Докъде водят пътеките с журналистката изследовател Ирена Григорова

„Светилищата са жив организъм.” (Ирена Григорова)

Тя е автор и водещ на предаването „Прастари времена“ по БНТ. В своята работа стъпва на документи и факти, доказани от науката. Книгите ѝ „Скрито наследство”, „Мистичните пътеки на България” – I и II, „Прастари времена”, „Скитник в мрака”, романът „Градът на вълците“ водят до свещени места в България. 

Разговаряме с Ирена Григорова за светлината и мъдростта.

Анелия Велинова: Искам да ви запозная с едно момиче, което работи като възрожденец от години наред и изкопава такива интересни неща, които могат да ви накарат да уважавате своята страна. Защото има защо. Последните, които излязоха, и съм много горда, че ги притежавам, това са „Мистичните пътеки на България”, първа и втора част. Но нейни са и „Скрито наследство”, „Прастари времена”, то е и книга, и предаването. „Скитник в мрака” и една книга, за която не знаех – романа „Градът на вълците”. 

Един човек, който постоянно търси, копае и по собствена идея се насочва към различни обекти в България, естествено, с помощта на доц. Веселина Вачкова.

Ирена Григорова: Има няколко човека, които следвам като знания. Единият е Веселина Вачкова, другият – проф. Диана Гергова, която също ми е близка приятелка. Това са основните ми вдъхновители.

Анелия Велинова: Има защо. Защото, както и аз, искам да стъпя на фактология, макар че във времената има и много измислици. Загубват се нещата. Една Библия да вземем, пренаписвана хиляди пъти, и променени много неща. Едно първо християнство, ранно, променено, и след това в друг вид във времето. 

Ирена Григорова: Самите епохи всъщност променят нещата, защото ако говорим примерно за богомилите, които всички в България много обичаме и много се интересуваме от тях, но това, което се е знаело преди 30 години, е съвсем различно от това, което се знае днес, защото в предишната епоха, в която живеехме, в комунизма, имаше отново сито на литература, и хората нямаха достъп до информация за богомилите. Така че се създадоха едни малко градски легенди за тях. След това, когато дойде демокрацията и се намесиха сериозните изследователи като Веса Вачкова и като Христо Буковски, нещата започнаха вече да придобиват съвсем различен вид и съвсем различно значение. Това е просто най-близкото време, за което можем да дадем пример, но иначе в историята, и човешката, и българската, има много такива моменти на изкривяване на информацията, поради времето, в което живееш.

Анелия Велинова: Това, за съжаление, е валидно за цялата история. Всеки път е пренаписвана от победителя. Така че наистина трябва да се копае, да се стъпи на фактите. Какво ти е отношението към човек, който има ясновидски способности и открива някаква информация, която те насочва към фактология?

Ирена Григорова: Аз имам изключително висок праг на приемане на всякакви странни твърдения, хипотези, видения, но понеже съм журналист и съм обучавана от проф. Диана Гергова, много държа да има и научна обосновка. Просто на „звездите ми го говорят” само не вярвам. Би ми станало интересно някое такова твърдение, но след това започвам да търся неговото научно обяснение, защото като журналисти са ни учили на едно много важно правило – първото и най-важно е, никога да не използваш само един източник, а да се опитваш да засичаш информация, което е много важно. За да реша да повярвам в нещо, аз мога да приема много различни и много интересни хипотези, но за да съм абсолютно сигурна и да приема някое твърдение като мое, което бих могла да защитавам, и да пиша за него, то трябва да имам и научни факти. Винаги е така при мен. Опитвам се да засека различни източници. Така е и примерно в „Мистичните пътеки на България”. Тя се казва „Мистичните пътеки”, но главите в нея, местата, за които разказвам, не са само по разкази за чудеса. Винаги се опитвам да вкарам историческа и археологическа справка за мястото, и смятам, че когато сложиш няколко различни компонента, тогава можеш да сглобиш пъзела по възможно най-правилния начин.

Анелия Велинова: Кажи ми как те водеха тези пътеки, как ти се подсказваха? Едната те водеше към другата? Някакво чудо, някаква дума случайна?

