Пейо Пеев от „Спринт”: Публиката навсякъде е една и съща, въпросът е да я владееш

Разговор със създателя и барабаниста на група „Спринт” Пейо Пеев за рока в България – начало, тенденции, клубна музика. Как се стигаше до сцена и турне извън страната по време на „Желязната завеса“. Нова продукция, участия, меломани…

Владислав Кацарски: Аз съм сигурен, че ако Мик Джагър беше на моето място, някои от вас щяха да се запитат, кой е този до Пейо Пеев. Но фактът си е факт. Пейо Пеев е при нас. Здравей. Много ми е приятно, че си тук. Ще си говорим за „Спринт”, разбира се, преди всичко за „Спринт”, ще си говорим за българска рок музика, но преди това да похвалим Националния фонд култура (НФК), защото ни помогна в някаква степен и на двамата.

Пейо Пеев: В някаква степен ни помогна. 

Владислав Кацарски: Това жури трябва да се смени, защото последната сесия не ме одобриха.

Пейо Пеев: Аз даже не знам кое е журито. То е анонимно, доколкото знам. За мен не трябва да бъде анонимно жури, а да бъде обективно, за да застава зад оценките си. 

Владислав Кацарски: Така е. Поглеждайки доста скептично на всичко това, все пак си казвам, че Национален фонд култура свърши хубава работа. Помогна и на доста млади актьори, и на хора като нас, такива бегачи самотни, които се опитваме да правим хубави неща и да бъдем в услуга на хората. Продължаваш да работиш с нашите хора, приятели с увреден слух.

Пейо Пеев: Продължаваме да работим. Продължавам с театър „Мим-Арт”, с „Жестим”. Участвам в проектите им, като се занимавам с аудио и видео реализацията на техните неща. Сега записахме по един проект на Столична община детски песни, които те преведоха на жестомимичен език за канала ютюб, който има служението и станаха доста популярни между малките. 

Владислав Кацарски: Отколко време работиш с хора с увреден слух?

Пейо Пеев: Вече шеста година работим заедно. Аз работя не само с хора с увреден слух, работя и с хора с други увреждания, защото преподавам ударни инструменти в център „Чудеса”, който е към сдружение „Тишина”. Това е единственият център в България за деца с увреждания, които се занимават с изкуство. 

Владислав Кацарски: Къде се намира центърът? 

Пейо Пеев: Центърът се намира на „Йордан Йовков” 13, квартал Стрелбище. Най-натоварените дни са събота и неделя, когато родителите са свободни. Тогава идват по 50-60 деца. Добре, че имаме помещения, за да можем да провеждаме занятията. 

Владислав Кацарски: Това е изключително ценно нещо. Нека да кажа на нашите зрители, че има деца с увреждания, които не могат да изразходват пълноценно своята енергия и са хиперактивни. Когато дойдат при теб, съм сигурен, че тази енергия си отива на мястото.

Пейо Пеев: Не само това. Ударните инструменти подпомагат за мозъчното им развитие, защото те знаят, че за да може да свириш на инструмент, трябва и четирите крайника да работят различно.

Като бяхме в Корея и Япония, аз преподавах там на IT специалисти точно това нещо – ударни инструменти. Корейциите имаха голямо желание такива IT специалисти да свирят на ударни инструменти и това много им помагало за разтоварване след тежката работа.

Владислав Кацарски: А ти как посегна към ударните инструменти?

Пейо Пеев: Аз съм първо цигулар. Майка ми първото нещо, което купи, беше цигулка. Започнах да свиря на цигулка. След това свирех и на акордеон, тогава, знаеш, че имаше пионерски организации. 

Владислав Кацарски: Всички сме минали през акордона, както се казва.

Пейо Пеев: Взеха ме в този оркестър, който е добър и ми връчиха едно барабанче, което аз си занесох вкъщи и така започна.

Владислав Кацарски: От тези малки пионерски барабанчета. Като ученик, това беше времето на групите, поколението на 60-те, ако си в гимназията и не направиш група, не си учил в гимназия, та нашият барабанист в 6-ти клас започва точно от едно такова детско барабанче. 

