Смисълът на онази песничка

Смисълът на онази песничка

„Животът естествено е нещо сложно,

понякога даже звучи печално,

но да се живее е изобщо възможно,

това е доказано експериментално.”

(Валери Петров „За възможността да се живее“)

Разговор за всичко, което ни връхлетя напоследък. За хаоса по пътищата – тротинетки, велосипеди, за изоставащото законодателство в страната ни…

За мястото на българската литература и изкуство на световната сцена… 

За безумията, които се случват днес в България, за широко затворените очи на катастрофиралото ни общество.

Зловещата катастрофа на „Черни връх” и прегазените млади жени е повод да си зададем много въпроси – работи ли съдебната система срещу престъпността или е свързана с нея? Октоподът и силните му пипала удушиха ли порива ни към свобода, почтеност и законност? Убийците на пътя ще получат ли строги наказания за отнетите животи или всичко ще потъне в забравата на времето и в праха на дебели папки, заключени в чекмеджето на неработещи и корумпирани институции?

Търсим отговорите на тези и други горещи въпроси, които задава безвремието, в което живеем. 

Владислав Кацарски: Ще се опитаме да се поразходим по идиотиите в България, които се случват напоследък и как уж говорим за тях, но всички си затваряме очите. Много сме загрижени, но си затваряме очите съвсем явно. Взимам пример от последния случай – катастрофата на бул. „Черни връх”. Сега ще се окаже, и това го казах преди няколко дни, не е бил в колата въпросният Георги. Може да пледира и за това. Не му взели кръвна проба 30 часа, защото не искал и не можели и т.н. Оттам минаваме към всичко онова, което ни връхлетя напоследък. Откъде да започнем – от момичето, което кара тротинетка със 120 км на магистралата. Дадоха я по телевизията, едно щастливо дете, усмихнато до ушите. Тя се гордее с това, което е направила. 

Христо Петров: Там нали е разрешено до 140 км. Следващото достижение трябва да очакваме да е над 140 км.

Владислав Кацарски: Това ѝ е амбицията.

Христо Петров: Ще бъдем свидетели на такива „геройства” и на още много кървави инциденти по нашите пътища, където загиват невинни деца. 

Владислав Кацарски: Не само деца, нашите приятели, утре може да сме ние.

Христо Петров: Това, което навява тъжни размисли за причината тези инциденти да продължават, е, че ние не виждаме никаква промяна и желание за някаква реформа в структурите, които са задължени да изпълняват закона, да налагат санкции и да осигуряват спокойствието на гражданите. Защото нито във Франция, нито в Германия, да не говорим за Италия и държавите, които са около нас, гражданите и обществото не се взривяват, когато стане някаква катастрофа. Защо у нас се получава така? Защо ние трябва да чакаме поредния инцидент, поредния невинно отнет живот, за да констатираме, че законодателите не са на място. Виждаме в Народното събрание с колко мъки се промени един елементарен закон за налагане наказанията на шофьори, които умишлено извършват тежки ПТП с материални и човешки жертви. Има дебати за тези наказания – дали глобата, която се увеличава с 20 лв., е справедлива, или пък наказанието от 5 да бъде 15 години затвор. Каква разлика има – от 5 до 15 години или от 10 до 30. Дава се възможност за измъкване от строгостта на присъдата. Това е нонсенс за състоянието, до което е доведено нашето общество и състоянието, в което сме поставени всички ние – да живеем в ежедневна опасност, независимо от това дали се движим в кола, по тротоара, дали караме колело, тротинетка, или се разхождаме в парка дори. И там не е сигурно с тази нерегламентираност на този двуколесен транспорт. Има разлика в тротинетката на моето дете, което е 5-годишно, до тротинетката на тази девойка, която кара със 120 км. Ако удари човек, ще го остави на място. Вече има много случаи в нашата страна.

Владислав Кацарски: Това нещо е от 4 години. Тротинетки и електрически колела масово навлязоха през този период.

Христо Петров: Те се появиха в нашето общество в един момент, в който съществуващото движение и съществуващите правилници не бяха адекватни към състоянието през тези 3 години.

Владислав Кацарски: Законодателството ни изобщо не е мръднало.

Христо Петров: Дори и немръдналото законодателство изобщо не се прилага адекватно от органите, не говоря само за органите от юридическата система, но и за правоохранителните органи.

Владислав Кацарски: Защо?

Христо Петров: Защото системата от последните 35 години не е мръднала, останала е закостеняла там някъде по времето на Тодор Живков, когато трафикът не беше така интензивен и хората имаха някакъв респект.