Ирена Григорова: Всяка история в тази книга е различна история за мен. Някои места са ме викали. Така се подреждат нещата, че ти просто трябва да тръгнеш, тоест това вече е викане. При друг случай аз съм искала, но някои места не са ме пускали. Дори едно от тези места не можа изобщо да влезе нито в първата ми, нито във втората книга, защото аз много исках да отида. И всеки път, когато исках да отида, нещо ме спираше, което значи, че явно мястото не ме иска в този момент.

Анелия Велинова: А кое е това място?

Ирена Григорова: Това е едно много интересно място, на което не съм ходила все още. За него се казва, че е гроб на змей, ранен в битка, паднал от небето. И там има сега гроб с арабски надписи. Вероятно е някой турски гроб, който се намира близо до Айтос и за който тогава ме предупредиха. Аз звънях в кметството на Айтос, за да помоля, след като видях, че по моите начини няма как да стигна, да ми изпратят някой водач, който да ме заведе дотам.

Анелия Велинова: Но Буковски написа за змейовете една дебела книга. Аз я имам вкъщи. 

Ирена Григорова: Имам няколко епизода за змейовете, имам и подобна история от Кърджали. Пак със паднал змей или ангел, и там му е гробът. Но специално за Айтос е много интересно, защото от Кметството жената ми каза: „Имате ли някаква тежка болест?” Отговорих: „Не.” И тя допълни: „То затова Ви спира, защото там енергията е толкова силна, че отивате само, ако нещата са на живот и смърт. Иначе мястото ще Ви навреди, ако сте отишли просто от любопитство и интерес.”

Анелия Велинова: Любопитството не е нещо, което се толерира.

Ирена Григорова: Така че има места, които те викат, защото им е дошло времето и имат нужда да се говори за тях. Има места, които категорично те спират, спъват, пребиваш се на тях. Забелязала съм, че някога някои места, които ни се опъват, за да ги намерим, и обикаляме, въртим се с часове, катерим се нагоре-надолу, губим пътеки, дори не можем да намерим мястото. Пусне ли ти кръв, те пуска мястото. На някой от групата, ако му потече кръв, защото е паднал, или се одрал на нещо, значи ще го намерим. Много специфични неща. Светилищата са жив организъм. Те не са просто някакво мъртво място.

Анелия Велинова: Ти усещаш ли различен тип енергия в различните светилища?

Ирена Григорова: Аз не усещам никакви енергии. Бях много притеснена преди години, че не усещам нищо. На един от семинарите, пътуващите на Виделей, пътувахме към Босна, и тогава аз го казах в рейса. А там около мен имаше доста хора, които имат по-специални усещания, доста сили. И едната жена се обърна и каза: „Наистина не трябва да те притеснява това, защото ти си журналист. Отиваш на много места, в много кратко време. Ако навсякъде усещаш различните енергии и приемаш различните енергии, ти след няколко месеца ще започнеш да влачиш едното крило.” Това е автоматична защита, която си пускаш като журналист. Просто се абстрахираш от нещата и затова не ги усещаш. За една седмица, ако минеш през пет светилища, например, с различна силна енергия, то в такъв случай наистина може да стане страшна каша и в тялото ти, и в главата ти, и в душата ти. Навсякъде. 

Анелия Велинова: Но не може да отречеш, че най-вероятно има някаква следа при теб, някакво развитие, което си претърпяла в мисленето, в духовен план.

Ирена Григорова: Всяко е различно. Някоя грандиозна случка нямам. Тези всичките места ми действат по общ начин. Има места, на които примерно, аз енергиите не ги усещам, но има места, на които не се чувствам добре. И има места, на които не искам да си тръгна например. Но ходенето по тези места основно променят моя начин на мислене и на приемане на нещата. Защото това, че съм склонна да приемам всякакви такива неща, ме прави по склонна да приемам и всички останали неща – и хора, и идеи. Тоест прави ме по-широко скроен човек, по-отворен човек за различни от мен неща.

Анелия Велинова: Това е като последствие. Идеята ти е да покажеш на самите българи какво трябва да ценят.

Ирена Григорова: За тези книги идеята е това, че българите от край време са се лекували сами, благодарение на собствена си природа, на мястото, на което живеем. И защо сега го забравяме това нещо, като има такива места, които са доказано целебни. На няколко от местата в тези книги има намесата на учени, които са ходили, измервали, и те дават своята експертиза за това, че те не са случайни. Един от тези случаи ми е много любим. То е с целебната вода, живата вода под „Свети Никола”, който се намира съвсем близо до Карлуково, където мои приятели откриха, че водата кваси мляко, което значи, че е жива вода. В нея лактобацилус.