Пейо Пеев: И след това, разбира се, читалищата.Читалищата бяха едно лепило за групите и затова имаше толкова много групи. Всички се стремяхме да станем професионални музиканти.

Владислав Кацарски: Аз с удоволствие наблюдавам, че читалищата, поне големите от тях в София, за провинцията не мога да кажа как е, но в големите читалища в София все още радващото е, че има много деца, които се учат на инструменти. Аз ходя при Павел Павлов и при него има много деца – и пиано, и китара учат, и това е много хубаво. 

Пейо Пеев: Аз имам впечатление от провинцията, от извън страната, защото правихме едно турне „Спринт” по малките градове, като почнеш град Рила, Бобошево в македонския район, и там читалищата работят много усилено. Сградите са много хубави, отоплени и което е най-интересното, че хората имат голям голяма нужда от концерти. Читалищата за мене са най-доброто нещо, което е измислено в нашата страна. 

Владислав Кацарски: Ще се окаже, че проф. Пантев е изпуснал, защото той казва, че българинът е измислил две неща -.отчасти богомилството и чушкопека. Обаче сега да сложим и читалищата, и ето ти го, станаха си три неща.

Как се прави концерт в днешно време, Пейо? Или концертно турне на рок група?

Пейо Пеев: Организацията е тежка, защото първо трябва да имаш хубаво техническо оборудване. Добре, че ние сме едно сдружение на известни музиканти и продуценти, където имаме и апаратури, имаме всичко, много колеги и съвместно си помагаме. Например ние ползваме апаратурата на група „Хоризонт”, осветлението и техния транспорт. Като, разбира се, те свирят пред нас и така направихме едно лятно турне, което беше много успешно по морето. Имаше много хора, което значи, че нямахме притеснение от факта, че трябва някой да ни организира концертите, те като че ли се самоорганизираха. Ние само сложихме нашите афиши. Имаше много хора. Интересното е, че много малки деца пеят старите ни песни, което много ме учуди.

Владислав Кацарски: Защо ще те учудва? Ето сега тука се пренасяме в 80-те години, но според мен 10 групи направихте един елит рок в България. Беше много хубаво, защото като тръгнехте юни месец на турне, тръгвахте от София, та можехме да ви видим и десетте групи тук на рок маратоните и вече после кой където ги хване по България, и септември месец се прибирате пак с такъв заключителен концерт. Но как се случи това? Имаш ли някакво обяснение?

Пейо Пеев: Ние още от малки бяхме в читалищата и там се родиха много български групи. Във всяко училище имаше група, всеки университет имаше поне 2-3 групи. Аз бях студент, когато започнах по-професионално да се занимавам и трябваше да премина или в едната страна, или в другата страна, страната на музиката. И започна борба. Всички, знаеш, правихме кавъри. Така се учихме от „Ролинг стоунс”. След това вече започнахме да правим и собствени песни. Спомням си първата група, с която започнах да работя, беше „Кристали”, която след това премина в група „Импулс”. Ние получихме името от Вили Кавалджиев, Бог да го прости, който беше много добър мой приятел и ние тогава записахме една песен с него. Той стана и поп певец с песента „Виргиния”, тогава и ни даде името „Импулс”. Тогава за пръв път започнахме да записваме собствени песни. За да запишеш собствена песен и да мине на комисия, да мине в радиото, трябваше много усилия. Ние сме репетирали много. Според мен той лицеоформи от естествения подбор. Разбира се, имаше много фактори – за „Щурците” си спомням. „Щурците”, благодарение на бащата на Пепи Ценков, той много им помогна. Работеше в телевизията, но ние с голямо уважение се отнасяме към тях. Помня концертите на „Щурците” и „Везните” в Софийския университет, където беше стълкновение от хора. Те бяха първите групи „Щурците”, ”Везни”, след това се появиха други групи, но останаха тези групи, които правят авторска музика и я правят добре. Например аз мога да ти кажа, че ние, за да можем да се изхранваме, станахме звукозаписни музиканти в БНР, в смисъл, че записахме след бенда песни на различни певци. Записвали сме на почти всички български изпълнители албуми,   които се записваха в първо студио по рок група, защото бендът тогава беше насочен повече към джаз музика и музиканти, които свириха вътре в бенда,  не бяха в рок музиката. И така се оформиха някъде 10 групи, както казваш ти, които постепенно започнахме да пътуваме. И в Концертна дирекция след като добиеш някаква полярност, ти трябва да започнеш да си вадиш хляба. И как се отсяха тези групи в Концертна дирекция? Тези, които имат публика, останаха. Тези, които нямат публика, защото тогава правиш едно турне на самоиздръжка, за да докажеш дали можеш да имаш приходи.