Владислав Кацарски: Защо в България няма съд по бързата процедура за такива хора?

Христо Петров: Не е вярно. Има съд по бързата процедура.

Владислав Кацарски: Тогава защо не се прилага?

Христо Петров: Има съд по много бързата процедура и този механизъм за извънсъдебно договаряне също работи, но той работи селективно.

Владислав Кацарски: Този, който уби момичетата на „Черни връх”, се оказа внук на ген. Семерджиев и оттам нататък някои неща ще получат много лесно обяснение.

Христо Петров: Той е дете на днешното време.

Владислав Кацарски: Това дете на днешното време защо не е съдено по бързата процедура? Какво стана с убиеца на Милен Цветков?

Христо Петров: По същата схема, по която убиецът на Милен Цветков и този убиец, още не е доказано, че е такъв и плеяда от такива „герои”, защото не може една съдебна система, която е дълбоко корумпирана, да очакваме от нея да бъде справедлива и да бъде адекватна към деянието, както не е адекватна и към тези, които ограбиха държавата. Не е адекватна към Цветанов, който се укрива в Белград, към Божков, който се укрива в Дубай. Какво означава 15 години да не можеш да докараш един българин, който е някъде по света, при положение, че срещу него се водят дела? Трябва да очакваме още по-фрапантни престъпления.

Владислав Кацарски: Въпросът е такъв – могат да го докарат, не искат. Могат да променят законите, не искат. Това е ясно. И е така от времето на Иван Костов и Петър Стоянов. Оттогава да започнем. Как пък един не инициира такива промени?

Христо Петров: Помня този кратък период на демокрация в България. Имаше период, когато всички лъскави коли на мутрите се скриха.

Владислав Кацарски: Беше ги страх.

Христо Петров: От какво ги е страх? От това, че бяха започнали промени в съдебната система, промени в системата за националната сигурност, в армията, в МВР, в другите структури на сигурността. Това правителство започна  промените, затова бе отстранено. И когато дойдоха на власт другите „юнаци”, начело с Първанов, на чиито рамене се изкачи Бойко Борисов, Царят, когато дойде, тогава колеги и много професионалисти даваха тревожни сигнали за тенденциите, които се извършват в съдебната система, в силите за сигурност и правоохранителните органи. Мислехме си, че това са някакви политически трикове, за да си извоюват дивиденти. Но се оказа, че тези сигнали за инфилтриране на лица от периферията на подземните структури и на олигархията с подходящи биографии в съдебната система, полицията и отбраната са верни и днес виждаме резултатите. Не можем да очакваме реална промяна, докато не се проведат кардинални реформи.Говорим за принципни реформи, не да се смени един главен секретар на МВР, една мутра с друга мутра. Говорим открито за мутризация на това министерство. Тези катаджии, които ги пращат да седят по кръстовищата и да хващат някой си, че е без колан и да го глобяват, много свирепите акции, не, че не е правилно, но се изкарва като някаква страхотна реакция на това ужасяващо престъпление, една демонстрация, че службите не спят, а бдят. Това са глупости. Трябва да настъпи дълбока промяна, но в тази политическа ситуация, в която се намираме перманентно, почти предизборна, няма да доведе до дълбока трансформация на системата.

Владислав Кацарски: Посочваш съдебната система, която прави услуга на едни крадци. За да може олигархията да краде, съдебната система няма интерес да прокарва определени закони. Защо обаче не приеха такива, които да ограничат ПТП и убийствата по пътищата? Защо не криминализираха тези актове? Кой не иска да се случи това? Не е Европа, не са мръсните руснаци и гадните американци, които искат в България да е хаос. Това тук е на наша местна почва. Не съм съгласен като ми обясняват колко сме добре в момента, като гледам как се покачват цените и не знам защо не разбирам колко сме добре. Това, което говорят сегашните управляващи, че ако не са те, ще настане апокалипсис, съм го слушал и от червени, и от сини. Кои са нашите, по кои да не стреляме? Това е едно, после кой има интерес да се избиваме по пътищата?

Христо Петров: Естествено, никой няма интерес да се избиваме по пътищата. Това е следствие на необходимостта лицата, за които ти спомена, тяхната жизнена необходимост да останат незасегнати, да останат неосъдени, да не им се търси отговорност и да не им се вземат парите, които незаконно са заграбили в своята активност. Не можем да очакваме от един съдия, който прикрива икономически престъпления, в неговото ведомство да има следовател, разследващ ПТП и да бъде обективен. Това не може да се случи. Ще продължим да бъдем поставяни в ситуация на оцеляване и трябва да бъдем много внимателни в това, което вършим и говорим също, защото реакцията, която настъпва, е много непредсказуема.