Анелия Велинова: Където са „Очите на Бога”. Неслучайно място.

Ирена Григорова: Това място дълбоко не е случайно. То е един цял район, който е супер магически, където са ми се случвали изключително много странни неща.

Анелия Велинова: Ще споделиш ли какво?

Ирена Григорова: Тази история, която се сещам, тя дори е леко смешна. В село Ъглен имаме две приятелки – Симона и Йоана от „Оставаме”. Къщата им се казва „Оставаме”. Там ходят на гости и събота, и неделя много хора. Ние отиваме с моя син. Той беше още малък. Там има един бял лаптоп, няма да казвам марката, и той сяда, и почва да си играе на него. И започва:  „Толкова е як. Искам такъв.” Той е от тази марка, най-скъпите. „Никакъв шанс нямаш”, отвръщам. В този момент Йоана се обръща и му казва: „Ти нали знаеш къде си?” Той я поглежда неразбиращо. „Ти нали знаеш, че в това място тук се случват всякакви чудеса. Просто си го пожелай.” И той казва: ”Пожелавам си го!” И се прибираме вкъщи. В края на следващата седмица, той отива при баща си на гости, и се връща със същия компютър. Разказа, че му го е дал един приятел на баща му, понеже падала батерията много бързо, и си купил нов. Като го видял, казал, че си пожелал такъв компютър, и той му го подарил. Ето, такива неща се случват. Тези духовни сили и енергии в някакъв момент започват да се материализират в живота на човек, който вярва в чудеса. Аз смятам, че вярваш ли в чудеса, допуснеш ли възможността чудеса да се случват, те се изливат върху тебе.

Анелия Велинова: Ти пътешественик ли си или откриваш неща, които са дълбоко забравени? Коя нишка е по-силна в тебе?

Ирена Григорова: Не е само една. Всичко е вплетено в един пъзел, в който аз прочитам нещо, става ми интересно. Имам едно правило – ако не го забравя до два-три дни, значи трябва да го направя. Има много интересни неща на този свят. През теб преминава супер много информация и половината ги забравяш. Но тези, които ти останат в главата и ги мислиш поне седмица, значи трябва да се насочиш натам. Така че това е начинът, по който аз тръгвам към нещо. След това, разбира се, аз съм пътешественик. Супер много обичам да пътувам. Задържа ли си повече от две-три седмици вкъщи, започва да ме хваща съклетът. Обичам да откривам нови, забравени неща и то е една обща мелодия… 

Анелия Велинова: Това се почти 100 обекта. Огромен труд, огромно обикаляне, огромно снимане, което си направила с личен труд, с лични средства. Възхищавам ти се за това нещо.

Ирена Григорова: Така като прозвуча, и аз си се възхищавам. И аз не знам как успявам.

Анелия Велинова: Как успяваш, да. Ето това е другото чудо, което ти се случва. Сигурно на Карлуково си си пожелала, подозирам те.

Ирена Григорова: Това е истината. В България положението е толкова сложно, толкова трудно. Хората, които се занимават с култура, с писане, с история, са завряни в миша дупка. И то не завряни, а наритани, наблъскани насилствено. Така че всяко такова начинание е доста трудно. Аз съм наясно, че ако не си давам всичките пари, за да пътувам и да правя тези неща, вероятно ще живея много, много по-охолно. Но сърцето ми не е в това.

Анелия Велинова: Иска друго. Кажи този огромен дисонанс – тази прекрасна земя, създала богомилското учение, което е направило абсолютна революция, не само в съзнанието на човека, а изобщо в цяла Западна Европа (в културата, не в религиозен смисъл, и дава едно силно индивидуално развитие, без което няма постижения), как е възможно точно тези хора, носители на този идеен план в развитието на една държава, толкова просперираща, сега да се натикани? Как виждаш този обрат?

Ирена Григорова: Мисля, че това е както личната история на човека. В живота ти няма само горе. То е колело. Както си долу в страшни мъки, след това изведнъж се вдигаш горе и виждаш небето, започва да ти върви. Късметът е на твоя страна, здравето ти е добре. След това изведнъж нещата пак слизат долу. Така според мен е и с народите. Не може един народ, който е толкова дълговечен, както нашият, да е постоянно в най- върховата си форма. Да не говорим това, че от времето, от което съществуват българите, всъщност има само две държави, които продължава да ги има. Това са Китай и ние. Всички останали велики цивилизации отдавна са се сринали. Тоест това, че ние все още съществуваме, само по себе си е чудо.