Владислав Кацарски: Гледай сега как са го възприели в Европейския съюз. Те ти казват, че трябва да имаш еди-колко си собствени приходи, за да защитиш този проект. 

Пейо Пеев: Именно. Колкото и да е имал негативни неща строят преди това, той беше заимствал всичко от Запада и това беше една импресарска дирекция, която работеше много добре с екип от автомобили, с екип от организатори , които се грижиха за това и ние правихме на година по 360 концерта. Значи почти по един концерт на ден, но по принцип правиш по два концерта, от които 60 концерта ние правихме за заплатата, която ни даваха. Бяхме щатни изпълнители. За съжаление, тези 10 години, които работихме на държавна заплата, те изчезнаха, защото не знам дали знаеш този случай, че нашите архиви ги няма. Оказа се, че точно този елит, който казваш ти, няма пенсии, което значи, че ние все едно не сме работили, не сме съществували. И когато отидохме при министъра на културата, не знам кой беше, бяхме извикали тези от НАП. Те казват: „Вие не сте плащали нищо, осигуровки.” Как да не сме плащали? В комунизма, знаеш, че всичко плащаш. Това беше този елит. Той се оформи с много труд, много репетиции.

Владислав Кацарски: А „помпахте” ли се, Пейо, едни-други? Тоест като видиш тези какво са направили, някак си да ти дойде тръпката да ги надскочиш?

Пейо Пеев: Като отидеш на концерт на някоя друга група и видиш какво са направили…

Владислав Кацарски: Остави го концерта, като го чуеш по радиото… Ние бяхме на една лагер школа, за европейското първенство по лека атлетика се готвихме и тогава беше излязла на „Сигнал” една, мисля, че с Дечо Таралежков ли беше плочата, не си спомням, но „предпоследната дума е довиждане, но последната сричка е не.” И слушаме  песента вечерта след тренировка и едно от момчетата казва: „Тук „Щурците” трябва много сериозно да се замислят след тази песен.” Имаше ли нещо такова? 

Пейо Пеев: Значи тези 10 групи, които ти казваш в елита, имаха години на спад и години на възход. Когато ние тръгнахме от самото начало, „Щурците” навсякъде пълнеха. „Сигнал”, когато се появиха, направиха голям удар и тръгнаха, и навсякъде напълниха залите. След това имаше един спад на тези групи. Спомням си с Петьо Гюзелев си разговаряхме тогава и Пецата каза, че положението нещо не е добре. Тогава им беше паднала малко на „Щурците” популярността и на „Сигнал” след това. Докато например групи като ФСБ, които не бяха като нас щатни, те бяха на „Балкантон”, там им течеше заплатата. Те пътуваха  на хонорари. Мога да ти кажа, че в годините, когато пътувахме, например в Разград ние свирим на спортната площадка,  която е много по-голяма. Те свирят в театъра, по-елитарна група. Ние по-хашлашка група. Те не пълнеха театрите тогава, по провинцията говоря. Те пълнеха София и Пловдив примерно, и Варна.

Владислав Кацарски: То няма как да бъде друго, защото тогава се опитваха да прокарат една по-различна линия, не толкова популярна в България, така че е нормално.