Владислав Кацарски: С какво днешното време е по-добро от онова през 1987 година в България?

Христо Петров: Има повече млади хора, които са свободни да карат безразсъдно коли, колела, тротинетки, мотори. Вчера попаднах на една бензиностанция, където се бяха събрали 150 младежи с мотори, в което няма нищо лошо, но те така бяха паркирали и застанали, никой не им правеше забележка. Проблемът беше, че не бяха оставили никакво разстояние, за да преминават колите, които зареждат. Седяха си, смееха се, пиеха тонизиращи напитки. Когато няма респект към закона, обществото се деморализира, а това е много опасно. Най-опасното нещо е, че младите хора се демолизират и нямат респект, нямат рефлекс да спазват закона. Излизайки от училището, те могат да запалят цигара, да извадят бутилка с алкохол и никой не им прави забележка. Обществото подминава незаинтересовано, директорът гледа да не влиза в конфликт, да не говорим за горките учители, които имат респект от родителите, не родителите от учителите.

Владислав Кацарски: Учителите имат респект от родителите, защото никой не застава зад тях. Даже директорът не защитава учителя.

Христо Петров: Обърната пирамида, на която сме свидетели и е абсолютно неперспективно да се търсят материалните причини за това безхаберие. Не може само с вдигане на заплатите да искаш подобряване на качеството, когато няма система, няма ясни правила и механизъм, които да заставят хората да ги спазват. Никой няма нагласа да изпълнява правилата. Човек е роден да бъде свободен, да бъде дори безотговорен, ако няма система, която да го накара да се респектира, да спазва правилата.

Владислав Кацарски: Германци, французи, швейцарци, австрийци не са по-добри от нас, напротив. Те са много по-недисциплинирани от нас, но голямата разлика е, че имат закони и ги прилагат. Никой да не казва, че имаме добро законодателство, което не действа. Това означава, че не е добро.

Да поговорим и за мястото на българската култура и изкуство в света. Искам да засегнем много болезнен за мен проблем, не защото аз съм автор. За себе си съм се примирил, че работя за след смъртта си, ако пък моите неща не станат толкова популярни, значи не са били добри и толкова, край. За себе си съм направил това, от което съм имал необходимост. Срещите с моите читатели ми дават удовлетворение. Много се радвам, когато някой ми напише писмо, да получа отзив. Поставям този въпрос за друго, защото наистина ме боли от толкова много способен творчески народ в България, а да сме поставени в позиция партер. Да не сме в позиция партер, а изтикани в ъгъла. 

През 60-те, 70-те и 80-те години Съюзът на българските писатели се опита да направи една културна политика, която достигна своя връх в лицето на Людмила Живкова и ако тя беше продължила, може би нещата щяха да се променят. 30 години ние събирахме тук най-различни световни преводачи, автори, писатели, за да превеждат българска литература и да я разпространяват по света. И въпреки всичко Йордан Йовков не е световноизвестен автор, Пейо Яворов не е световноизвестен поет, Бранислав Нушич обаче е, Станислав Лем обаче е. Любен Дилов не е, а той е прекрасен фантаст. Даже Иван Вазов не е световноизвестен писател. Защо се случва това?

Христо Петров: Преводът на чужд език не означава, че съответният автор е легитимиран и е приет на световната сцена. Превеждаха ги, отделяха се средства.

Владислав Кацарски: Последният пример, който ти давам в поп музиката, е на румънска група, която изпя една песен. Тя стигна до ушите на румънска секретарка, работеща в Италия. Изпя я, записа я в Италия. Те казаха, че ще я осъдят и ще ѝ вземат парите. Тя им отговори, че ще я осъдят и ще им даде до 15 000 долара, но нека да направят така, че песента да стане световноизвестна. Тези момчета прибраха 14 милиона и спряха да пеят, естествено. В България такова чудо няма, а имаме прекрасни изпълнители.

Христо Петров: Няма и да има.

Владислав Кацарски: Защо?

Христо Петров: Имам отговор за това, което ти попита и той е малко брутален. За тези години държавата в лицето на кадърни хора с визия полагаха много усилия и влагаха средства да привлекат тук известни писатели, поети, критици, преводачи. Организираха симпозиуми, фестивали, биеналета. През тези години и до днес основният мениджър, импресарио беше държавата, а тези чужди автори и изпълнители, които стартираха, са малко, но успешно започнаха кариерата си от български фестивали, конгреси, имаха свои собствени мениджъри, които ги хванаха и развиха. А при нас основният мениджър беше ДП „Концертна дирекция”.