Анелия Велинова: Езикът ни е запазен, той е непроменен.

Ирена Григорова: И земята. Тази земя е много специална. Това, че изобщо съществуваме, продължаваме да ни има, е една огромна стъпка. За съжаление, вече сме много по-малко. За съжаление, всички строеве, през които сме минали, първо – византийското робство, след това – турското робство, след това – комунистическото робство, във всичките тези управления винаги е имало една много ясна директива – да бъдат избивани интелектуалците. Когато на три пъти избиват твоите интелектуалци, ти всеки път рестартираш и тръгваш пак от нулата.

Анелия Велинова: Генерирането им става по-бавно. Това е като едно дърво в гората да израсте. 

Ирена Григорова: Според мен нищо не е загубено. Това е новото дърво, но трябва още малко време да порасне и да започне да дава плодове. Но то със сигурност ще започне да дава плодове, защото тази земя е богата. Тука има всичко и плодовете ще са прекрасни, просто да успеем да изчакаме момента.

Анелия Велинова: Да стиснем зъби и да изтърпим.

Ирена Григорова: Дано ние да го видим, но и за децата ни пак ще е добре.

Анелия Велинова: Когато посещаваш различни места, ние ще говорим малко и за тези, които най-силно впечатление са ти направили, дали поради място, лековита вода някаква, скалите, които имат запазена история в тях, или някаква личност, няма значение мястото, признака, по който то е избрано в книгите ти. Самите местни хора, които живеят, имат ли памет за това, което е било преди време?

Ирена Григорова: Много е странен въпросът. В смисъл повечето хора нямат, и дори да се намира мястото на километър-два от светилището, хората те гледат странно и си викат: „Тия откачалки пак дойдоха на камъните.” Но там винаги пък в тези незнаещи хора, необръщащи внимание, просто защото те са родени на това място, и за тях то е нещо съвсем обикновено. Сред тези хора винаги има един човек, който ние наричаме „пазител”. Едно време се е наричал „краевед”, човекът, който знае всичко за това място. Болшинството от хората абсолютно не забелязват, забравили са да виждат това място, и дори се чудят на тези, които идват. Но винаги има някой, който е много специален, и в който е изсипано пък всичкото друго знание, което онези нямат. Разпиляното знание е концентрирано в него. Цялата тази история с пазителите е много интересна. Аз познавам не един пазител и истината е, че да си пазител не е лесно. На тези хора им се случват много странни неща, много изпитания. Не е просто ей така – една благословия. 

Анелия Велинова: Разкажи ми какво точно им се случва и как те устояват? Просто няколко примера за илюстрация.

Ирена Григорова: Някои устояват, други, за съжаление, не устояват. Например мога да разкажа за пазителя на Магурата и на Белоградчишките скали – Кирил Кирилов. Изключително популярен е в средите на езотеричната история. Той някак си ги „виждаше”, четеше ги. На сън вечер виждаше обяснение на нещата. Толкова логично, мъдро успяваше да нареди нещата. Той, примерно, се отказа. В един момент прегоря просто и се отказа. В момента не води хора. Изобщо не се занимава с това. Дойде в София, намери си съвсем друга работа, несвързана с историята. Според мен му трябва малко време да се възстанови, защото когато се изсипва тази кофа с енергия, информация и всякакви други неща върху теб, ако не си обучен, можеш да прегориш по този начин. Неслучайно преди стотици и хиляди години тези посветени хора, пазителите, са били обучавани от малки в това, за да може да се пазят от всичките тези енергии, от всички тези предизвикателства. Това е като да живееш в една стая, с тъмни плюшени пердета. Като дръпнеш пердето рязко, очите се заслепяват. Когато го дръпваш постепенно, свикваш със светлината. И това е въпрос на обучение според мен. Така че Кирил е може би най-яркият пример за това. Но и други хора от пазителите стават много горди. Забелязвам, че тях много ги удря в горделивостта, в егото и те се променят от хора, които наистина са били изключителни, в хора, които стават докачливи, егоцентрични. Всяко нещо има плата.

Анелия Велинова: Плаща се нещо, за да може да стане.