Пейо Пеев: Те не страдаха от това, че не ги ротират по радиостанциите. ФСБ много ги ротираха по радиостанциите, но в този елит имаше падения, имаше, когато бяха много нависоко. Ние например с по два концерта на ден пълнихме навсякъде.

Владислав Кацарски: Кажи по-колко концерта правихте в Русия?

Пейо Пеев: Трудно се заминаваше за Русия. Да ти кажа защо. Защото в Импресарска дирекция искаха от Концертна дирекция групите, но там имаше някакви, както и сега, връзки и „Спринт” нямахме възможност да отидем на това прослушване въобще, когато дойдат руснаците да ни слушат. Бяхме на концерт в Слънчев бряг, някой ни е чул и след около една седмица ме извикаха в Министерство на културата, тогава беше Комитет за телевизия и радио, и ми казаха: „Заминавате на празници на България в Съветския съюз”. Първият ни концерт беше в Киев. И тогава точно 88, 89-та година бяха тръгнали кооперативите в Русия, тогава беше перестройката. И тогава ни харесаха някакви от „Киев концерт”. Така започна нашата одисея в продължение на 12 години в Русия. 

Христо Петров: Сериозен опит.

Владислав Кацарски: На ден колко концерта сте правили?

Пейо Пеев: Правили сме четири. В Свредловск си спомням бяхме ние, Лариса Долина и Васето Найденов беше с нас тогава. Той дойде на едно турне с нас и правихме в Свредловск в една спортна зала с някъде към 7000 души по четири концерта на ден в продължение на една седмица.

Христо Петров: Свирите български рок.

Пейо Пеев: Само българска музика. 

Владислав Кацарски: Една седмица по четири концерта на ден? 

Пейо Пеев: Четири концерта на ден в Свредловск и то минава като на кино. Васко си пее неговите там „Телефонна любов”, „Междучасие”.

Владислав Кацарски: На мен ми е чудно какви гласове трябва да имат тези солисти и какви ръце трябва да имат тези китаристи и барабанисти.

Пейо Пеев: Васил Найденов е „едно отделение”, така както казват руснаците, „Спринт” сме едно отделение, Лариса Долина, втората по популярност певица в Русия след Пугачова, тя беше трето отделение, като ние се въртяхме. Бяхме се разбрали още в началото на турнето. Тръгнахме на едно турне 160 концерта, които трябваше да направим за 6 месеца. Бяхме се разбрали – ние сме последни на единия концерт, на другия Лариса, на следващия Васил. 

Владислав Кацарски: Исках Христо да продължи с въпросите, обаче се изкушавам, Пейо, да попитам – това е много сериозна крачка да смениш  солист със солистка. Не може да не си давал сметка за завоя, който се случва. 

Пейо Пеев: Това беше след един „Златен Орфей”, след като с Чавдар…

Владислав Кацарски: Вие с него се събирахте, разделяхте.

Пейо Пеев: Били сме много близки приятели. Аз заминах за „Сан Ремо” с една от националната телевизия и там като представители на медията имахме възможност да влизаме навсякъде. И там се запознах с Аланис Морисет и с Долорес от „Кренбърис”. На репетициите се запознах с тях, разговарях и така ми хрумна малко да сменим стила, алтернативна музика да направим и да вземем момиче. И намерих едно момиче от Варна, което беше дошло на един наш концерт. Тя, разбира се, беше още аматьор, беше необработен като диамант и това ни помогна да направим каквото искам аз и ние, каквото искаме. Преди това пробвахме Ани Лозанова, с нея даже направихме едно турне в Украйна.

Христо Петров: Като спомена „Сан Ремо”, имаше една тенденция, на която ние бяхме свидетели, понякога с горчивина, понякога с надежда на тази музикална миграция. Българските изпълнители, които излизаха и тогава да свирят, и да се развиват навънка по един или друг начин, дали самостоятелно или чрез концерти. Въпросите са ми два. Първият е – беше ли това полезно за българската музика, този отлив на български изпълнители от нашата сцена, от нашето общество? И вторият ми въпрос е – има ли сега такава тенденция и до какво води тя?