Владислав Кацарски: Разпадна се и настъпи разрухата.

Христо Петров: Естествено, че ще се разпадне. Това е нещо като „Техноимпекс” в културата. Беше резултат от цялата тази централизация, която държавата толкова грижливо, идеологически насочено беше създала, защото ти помниш, че никакъв шанс няма млад изпълнител да запее на английски, който владее перфектно, или на френски и ако направи такова нещо, му отрязваха крилете и нямаше начин да се домогне до „Балкантон” да запише плоча, включително и нашият приятел Константин Казански. Той е емблематичен пример за тази епоха, в която държавата организираше всичко и бдеше всичко да бъде идеологически правилно – 10%  музика от соцстраните, 20%  от Съветския съюз.

Владислав Кацарски: Подсещаш ме да направим един разговор с Константин Казански, с Богдана Карадочева и Стефан Димитров, тримата тук да ги съберем и да поставим този въпрос, да чуем мнението им.

Христо Петров: Това е много опасна комбинация, за която говориш, защото има опасност някой да не излезе читав от студиото, да стане късо съединение най-малкото. Те са емоционални личности и би станало интересно предаване.

Владислав Кацарски: Обаче 32 години минаха оттогава. Аз лично съм търсил със свещ импресарио и попаднах на една жена. Казваше се Ваня. Тогава участвах в една антология и отидох да си потърся хонорара от участието ми в нея. Хонорарът беше 10 лв. Тя ми каза, че е импресарио. Попитах я би ли се съгласила да продуцира моите неща и тя отговори: „Не, защото работя с Русия.” Казах, че е супер, но тя ми обясни, че за да ме продаде в Русия, трябва съм от Майкъл Джексън нагоре и от Кафка нагоре. 

Христо Петров: Или да си от нивото на Йосиф Кобзон. 

Владислав Кацарски: Една вечер сме се събрали приятели, седим на земята с две китари, пеем си. Ние много обичахме в Бъкстон да играем някаква игра. Измисляме си игра – примерно, казвам: „Хайде сега ти си политик и трябва да решиш един казус.” И даваме казуса. И нашият приятел Любчо, мир на праха му, точно тогава, за да се издържа, започна да продава книги на „Славейков”. Той беше толкова чаровен, че може да ти продаде и най-скучната книга на света. И след като продаде книгата на Тимен Тименов „Материус Розенкройцер”, безумна книга, писана от психопат, но той продаде половината маса и каза: „Добре, че работният ден свърши. Утре няма да я излагам, защото ще ме бият.” Питам го дали знае какво нещо беше за нас Бисер Киров. Не го обичахме младото поколение. Особено 91-ва година да кажеш на някой Бисер Киров, ще ти се изсмее и то главно заради тази щуротия, която изпя „40 празнични салюта”. И аз казвам: „Имаш тук една плоча на Бисер Киров, продай я!” Той пита на кого да я продаде. Отговарям: „Продадай я на един 22 годишен човек, такъв като мен.” Искам да кажа, че аз по-късно оцених Бисер Киров като станах на попрището жизнено в средата, като чух повече от плочите му, защото има големи безумия в тях, но има и много музика. И той между 5 и 7 минути ми обясни, че ако си купя тази плоча, ще израсна много духовно, а пък ако не си я купя, това ще бъде най-голямото нещастие, което се е случило на моята фамилия. Толкова беше убедителен. Тогава му казах: „Зарязвай книгите и ставай нещо друго. Не трябва да си губиш времето.” 

Ти си прав, няма такива продуценти в България. Самият факт, че ФСБ след като направи аранжиментите на албума на Хосе Фелисиано и не станаха световна група, или пък известна група в Европа, за какво говорим.

Христо Петров: Така е за жалост и това са закономерности. Ние не успяхме да направим транзакцията от централизираната държава към свободния пазар, защото тези, които правеха и участваха в централизираната държава, след това със същите методи, по същия начин започнаха да градят капитализма в България. „Балкантон” беше едно от най-страхотните предприятие за плочи, стъпило на стари български традиции отпреди 44-та година. 

Владислав Кацарски: Звукозаписното студио поглъща всички.

Христо Петров: Да. И самата структура след промените в България, когато тръгнахме да развиваме така наречения български капитализъм, виждаш как всичко изтече, тръгнаха пиратските касети, наводни се този период с пиратски записи. Европейският съюз и САЩ ни натиснаха за авторските права. Ти си забогатял с 10 лв. от твоите книги, а колко хора забогатяха от тези пиратски записи, които се продаваха навсякъде. 