 Искам пак да погледнете кориците на тези книги – „Мистичните пътеки на България”. Това е първа част. Другата е втора част. И да си ги купите. Може пък те да ви отведат до някое сакрално за вас място, където да усетите, че това е вашето място. Мисля, че и другите книги на Ирен, и ютюб канала може да следите, предаването ѝ „Прастари времена”, защото има изключително интересна информация, и тя работи с много интересни хора, които наистина боравят с достоверни сведения. 

Ирена, кажи ми, трябва ли да отидем в Босна примерно, за да научим за нашите богомили? Да отидем в Чехия, за да научим за глаголицата, да видим как изглежда? Да отидем в Румъния, за да научим за едно от тракийските ни племена там, за нашите говоря.

Ирена Григорова: Трудни въпроси ми задаваш. За съжаление, не само трудни, но и тъжни въпроси. Защото дотука се докарАхме, че трябва да ходим там, за да ги виждаме тези неща. При нас, отново заради строя и така стеклата се история на България, голяма част…

Анелия Велинова: И че няма пари.

Ирена Григорова: Аз не съм убедена, че следите от богомилите са заличени, заради липса на пари. Не. Те са заличени абсолютно умишлено. Например, знаем, че много сериозните богомилски поселения са в Северозападна България. Ако тръгнеш от Видин надолу, 80% от църквите отвътре са варосани и забелени, така че да не се вижда нито един стенопис, който може да изглежда малко по-неканонично. Разбира се, това е направено с мантрата „да спасим църквата”, но всъщност ти може да спасиш църквата и когато реставрираш стенописите, а не, когато я замажеш.

Анелия Велинова: Явно доста е засегната самата църква от това, което разпространяват богомилите. Потърпевша.

Ирена Григорова: За щастие, остават в Северозападна България външните корнизи на църквите, където изследователите могат да четат по тях богомилската история, която наистина е много силна. Такава е например църквата в Искрец. Тя е със спасени стенописи и там нещата не са замазани. Но само външната страна, като видиш Богородица с крила…

Анелия Велинова: Както е в Земен, в Добърско – тези със странните летящи светци.

Ирена Григорова: Не знам доколко са богомилски, но със сигурност са много интересни. Не съм убедена, че са богомилски, но специално „Иисус в ракета”, това не е богомилско. Но със сигурност тези енергийни портали, които са нарисувани в тези църкви, това със сигурност е плод на друго знание. 

Анелия Велинова: На равнораменния кръст.

Ирена Григорова: Равнораменният кръст е ясен. Всичко, което ти разказвам, го знам от Веселина Вачкова. Например точно равнораменният кръст – има някои църкви, които отпред, точно отстрани на вратите, където се изографисва кръстът, вместо кръст има детелина. 

Анелия Велинова: То е равнозначен богомилски символ. 

Ирена Григорова: Тя точно това ми обясни, като бяхме на Искрецкия манастир. Точно преди падането под османско владичество, църквата решава да прибере своите, цялото стадо да го прибере в себе си, за да може народът да не е разединен, а да е заедно и така да се даде отпор. И всъщност точно тогава църквата започва да прави компроми с изображенията си. И в най-силно богомилските части се появяват точно тези изображения върху църквите – детелината, която всъщност е равнораменният кръст. Богомилите припознават като своя кръст, а не онзи, другия кръст, на който е разпънат Христос.

Анелия Велинова: Не може един уред, както те казват, „за мъчение” да бъде обожествен.

Ирена Григорова: И така всичките тези църкви, Богородица с крилата, Йоан Кръстител с крила, като крилати същества, те са този спомен от времето, в което църквата се е опитала да приобщи всички към едно и също място, за да направи общността по-силна. Изключителни усилия да спасят България по този начин. 

Анелия Велинова: Мисля, че днес нашата църква е много странна смесица от всички православни църкви. Те по някакъв самостоятелен начин съществуват, защото първо те припокриват всички орфически, сакрални места, на места. След това богомилството. Те са приемствени. Тука няма чак такова силно противопоставяне.