Пейо Пеев: Не знам дали те разбрах правилно. В онези години много български музиканти работеха в развлекателния бизнес.

Христо Петров: Едни от тях свиреха по фериботи. Аз съм срещал в Скандинавия, включително Вили Кавалджиев.

Пейо Пеев: Това много помогна на музикантите да се дооборудват, защото тука нямахме техника. Второ, че имаше много групи, имаше бум на музикантите, на състави, които работеха в чужбина. Аз не съм работил в Скандинавия, макар че имах много предложения, защото много търсеха такива музиканти – пеещ барабанист.

Владислав Кацарски: Вие не сте много пеещите барабанисти.

Пейо Пеев: Не сме много. И поради тази причина аз имах много предложения, но не заминах. Останах тук в България. Тогава беше за нас по-тежко, които останахме в България, защото ние гладувахме тука, те са връщаха с долари и с хубави инструменти.

Христо Петров: И все пак с някакъв досег до другата култура, която тук не беше така толерирана, меко казано.

Пейо Пеев: В нашите среди имаше информация за всичко какво става на Запад. Например аз още като излезе „Еберонт”, след една седмица я имахме, на Джанис Джоплин албума също. Имаше канали, по които ние слушахме, плюс това непрекъснато слушахме забранените радиостанции. Заглушаваха ги, но…

Христо Петров:  Имаше свободни станции, които звучаха.

Пейо Пеев: Например радио Букурещ, Метроном, Скопие, Свободна Европа.

Владислав Кацарски: Най-интересното е, че в Белград пускаха „Туп туп”, една класация и доста от големите хитове тогава звучаха там.

Пейо Пеев: Ние нямахме такива ограничения. Имахме пълна информация, даже аз си спомням, че бяхме разделени на махалата на „Ролинг стоунс” и на „Бийтълс”. Но много музиканти тогава избягаха, останаха невъзвращенци. Например Казански. Той отиде в Париж. Някои избягаха, Милчо Левиев замина за Щатите. 

Христо Петров: Всички са се изявявали в своето поприще, никой не е бил такси драйвер или нещо друго.

Пейо Пеев: Докато сега например са таксиметрови шофьори, а пък са музиканти. Тук малко нещата са обърнати.

Владислав Кацарски: Ти мислил ли си къде е дисонансът? Защо тогава е могло те да си останат музиканти, а сега да не може? Какво му стана на този свят?

Пейо Пеев: Нещата малко се объркаха.

Христо Петров: Може би бизнесът е по-свиреп в момента.

Пейо Пеев: Бизнесът може би е по-свиреп и много е трудно като си чужденец в някоя страна. Аз съм бил и в Япония, и в Южна Корея, и много е трудно да пробиеш. Спомням си, че един руснак ми каза: „Няма смисъл да живеете в Москва. Бъдете си първи в България, за да бъдете много добре и в Русия.”  Това може би нас ни позапази, че ние гледахме да правим музика в България.

Христо Петров: Да си запазите независимостта ли?

Пейо Пеев: Това пътуване на български музиканти беше много полезно. Първо, за това, че те се срещаха с чуждата музика, срещаха с другия свят. Единствено музикантите можеха да излизат в чужбина и да работят там, макар че имаше много трудности. Например Вили, Маргарита Хранова имаха проблеми със заминаването. Богдана Карадочева и Стефан Димитров и те ходеха. Всички ходеха. Когато групата ни вече беше много популярна, тогава отидохме в Hard Rock Cafe в Азия. Не го смятам за така наречената „кръчмарска работа”, защото в Hard Rock Cafe свирихме с Лени Кравиц. В Пекин си спомням, че на откриването дойдоха тримата от „Ийгълс” и бяхме заедно с тях на една сцена. Там не е точно кръчмарският бизнес. Трудно е да пробиеш в чужбина. Сега не знам за младите в момента, слушам страшни суперлативи за разни лица, че са станали големи звезди, но малко ми е учудващо.

Христо Петров: Може би тези таланти, за които говориш и които са в България, потъват в тези недотам добри формати, които ни се предлагат по медиите.

