на законодателната ни система.

Христо Петров: Но това е част от цялата конституционна промяна, която е належаща.

Татяна Буруджиева: Именно. Аз лично смятам, че трябва да има някакъв контрол върху производството на такова абсолютно недоразумение като законодателни решения. И казвам недоразумение, защото, погледнете, колко закони в България се поправят. По 50 поправки има на един закон. Това вече няма скеле и конструкция. Ние се възмущаваме като започнат само дупки да зариват по пътищата, защото само дупки да лепиш, улицата вече не е улица. Цялата ѝ конструкция се нарушава и не може да изпълнява добре функциите си. По същия начин и законът. Непрекъснато се правят поправки. 50 поправки вече на Закона за движението по пътищата. Уж изцяло нови закони, преписват се стари. Трябва да има някаква мисъл и какво правим със законодателния процес. Смятам, че трябва да натоварим малко повече Конституционния съд. Той да стане нещо като втора камара. Да си влезе в ролята точно юридически, защото се приема един закон и след това се установява, че той противоречи на някакъв друг. В парламента има едно изискване, че при внасяне на законопроекти или отделни текстове на законопроекти, трябва да се прецени и да има, така да се каже, оценка на ефективността на това нещо. И кой я прави тази оценка, по какъв начин се определя, това остава неясно за хората. Познавах някои от тях, защото така се стичат обстоятелствата в България. Не сме много голяма държава и се познаваме. Но как функционира това нещо? И като напишат тези хора, че няма да има ефективност, какво се случва? Нищо не се случва. Те пак си го вкарват и си го разглеждат. Много има да се пипа според мен. Като се пипа нещо, трябва да се изгради цяла една нова конструкция, защото ние трябва да знаем като граждани, реформата в какво ще се състои. Ще правим поправка на покрива, напоследък на върха правим някакви поправки. Ще правим наново изолация и кърпежи, или ще създадем нова сграда, която обаче ще е в синхрон с другите власти, така че наистина да се окаже действаща. Политиците дължат такъв дълбочинен дебат за конституцията. Защото иначе те просто си приемат едни закони, ще отчитат, че нещо са направили, но за гражданите това нещо ще остане само, който на когото вярва, на този ще повярва, и е до там. Пак няма да получат по-голямо разширяване на собственото си влияние от това, което имат като твърди избиратели. Останалите хора ще стоят и ще гледат отстрани. Тези, които и на избори гледат отстрани, и се отказват вече да слушат и да гледат телевизиите и медиите, на които дори ние, анализаторите, сме досадили. И ще казват: „Нищо не правят. Какво правят? Не е ясно какво правят.” И така ще мине едно цяло поколение. Да ви кажа, мрачна е тази моя прогноза, но ми се струва, че натам отиваме – едно поколение, което ще се дистанцира. И всички ние, които трябва да преживеем някакви абсолютно странни комбинации от правителства и от закони, от какво ли не, докато се поизчистят нещата и докато наберат сили и енергия онези пластове от населението, които искат и търсят своята кауза в цялата тази ситуация. Опасното е да не се люшнат хората по каузи, които могат да ни върнат много рязко назад. Могат да ни изстрелят и много напред, зависи. И разбира се, да не се доверят прекалено много и на фалшиви герои, защото ще си връткаме спасителите избор след избор и после ще питаме кога ще се променят нещата в България. Мътни времена са. Смутни времена са. Просто трябва да можем разумно да ги преживеем като граждани. Политиците няма да ги преживеят много разумно, но поне ние да сме по-разумни. Да имаме оценка.

Христо Петров: Народът винаги е бил разумен.

Татяна Буруджиева: В крайна сметка – да. Здравият смисъл повече ги ръководи хората. Политиците са го загубили.

Христо Петров: Политиците в момента имат много по-висока отговорност и много критична мисия, която трябва да изпълнят, и сме свидетели (дори аз бях много учуден) как БСП не подкрепи тази идея за конституционната реформа. Не се обедини около идеята с потенциала, който има като юристи вътре в тази структура, хора с опит.

Татяна Буруджиева: За БСП тази конституция е някакво тяхно творение. Те си защитават детето. Винаги като стане дума за промени в конституцията и дори експерти, които се вживеят като по-леви, самите хора от БСП имат едно такова усещане, все едно някой ще им напляска детето. Това беше тяхната битка в голяма степен и това беше високо ниво на отговорност, което пък прояви тогавашната опозиция във Великото народно събрание, в лицето на СДС. Въпреки палатковия лагер, въпреки гласуващите, подписаха конституцията. Те направиха една действително историческа крачка, преодолявайки…

Христо Петров: По-добре такава конституция, отколкото без нея.

Татяна Буруджиева: Трябваше да се отпушат нещата. Предполагам, че сега ще има хора, които ще кажат: „Затова сега имаме и такова правителство.”