Ирена Григорова: Аз ще ти разкажа една история, която беше доста драматична за мен, защото се опитаха да въздействат и на мен, и на работодателите ми. Всъщност става въпрос за един скален манастир, който се намира съвсем близо до Видин. Той е прекрасен скален манастир. Много хубав, в който обаче един път в годината от стотици години насам, хората се събират от околните села и от Видин, и играят Мъртво хоро. Мъртвото хоро е едно хоро, в което всеки носи снимка на своя мъртъв близък, който е починал, и по този начин се почитат. То е на специален празник, когато границата между световете изтъняват и всъщност това е един древен ритуал, който са пренесли в християнско време. Църквата обаче е абсолютно против това и се опитва по всякакъв начин този древен ритуал да го съсипе. И на същата дата, когато е Мъртвото хоро, което е от стотици години, те правят събор. Канят няколко оркестъра с тъпани и с маанета, чалги и всякакви такива неща, кебапчетата се пекат и всъщност по този начин се опитват да убият този ритуал. Аз бях отишла да снимам и някой беше казал на кмета на селото. Той беше звъннал във Видинската епархия, оттам бяха възроптали. Аз пък звъннах във Видинския исторически музей и попитах етнолозите там. Защото онези казват: „Този ритуал е тука от 10-15 години. Преди 15 години един автобус е катастрофирал, хората са умрели и оттогава всъщност е това Мъртво хоро.”

Анелия Велинова: Да, лъжат директно.

Ирена Григорова: И аз звъня в Историческия музей във Видин и казвам: „Хора, искам сега, понеже ни нападат, много точно да ми кажете откога е…” Те казват: „Вие луди ли сте? Етнографите още след Освобождението регистрират Мъртвото хоро и започват да го описват.” Така че това преди 15 години с автобуса изобщо не е вярно. Това е точно промяна на историята. Тъй че до някаква степен църквата е благосклонна, вероятно защото и те знаят, че голяма част от нещата са наследени от езичеството. Но в някои моменти се държи много агресивно. 

Анелия Велинова: Както се държат агресивно срещу нестинарството.

Ирена Григорова: Така ли? Това аз не го знам.

Анелия Велинова: Имам две предавания за нестинарството. Много агресивно се държат спрямо тях. Те смятат, че това е такова езичество, което по някакъв начин посяга на техните устои, което е много смешно.

Ирена Григорова: В България всичко е смесица с езичеството. Всичко в България, паметта и историята, митовете, легендите, защото нашият народ не забравя. Той винаги по някакъв начин успява да пренесе информацията и тези неща, богомилските, са се случили и са станали част от нашето ежедневие. Знаеш ли, например, че ето това „да чукна на дърво” е богомилско.

Анелия Велинова: Аз съм сигурна, че не е само то.

Ирена Григорова: Това е нещо, което всеки от нас прави, без да знае, че така викаш силата на природата, да ти помогне. А те са живеели в горите. И това ми го разказа в Босна, когато бяхме с Виделей, ходжата на един дервишки манастир. Той се съгласи да го снимам и ми разказваше за богомилите. Как всичките босненски богомили са приели исляма. И по този повод ми даде няколко такива примера и едното беше всъщност това. Там го знаят.

Анелия Велинова: Аз мисля, че и в България богомилите приемат доброволно исляма.

Ирена Григорова: Голяма част приемат доброволно исляма, защото, първо, ислямът тях не ги гони и, второ, по някакви неща той много повече се приближава до богомилството, отколкото християнството.

Анелия Велинова: Какво ще търсиш в Румъния? 

Ирена Григорова: Отиваме с проф. Гергова. Тя ще изнася там лекция, защото Свещарското съкровище, което тя откри, в момента е в Румъния, в Археологическия музей, изложено в Букурещ. А ние ще се възползваме с това да снимаме един филм за гетите. Защото в България знаем само гетите от нашата страна на Дунава. Ние знаем само свещарските гети и откритите съкровища, които са плитко погребани, също са гетско изразяване на почит към боговете. Но от другата страна на Дунава, тъй наречените „даки”, са си гети. Те също имат изключително много интересни находки. В момента  румънските археолози проучват един некропол до Мангалия близо. Ще се опитаме да направим един голям филм не само за едните гети, както правят румънците. Те си правят само за техните траки, ние си правим само за нашите. Ще се опитаме да обиколим няколко места и със Свещари, и със свещарските открития на проф. Гергова да направим картината много по-цялостна.