Пейо Пеев: В момента всичко се върти около парите. 

Владислав Кацарски: Аз съм лично обиден от съвременната поп музика.

Пейо Пеев: Комерс тотален, второ, пренебрегна се това, че например има български поети, които са много добри – един Михаил Белчев, Сашо Петров. Аз например бях много учуден на националната класация преди пет години, когато ние от Сдружението на независимите протестирахме. Влезна една песен, която се нарича „Кокаин”, в която преводът е такъв: „Аз употребявам кокаин и ми е много хубаво вечерта.” Това нещо на английски език се пее и влиза в национална класация. Ние веднага сигнализирахме СЕМ. Свалиха песента. Оказа се, че в Националното радио госпожата Мая Райкова, която мога да кажа тук, е любимка на всички, тя не знае английски език. Тя е главен продуцент и пуска тази песен, която песен е записана и в Националното радио с пари на данъкоплатеца. Ние зададохме този въпрос на директора, как е станало това нещо, на всичкото отгоре те са вкарали и камера, и са снимали във второ студио и клип. Песента се предлага и отива на шесто място. Другото, което е, пишат текстове на английски. Езикът на Шекспир не се владее много добре от българите. 

Владислав Кацарски: Тази голяма група АББА, този световен колос издава, и ти това го знаеш много добре, издава плочата на английски и на шведски, абсолютно адекватно и примерно „Gimme! Gimme! Gimme!” този голям хит. Аз един ден слушам и си казвам, че това не е английски. Изведнъж зацепвам, че е шведски, а това е едно към едно, звучи по същия начин, вокали много майсторски направени. Това е световен колос АББА, те си пеят песните на шведски и си уважават публиката, шведската публика. А за мен това е до възпитание, до уважение. Ти пееш за Йордан и за Цветанка, които не знаят английски език. Ние сме българоговореща страна и е добре да им поднесеш продукта си на български. Ако искаш го поднеси и на английски. 

Христо Петров: Тук има един друг прецедент, че текстовете, които се правят на български по някакви доморасли автори и утвърдени, и музиката, която се пише, която не е лоша, тя не води до изграждане на някакви качествени художествени критерии в слушателите. В онези години музиката беше средство за възпитание на поколения в свобода, в свободомислие, в бунтарство, в неподчинение, в търсене на нещо, да си нестандартен, да си различен, това беше музиката, която вие правихте и която правите до днес. А какво дава днешната масова музика на младите?

Пейо Пеев: За мен всичко е малко сгрешено, защото аз започнах първо с текстовете. Навремето тези комисии, колкото и да ги плюехме, там стоеше един Петър Караангов примерно. Какъвто и да е, той е голям поет. Колкото и да го отричат, той си е поет. Георги Константинов, все такива хора, които разбират от текстове. 

Христо Петров: Тези текстове се пеят и до днес.

Пейо Пеев: Именно. Отделно стояха аранжори като Вили Казасян, композитори като Ангел Заберски, които оценяваха. Имаше и технически екип и когато минеш през тази комисия, която е естествен подбор, ти вече даваш един продукт, който продължава да се пее и след 40 години. А сега какво е? Ти заставаш на компютъра, слагаш луповете и започваш да пееш нещо.

Владислав Кацарски: Какво слагаш луповете, ти може да си купиш 80 готови основи. 

Христо Петров: Според мен акцентът е върху тези големи пари и това високо качество, защото цялата тази музика, това осветление, тази сценография, това изпълнение, всичко това е свързано с огромни инвестиции, които се въртят днес. Но продуктът, който се предлага, той няма някаква, да не кажа художествена дори, той няма и нравствена стойност, според мен. Това, което се слуша по дискотеки масово, което дори излиза на концерти по този начин. Защо става така?

Пейо Пеев: Има няколко фирми, които работят и си имат един ограничен кръг изпълнители и те казват, че са професионалисти. Да не забравяме, че и ние вече сме от едно поколение, което отстъпва малко на по-младите.