Владислав Кацарски: Точно това щях да те попитам – дали е историческа крачка този конформизъм?

Татяна Буруджиева: Когато имаш правителство, един политолог винаги ще каже, че това е по-нормалният процес. Не мога да сравня личностите тогава, с личностите сега. Няколко пъти се опитвам да кажа, че тогава във Великото народно събрание бяха и палачите, и жертвите заедно,  физически говоря. Хора, които са били от двете страни на барикадата, и те направиха много сериозни крачки да работят заедно. Правителството на Димитър Попов беше тяхно. Тогава нещата не просто се случваха пред хората. Тогава всеки имаше своята кауза и беше ясно, докъде е нашата кауза и къде са отстъпките. Сега няма кауза.

Христо Петров: Всички имат кауза. Всички са за Европа и за НАТО. 

Татяна Буруджиева: И аз съм изпадала, за да е по-лесно да го обясня, да казвам „евроатлантическото правителство”. Евроатлантическите ценности за мен са малко неясна работа. Няма такова нещо. Има ориентация.

Владислав Кацарски: В това студио сме дискутирали какво значи това.

Татяна Буруджиева: Нищо не значи това. Доказателство е, че не сме в реалната политика. Ние сме в една символна политика, където всичко, което се случва, е някакъв къс разказ, а не е реалност. И сега късият разказ – защо е необходимо това правителство? Един е въпросът да има правителство, но съвсем друг е въпросът – хората, които ще извършат дейността да ни управляват. 

Христо Петров: Каква е разликата според Вас?

Татяна Буруджиева: Разликата е, че там имаше несъмнени личности със своите политически позиции. Едната част от гражданите ги мразят за едни неща, другата част ги мразят за други. Но не можеш да кажеш, че тези хора не си разбират от работата. Всеки е специалист в дадената сфера. Сега имаме едно правителство, в което даже не знам дали на пръстите на едната ръка, се събират хора, които са някакви професионалисти в своята област. Не знам защо влезе в употреба в България това „да е нов”, „да не е политик”, „никога да не е бил нищо там”. Ако можеха, както казаха и в записа, „и в България да не е живял”. Върхът на цялата история беше определението за министър-председателя. Разбира се, имаше много неща, които са просто ужасяващи там. В този запис има култови неща.  Говорят за един човек, който, макар и млад, си е направил биографията. И как го описват: „Искахме еди кой си, защото той е пич и не е живял в България.” Това са двете изисквания за бъдещия министър-председател. Да ви кажа честно, по-голяма самодейност от това не съм виждала. А хора, които, както се казва, са управлявали само компании с бизнес, който няма стратегическо развитие, който има ситуативно развитие. Хора, които са управлявали твърде малко хора, за да знаят как да разпределят функции и отговорности. Хора, които си въобразяват, че нещо може да стане законно или незаконно, важното е да стане така. Защо? Защото на нас така ще ни е по-удобно да управляваме. Тоест идеята да направиш ситуацията по удобна за теб.

Владислав Кацарски: Спомняте ли си:

„ – Какъв си, Ваша милост?

  – Инспектор.

  – Какъв инспектор?

  – По залесяването.”

Той не си е залесил територията под носа, ще ми разправя, че е инспектор по залесяването.

Татяна Буруджиева: Освен това инспекторът контролира. Той дори не знае как да залеси. Някой друг трябва да свърши работата. Ще дойдат едни експерти и те ще ги наредят нещата. А ти как знаеш, те какво ще наредят, като не разбираш от нищо? 

Христо Петров: Във всяка една област трябва да има политика. Вие казвате за конституционните промени, трябва да е цялостно, не на парчета…

Татяна Буруджиева: Трябва да е ясно. Спомням си, когато „Продължаваме промяната” направиха правителство. Първите месеци сме в студио с един колега, който сподели: „Трябва да им дадем възможност. Имат добри намерения.” Казвам: „Освен добрите намерения, вече живеем в свят, в който времето е много пресирано, не само в комуникации. Времето не тече по предишните правила.”

Христо Петров: Ускорено е.

Татяна Буруджиева: То е много ускорено. Тези хора трябва спешно да покажат не просто това, какви добри намерения и мечти имат, а какво ще направят. И му казвам: „Къде са законите за съдебната реформа и за промените?” Протестите бяха шест месеца почти. Ами щяха да са ги написали тези закони.

Христо Петров: А не сега отново тази тема да е актуална.