Владислав Кацарски: Тодор Колев разказваше, че е видял на една сергия човек да продава негови касети. И той каза: ”Аз от това една стотинка не съм видял.”

Христо Петров: Именно, за това говоря. И как в тази ситуация да се появи, откъде да дойде този импресарио, израснал по време на социализма или направил мимикрии от социализъм към капитализъм. Той може да вирее само в български условия. 

Владислав Кацарски: Колко си прав.

Христо Петров: Но България не е светът. И до ден днешен всеки един български творец, за да бъде световно признат и да се утвърди в Европа, трябва да напусне България. Той трябва да е извън България. Примери много – оперни певци, инженери, балетисти, концерт-майстори. 

Владислав Кацарски: Не искам да давам за пример оперните певци, защото те пеят по големите световни сцени.

Христо Петров: Те пеят, защото са признати там. Той, ако е само в Софийската опера, тя няма пари едно турне да направи.  

Владислав Кацарски: Нали знаеш тази хубава случка, която разказват наши приятели. Операта е на турне в Япония. Това се случва 89-та година, примерно. По същото време колеги от Историческия музей отишли също за нещо си в Япония. Чуват някой да свири хоро в метрото. А това е единият от Операта, взел си акордеон от музикантите и свири хоро в метрото. Сложил шапката и печели там. Когато отидох на Балканско първенство по лека атлетика, ми разрешиха да обменя 25 долара за командировката ми.

Христо Петров: Това са абсурди, които ги плащаме днеска и още една индикация, че ситуацията в България не се е променила, тъй като хората, които бяха причината за тази мизерия, в която ние тънехме, те и техните наследници продължават да управляват България, но този път за своя сметка, за наша сметка, за свой интерес. Затова в целия така наречен социалистически лагер, като погледнеш за тези години, когато строяха светлото бъдеще, ние нямаме изявена рок група, поп група и изпълнители. Ние нямаме такъв подем, за който ти спомена и какъвто имаше в Европа през 60-те, 70-те до 80-те години в областта на културата на киното. Не за това, че нямахме артисти, както ти казваш, не за това, че сме правили лоши филми, имахме актьори, които не се различаваха от италианските като визия, но цялата тази глупава система, в която тези хора живееха и се възпитаваха, а след това те започнаха да възпитават подрастващите, убиваше, не даваше възможност за изява в България. И всеки, който е просперирал и се е развивал в областта на творчеството, винаги е било извън  България, за да може да бъде на световната сцена, където може да се изяви. България им е тясна. Ние винаги правим така, че България и до ден днешен е тясна за надарените хора.

Владислав Кацарски: Сега ще завърша така. 90-та година с моята приятелка, тогава бяхме колеги с Нели Терзиева (не Нери Терзиева), правихме първото гласово списание „Куриер”. Интервюираме едни хора по улицата: „Могат ли слепите да бъдат пълноценни хора в България?” Когато аз бях с нея, отговорът беше: „Да, разбира се. Естествено, че могат. Те са хора като всички нас.” Когато обаче тя не беше с мен, отговорите бяха: „Много трудно. Те все пак са инвалиди, трябва да им се помага.” Ние обобщаваме нещата с нея и спираме един човек, последно вече. И той казва: „ Могат, но ако не живеят тук.” 

И ти предлагам да завършим с едно такова стихче от Валери Петров, който казва: „Животът естествено е нещо сложно, понякога даже звучи печално, но да се живее е изобщо възможно, това е доказано експериментално.” И песничката върви от питекантропуса, та стига до ден днешен. И през цялото това време се вършат злини и умират хора, кадърният все го мачкат: ”Тез мореплаватели като се върнели от море страшно си патели, защото щом се върнали с америки нови, моментално ги пращали да лежат в окови.” И накрая казва: „Така че нека научим тази весела песничка, която е кратка и за помнене лесничка. Знаем двама, които ха да скочат под влака, но в миг се отказали, щом дочули я в мрака, макар че по-късно, когато разбрали я, разделили си братски шишето с цианкалия.” Кой както иска, така да разбира, приятели на „Брайл ФМ”.

Ние с Христо казахме това, което мислим.  Ако мислите като нас, пишете ни, ако не мислите като нас, пак ни пишете, защото трябва да си говорим. Тъй като човек до въпросите първо израства, ще ни питат тогава онези, които дойдат след нас, защо сте мълчали като е било такова тежко времето. Аз мисля, че не може цял живот с мълчание, трябва да се говори, защото колкото и да има космическа тишина, все някой, някога, някой ден ще чуе.

В студиото:Владислав Кацарски и Христо Петров

Написано от Anelia Velinova