Христо Петров: Така е. Аз виждам и млади хора, които не са фенове на този процес и пеят вашите песни, и слушат по-качествена музика, като тези деца, за които ти спомена в читалището. 

Пейо Пеев: Те обичат тази музика.

Христо Петров: Какъв е начинът – естествено противодействие и предлагане на качествен продукт или административни ограничения?

Пейо Пеев: Може да има и такива административни ограничения, защото сега ще кажа, говорихме преди предаването за Националното радио. Оказа се, че в Националното радио, музикалните редактори, които са горе в „Хоризонт”, от тях са с музикално образование само 30%. Аз нямам нищо против за любителите на музика, но неговото ухо е съвсем различно от ухото на хирурга. За какво учат тези хора в консерваторията и в музикалните училища? След това да отиде някой, който е завършил, който е любител на музиката и започва да реди музиката в „Хоризонт”. Не забравяйте, че „Хоризонти” на Националното радио, тяхната основна цел е да възпитава. Не знам дали ви направи впечатление, че се върти една обичана за нас  стара хард рок музика. Явно, че този редактор, тези група редактори, които пускат тази музика, навремето са я обичали и сега я въртят в момента. Няма нищо лошо. Но не можем до болка да слушаме например един Елтън Джон, 73-та година.

Владислав Кацарски: Много объркаха нещата… По тертип на „Параграф 22”, когато Майло Майндърбиндер купи цялата памукова реколта от Малта и какво да направи с този памук, не може да го продаде и взе да го сервира в стола, и как го сервираше в стола? С шоколадова глазура и каза „трябва да го ядат, пари са давани”. Когато сложиш едно такова нещо в красива опаковка, дай му там лампи, звук, малко водчица, пусни го в дискотека и то ще има живот. Утре никой няма да се сети за него, защото зад него като са направили днеска 5 такива, утре правят 15. Обаче това нещо вече оформя начин на живот, това става начин на мислене. Ти започваш да мислиш елементарно като тези отвратителни текстове, ужасни и ето ти я „белята станала”, и си говорим за Национално радио. Аз казах, че това ме обижда, защото първо това са пари на данъкоплатеца и тези пари трябва да бъдат контролирани по някакъв начин. 

Христо Петров: Така е, но ние все пак сме късметлии, че имаме такъв гост в студиото и по законите на демокрацията, достъпът до качествена и хубава музика е неограничен. Всеки има своя личен избор.

Владислав Кацарски: Той каза за пеещите барабанисти. Ти и на „Ийгълс” барабанистите пеете.

Пейо Пеев: В Пекин открихме Hard Rock Cafe и ми беше много интересно. В Азия те са суперзвезди и като химн на азиатските музиканти е „ Хотел Калифорния”. Те са много различни от нас като хора, но са много музикални и много обичат музиката.

Христо Петров: И умеят да си създават и да си поддържат звездите.

Владислав Кацарски: Какво ти липсва от онова време?

Пейо Пеев: Същият ентусиазъм си го има. Издаваме нов албум пак. Готвим се за лятно турне. Ще отидем до Сеул за един фестивал.

Владислав Кацарски: Кои сте сега в „Спринт”?

Пейо Пеев: Аз и Асен Драгнев сме от старата група и от 10 години Емчо Копев. Едно момче, с което работихме дълго, 12 години в Япония и Корея – Пламен. Той е пловдивчанин, китарист. Записва ни всички албуми и когато имаме голям концерт, идва и Милко, който също е от 15 години. Фактически от групата само Евгени не е с нас и Чавдар, Бог да го прости. И продължаваме. Занимавам се със студиото. Това студио го направихме за нас си, не е за масова употреба. Записваме си нашите песни и си правим експерименти. Но ни липсва организираната концертна дейност, която я имаше. Макар че сега се дават милион и половина на авторска продукция да влезе в Националното радио като едно от най-добрите студиа в Европа, тогава можехме да записваме, сега не дават възможност да се записва.

Владислав Кацарски: Защо?