Анелия Велинова: Много се инвестира в Румъния. На мен много ми е болно, инвестира се в Румъния в разкопки, в археологически…

Ирена Григорова: В Турция примерно ми е правило впечатление. Ходя там в последните 3-4 години и виждам как се отнасят към обектите си с изключително внимание. Не е въпрос на това да си маниак на историята, а по-скоро да си добър мениджър и да съзреш това, че тези исторически, археологически обекти могат да докарат културен туризъм. Една от пресните ми истории, които пуснах в моя ютюб канал „Прастари времена”, всъщност е точно историята за Гиген, за Улпия Ескус, римският град, който се намира близо до Плевен и до Никопол. Там България и Румъния кандидатстват с един проект за няколко милиона, в който трябва да се възстанови огромния храм на богинята Фортуна, на съдбата, на Улпия Ескус. Разбира се, нашите институции, министерства, общини, музеи изобщо не могат да се разберат. Подхвърлят си топката един на друг. Най-накрая се оказва, че румънците ни осъждат да платим неустойка от няколко милиона… 

Анелия Велинова: Той е провален.

Ирена Григорова: Точно така. Те са кандидатствали, спечелили са тези милиони и нищо не са направили. Сега България ще плати тези милиони като неустойка за Румъния. С тези милиони можеше да направят възстановка на този храм, супер мащабен, страхотен. И как е възможно такова нещо? Това можеше да докара хиляди туристи и от Румъния, и от цяла България в този район, за който постоянно ревем, че е изостанал. 

Анелия Велинова: Това неуважение към нашите старини, към нашите води, защото имаме 33 вида различни по състав води.

Ирена Григорова: Изобщо не е до уважение, или до любов към историята. Необходимо е да си добър мениджър, за да ти щракне в тъпата глава, че това може да ти донесе много приходи. Толкова ли е сложно, не мога да разбера? Дори и да не е от любов, както го правим ние, дори да е просто заради това да вдигнеш този район.

Анелия Велинова: Какви духовни ценности ти допадат от богомилите?

Ирена Григорова: За мен най-впечатляващото, но и най-недостижимото, за съжаление, е смирението. Смирението, което тези хора са възпитавали в себе си, понякога доста трудно, защото всеки има различен характер. Аз се опитвам да се смирявам в някакви моменти. Животът ме научи понякога да се смирявам, защото преди бяха още по-вироглава. Но въпреки това не мисля, че осъзнато съм смирена, просто защото съм получила някакви шамари и съм се смирила до някаква степен. Но иначе това, което те са успявали да възпитат в себе си, това смирение, живот в хармония, това да не отвръщаш и това да не желаеш, да не лампиш за нещо, мисля че в съвременния свят не знам доколко бихме могли да имаме. По-скоро, не. Може би да се опитваме малка част от тях да имаме. В степента, в която тези хора са го имали, в съвременния свят няма как да съществува.

Анелия Велинова: Ние по-скоро приличаме на агресивните катари във Франция, защото те са агресивни богомили, казано честно.

Ирена Григорова: Да, те са по-агресивни. Чистото богомилство е много по-смирено, много по-хармонично, по-спокойно и по-съзерцателно.

Анелия Велинова: Те имат единение с Бога. Всеки един. Имат индивидуалния път, който е трудно достижим.

Ирена Григорова: В този забързан свят, в който ти трябва да изкарваш прехраната, в който трябва да се бориш за своето място, трудно бихме могли наистина, защото дори човек да има голямо желание, излизайки от вратите на своя двор, ти вече се сблъскваш с неща, които, ако не ги преодолееш, всъщност те ще те преодолеят. Ние имаме един много интересен манталитет. Приемаме добрите хора за глупави, а не за добри. Смятаме, че те са тъпи за това, че отстъпват, че са по-кротки, че помагат или прощават – за нас това е глупост, а не е доброта. И другото нещо, което смятаме, е, че агресивните хора са много важни, а всъщност тези хора са просто агресивни и изобщо не значи, че са значими.

Анелия Велинова: Те са заплаха и затова човек се пази от тях.

Ирена Григорова: Да, ние се съобразяваме с агресивните и настъпателните хора, дори и те да не го заслужават.

Анелия Велинова: Те никога не го заслужават, защото навлизат в чужда територия. Позволяват ли лукса просто да разполагат с другия.

Има вече следи и доказателства, че майката на Леонардо да Винчи е била богомил.

Ирена Григорова: Аз я четох тази теория. Звучи доста интересно.

Анелия Велинова: И на мене ми звучи много интересно.