Татяна Буруджиева: Отново не виждаме папката с цялото законодателство, за да разберем кое как се е навързало. Като направиш тази крачка, какво отпушваш, пък с другата – какво запушваш. И тогава отговорът знаете ли какъв беше: „Има ги, но септември ще ги дадем.” Казвам: „Няма да имате време.” И то така се оказа, не че съм някакъв пророк. Какви други работи имаш, като казваш, че това е приоритет на приоритетите ти. И се оказва три години след това, че отново го няма това законодателство. Само приказки имаме. И как да не говорим за самодейност. Тя, политиката, освен приказки, трябва да има и дела. Само с приказки не може да стане, защото не сме религиозно дружество, само на приказки да ги караме нещата, а да чакаме делата от Господа.

Владислав Кацарски: Преди няколко издания, когато бяха изборите в Турция, си говорихме, че при тази висока инфлация, при тези земетресения, пак има висока избирателна активност. А в България тя пада с всеки изминат изборен цикъл.

Татяна Буруджиева: Знаеш ли защо? Бяха отишли журналисти при хората, които преживяха най-тежко земетресението. Питаха ги, според тях кой е виновен за това, което се случи: „Загубихте домовете си и сега живеете по този начин.” Те казват: „Ердоган.” Следващият въпрос е: „Сега кой ще оправи нещата?” Те казват: „Ердоган.” Тоест в Турция имат надежда, че някой може да оправи нещата. Много дълго време беше фокусирана тази надежда в Борисов. Той неслучайно беше толкова стабилен като лидер, защото въпреки всичко се знаеше, че стигнеш ли до Борисов, ще се реши проблемът, има начин да се оправят нещата. Дори ако щете факта, че той прежали някои от собствените си хора заради корупции. Свърши обаче този образ на Борисов. Той тепърва според мен си търси новият политически образ и точно как да се намести. Защото и неговият образ  се трансформираше в тези 12 години. Но нямаме политик, на който хората да имат доверие. Единственият, който внушава някаква степен на доверие, е лидерът на „Възраждане” и затова тази партия така вдига проценти. Няма други, които да вдигат проценти по този начин. Освен това големият проблем на десните, включително и с коалицията, както беше в Турция с коалицията, опозицията имаше шанс. Тоест има обективни тенденции в обществото да се смени управлението, но няма лидер. И когато трябва да сравниш единия лидер с другия лидер, се оказва, че е по-добре да избереш по-малкото зло, отколкото това. Така е на кметските избори. Затова толкова кметове си повтарят мандатите, не защото хората нямат обструкция към тях. Но на национално равнище няма лидери, които един с друг да ги сравниш – доверието да преобладава над притеснението. И заради това виждате колко партиите са с малки избирателни тела, и колко много хора не отиват да гласуват.

Владислав Кацарски: Нека се опитаме да поразсъждаваме върху следното нещо. Ако сега ГЕРБ беше оставил „Продължаваме промяната” да състави правителство и се беше отдръпнал от властта (разбира се, че щеше да се повтори същата история като предишните правителства), не мислиш ли, че на следващите избори ПП вече нямаше да има тези проценти, а със седем по-малко примерно. От тази гледна точка не беше ли грешка на ГЕРБ да влезе сега във властта с тях?

Татяна Буруджиева: И сега има както политици, така и партии, които имат късмет, като „щастливото овчарче” са. За такива неща примерно в друга ситуация, много ще си наказан. В случая защо ГЕРБ не можеше да не влезе? Особено след записа, ГЕРБ не можеше да остави така нещата. Предстоят местни избори. Местните избори означават – структурите на ГЕРБ по места са застрашени от това, което се чува в записа. Има ситуации, това е техника, която по време на кръстоносните походи се е използвала. Ако си в кръстоносния поход и те убият, отиваш направо в рая. Няма значение какви грехове си направил. Ако не те убият, ще имаш злато. В случая при ГЕРБ беше точно обратното. И да влезат, и да не влезат в правителството, губят. Но въпросът е къде губят повече. Ако нямаха реален контрол над властта, само ротационен, тоест едните да седят във властта и да управляват, а те да се ротират, много по-тежка щеше да е електоралната и партийна загуба, отколкото сега. Несъмнено имат проблем, но могат да го преодолеят.

Владислав Кацарски: Аз ти благодаря за това обяснение. Беше невероятно точно. Не очаквах точно толкова ясно, но както би казал някой: „Така го обясни, че и на мен ми стана ясно.”

Христо Петров: Аз благодаря за интересния анализ и се надявам да продължим нашите срещи, защото и за мен беше много интересно да чуя компетентно мнение.

Татяна Буруджиева: Надявам се следващата среща да направим дискусия, тоест може би малко да поспорим, или пък да развием разностранни аргументи.

Владислав Кацарски: Както се казва, ще се подготвим „опозиционно”. 

Татяна Буруджиева в „Приемната” на радио „Брайл ФМ”. Благодаря много. Това беше всичко, което можехме да ви предложим за днес. Благодаря ви, че бяхте с нас.

Водещи: Владислав Кацарски, Христо Петров

Написано от Anelia Velinova