Пейо Пеев: Защото нямало време. Нямам нищо против Биг бенда на Антони Дончев, обаче записват ли някаква музика, която да е радиофонична? Там се поддържат около четири състава, за които се плаща. Не знам каква е продукцията, като радиото плаща по милион и половина на година на „Профон” за продуцентски права. Най-големият продуцент, който беше на времето, сега се превърна в най-големият платец. И Националната телевизия, която също има студио.

Христо Петров: Има права да излъчва продукция, която не е тяхна.

Пейо Пеев: Докато например студиото стои, отпуска се милион и половина за продукция. Даже утре имам среща с Генералния директор да подпомогне нашето сдружение, да дадат още пари за собствена продукция. Но аз тази продукция не я виждам. 

Христо Петров: Това не спъва ли развитието на музиката в България? 

Пейо Пеев: Спъва. Ние популярност няма да добием, но например преди две години бяхме изявили желание да влезем и да си запишем в първо студио нещата. Продуцентката каза, че няма възможното да се записва.

Христо Петров: Някаква алтернатива не ви ли даде, няма възможност, защото е заето?

Владислав Кацарски: За БНР не искам да говоря изобщо. Най-големият куриоз е, че вземи сега Богдана Карадочева, Маргарита Хранова, Стефка Берова, „Спринт”,  „Сигнал”, „Щурците” и още други знайни, и незнайни, 35 и повече. Всичкото това нещо на месец се изреждаше в Националното радио и имаше, вярно денонощно, но имаше. Срещал съм Развигор Попов в 9:30 да излиза от запис. Изведнъж няма, а продукцията къде е, не знам. Те си знаят.

Христо Петров: Много тъжна картина. Последният ми въпрос е малко по-оптимистичен. В днешно време като застанете на сцената и зад барабаните, като погледнеш публиката, каква е разликата между сегашната и онази публика?

Пейо Пеев: Публиката навсякъде е една и съща, въпросът е да я владееш. Да е специално влезнала за теб, а да не е случайно попаднала. Тя, влезнала ли е за теб публиката, е твоя и ти трябва да бъдеш неин. Но каква е разликата ли? Аз не виждам голяма разлика. Не виждам голяма разлика, защото ви казах, че лятното ни турне някакви деца, които бяха 6, 7, 8, 9 и 10-ти клас, явно че от родителите пеят нашите песните, бяха много възторжени. Разбира се, най-добре се чувстваме, когато срещнем наши връстници, за които е голяма радост да ни видят, че пак сме на сцената, защото може би така ги поддържаме. 

Владислав Кацарски: В тази връзка като каза, че ще имате турне тази година – кога ще свирите в София?

Пейо Пеев: В София обикновено ние свирим на 2 октомври, когато е създадена групата и моя рожден ден е тогава. Обикновено в зала 11 правим концерти, тази година пак направихме, само че го преместихме за 2 ноември. Тогава поканихме „Атлас”, „Рок Сешън”,  „Хоризонт” с нас и там правиме концертите. Октомври винаги ще имаме концерт в София. Това ни е като задължително, а иначе тази година трябва да посетим 20 града. Така е по програмата ни. Хубавото е, че посещаваме и малки градове, защото е много важно да отидем например в Тополовград, в Силистра, където не ходят. 

Владислав Кацарски: Ако можете да си позволите седем месеца да си плащате тока и бензина, и това да не ви разори, на 2 октомври заповядайте в София в зала 11, в кино „Люмиер”. Превърнахте го май това нещо в музикално средище, ще видим колко ще ви е успешно.

Пейо Пеев: То е малко по-камерно.

Владислав Кацарски: Става. Звукът се качва нагоре, хубав е. 

Пейо Пеев: Докато цената на зала 1 е станала някъде около 30 000, вече това не е по силите.

Владислав Кацарски: И повече ще става, да не те плаша. Пейо Пеев от група „Спринт” беше при нас.

( Пълното интервю, както и песни на „Спринт”, може да чуете във видеоматериала.)

Водещи: Владислав Кацарски и Христо Петров

Написано от Anelia Velinova