Ирена Григорова: Искам доказателства. Както вече се разбрахме, аз съм журналист.

Анелия Велинова: Аз затова те питам – дали си се докопала до повече доказателства?

Ирена Григорова: Не, не съм я изследвала. Но понеже други хора работят по тази тема, аз не съм я подхванала. Звучи доста интересно и напълно възможна, просто според мен трябват доказателства. Трябва там, на място да се търси, не – тук. 

Анелия Велинова: Защото този космополит, този гигант, синаѝ, който няма област, в която да не пипнал и да не е направил нещо грандиозно, като знаем, че всяко дете е продължение на своя родител. Много ми се иска да вярвам в това, но и аз по същия начин, искам доказателства.

Ирена Григорова: Искам да видя нещо по-съществено, защото иначе влизаме в сферата на фантазиите.

Анелия Велинова: А както се знае, всяка хипотеза има и начин да бъде оборена от другата хипотеза, която е просто „приказка срещу приказка”.

Ирена Григорова: В един момент нещата се изравняват. Кантаратът се изравнява и започва да тежи едното или другото. 

Сетих се да ти разкажа една история. В края на 80-те години проф. Диана Гергова копае на Свещари втората гробница. И тогава на нея ѝ хрумва една идея – да не копае към вратата, а да копае към стената, така че пред вратата на храма да останат пластовете, за да могат да се проследят как са насипвани. И тя тогава изказва за пръв път хипотезата, че тракийските гробници не са просто гробници, а са храмове. До този момент, до 88-ма година, официално всички са смятали, че това са просто гробници.

Анелия Велинова: Но Фол обърна цялата наука. Не говоря за съпругата му Валерия. Той обърна в много духовен план цялата историческа…

Ирена Григорова: Точно така, но аз ти говоря за гробниците и храмовете. Това хрумва първо на Диана Гергова и след това  един по един учените започват… Тя успява да го защити пред научна колегия. Прави труд по това нещо и виж колко време ни трябваше. Трябваха ни около 40 години, за да може днес на входа на тракийските гробници да пише „Тракийски храм- гробница”, а не просто гробница. 40 години трябват на един човек. Защото когато някой има една идея, обикновено така става. Ти казваш някаква идея и всеки ти вика: „Стига бе, глупости ми говориш. Това не може да е станало така.” След това обаче човек като прочете четири- пет пъти повторението, и си казва: „Дали не е вярно това?” И след още няколко години вече е свикнал и казва: „Ти не знаеш ли, че е така?”

Анелия Велинова: Това е почти като повтарянето на лъжата.

Ирена Григорова: То е същото, само че повтарянето на истината, за да стане наистина истина. На хората им трябва малко време. Ние винаги първо отричаме и след това приемаме. Разказвам ти тази история по повод Леонардо, защото в момента тази история звучи интересно, но ние все още не сме готови да я приемам. Ако излезнат още доказателства, според мене хората лека-полека ще започнат да ѝ вярват. На мен ми звучи като интересна теория. Да видим дали с времето тя ще може да бъде наистина доказана. 

Анелия Велинова: А по повод на това, че една идея трябва много време да отлежи, за да бъде възприета и да бъде повтаряна, естествено, много пъти, аз очаквам да бъде възприета и тази идея. Лингвистичните изследвания, които прави Стефан Гайд. Сигурно си чувала за него. Извършва много интересни лингвистични сравнения, той е с много широк периметър на образование, между египетските йероглифи и между нещата, които остават от траките. 

Ирена Григорова: Според мен нещата приключват с момента, в който приключва земния си живот, защото той е изследователят. Ако беше продължил да работи, може би щеше да стигне до други неща и до доказването им. Според мен нещата му остават висящи. Той е написал няколко книги с предположения. Въпросът е, че няма кой да продължи неговия труд, за съжаление. 

Анелия Велинова: Има време. Изследователи ще се захванат сигурно за това и ще видим докъде ще доведе. Древната история тепърва я преоткриваме.

Ирена Григорова: Дано да имаме и помощ от държавата, за да успеем да оцелеем, докато преоткриваме древната история. 

Анелия Велинова: Пожелавам ти в тази посока успех, защото това, което правиш, е просто прекрасно. 

Ирена Григорова: Много ви благодаря за поканата.

(Пълното интервю може да чуете във видеоматериала.)

Водещ: Анелия Велинова

Написано от Anelia Velinova