Таня Никлева за хор „Аве Музика“: Ние сме заедно, защото искаме

„Маестро Бабеков казваше, че България е страна на пеещите хорове, само че това беше или поне до… аз обичам да казвам „докато не стана белята“ на 10-ти ноември. Дотогава поне България беше страна на пеещите хора. Сега тук са две момичета, които се занимават с хорово изкуство. Уникално нещо е да си в хор. Уникално нещо е да работиш в хор!… Знам колко е хубаво да усещаш дъха на всички останали, които са около тебе, да се слееш с множеството и да станеш един глас с 40 други…“ Вл. Кацарски

Хор „Аве Музика“ е създаден през 1998 г. в София в чест на известнaта българска диригентка проф. Лилия Гюлева. Репертоарът му включва българска музика, фолклор на различни народи, духовни творби, произведения от 20-и и 21-ви век, както и образци от жанровете поп, джаз и етно музика.

Аранжиментите и интерпретациите на хора се радват на голям успех не само от страна на публиката, но са високо оценени и от музикалните експерти.

Създател и диригент на хора e Таня Никлева, завършила Държавната музикална академия в София и носител на редица отличия от национални и международни форуми.

За музиката като живот и магия разговаряме с Таня Никлева и Маргарита Маринова от хор „Аве музика”.

Владислав Кацарски: Маестро Бабеков казваше, че България е страна на пеещите хорове, само че това беше или поне до…аз обичам да казвам  „докато не стана белята” на 10-ти ноември.  Дотогава поне България беше страната на пеещите хора. Сега тук са две момичета, които се занимават с хорово изкуство. Уникално нещо е да си в хор, уникално нещо е да работиш в хор. Като човек, пял в хор, знам колко е хубаво да усещаш дъха на всички останали, които са около теб, да се слееш с множеството и да станеш един глас с 40 други. И си спомням една жена, която стана след това териториален председател на една от организациите в Съюза на слепите, беше загубила зрение. Милка се казваше тази жена и споделяше: „ Ужасно нещо. Аз се чувствам половин човек, не защото сега не виждам, а защото не мога да пея в хора, в който пях, а не мога да пея, защото не мога да виждам маестрото, който дирижира.”  Колко е лесно сега да се занимаваш с хорово изкуство, защото това, което правите вие, не е чак толкова евтино.

Анелия Велинова: Да не кажем, че е скъпо направо.

Таня Никлева: Зависи какво влагате в „скъпо”?

Владислав Кацарски: Сега ще ви кажа какво влагаме в „скъпо”. За да се събере този хор да репетира, му трябва място, където да го прави. Вие и 20 души да сте, трябва да имате поне една стая. Тази стая трябва да се отоплява. И като репетирате, това трябва да го покажете на някого. За да го покажете на някого, трябва да отидете да го покажете някъде. За всичко трябва да се плати. Тези хора, които пеят при вас, идват с удоволствие, пеят, защото им се пее. За да се упражняват тези неща, трябва да имате поне едно пиано.

Анелия Велинова: И някой да го акордира, изобщо много станаха нещата.

Владислав Кацарски: Само четири неща ви изброих. Да не говорим, че трябва да си ушиете по едно сукманче, да се облечете с него, защото аз досега гол хор не съм виждал.

Таня Никлева: Мога да отговоря на всички тези въпроси. Известен брой години ние репетирахме там, където аз преподавах музика на малки деца, да кажем в детска градина. Тя беше нашият дом. Това ставаше с разрешение на ръководството и т.н. После бяхме при един от доайените на нашия хор. Това е човекът, който от първия концерт, въобще не знаехме, че ще ставаме действащ хор, от първия момент досега е в състава без прекъсване. Казва се Рада и както ние се шегувахме помежду си „ние сме хор към Рада”, тоест, ние репетирахме у тях. Първо, били сме хор към детска градина, макар че няма на тази възраст лица при нас, после бяхме „хор към Рада”,  после заради това, че наш член стана дълго уважаваната дългогодишна учителка на 107-мо училище г-жа Ваня Жечева, наш хорист и понастоящем, бяхме на гости на това училище. Докато в един момент намерихме добра възможност в лицето на ръководството на Народно читалище „Пробуда-1946” и с тях сме се споразумели за условия, при които и на нас ни е добре, и на тях също – да ползваме тяхно помещение. Така че сме намирали начин да докоснем някого, да му станем симпатични, да бъде съпричастен с нас и ако има възможност, да ни съдейства за помещение. Държа да кажа – никога не сме били към институция. Много често като трябва да подаваме документи за участие в някакво събитие, фестивал и т.н., и до момента, в който трябва да посоча институция, оставам непопълнени тези данни, защото ние не сме към някого, ние сме към себе си. Не сме към никого, но за това ще кажа след малко.

Хората идват доброволно, на собствени разноски. Всеки си плаща удоволствието да остане насаме с нас и с това, което ние обичаме много да правим. За дрехите събираме помежду си пари. За пътуванията организираме няколко коли, плащаме си бензина, делим си го по този начин, включително настаняването. Събираме някакъв членски внос и от него плащаме всякакви такива неща.

Преди два дни имахме много хубав концерт, за щастие, в катедралата „Свети Йосиф”. Това е поредният концерт, който правим там. Когато успяваме да покажем нещо стойностно, да е съобразено с някакъв повод, с мястото, където отиваме, в случая предложихме доста стилна програма, изцяло от духовни произведения, те прегърнаха идеята. В този случай не се е наложило да плащаме наем, например. Но в други случаи се налага и отново събираме пари помежду си и заплащаме. Обаче ние никого не караме да прави това и въпреки това нещата се случват. Както каза наша хористка, която е отскоро при нас, че сменя смените в работата си така, за да бъде с нас. Всички дават мило и драго, защото това е важна част от живота им и не искат да си причинят то да не им се случва. Когато ни затваряха заради пандемията, се чуваха вопли на хора, които казваха, че ги е хванала абстиненция, много болезнено се усещаше тогава това и намерихме начин да правим нещо.

Анелия Велинова: Отвънка ли?

Таня Никлева: Направихме някои доста добри неща, записвайки се всеки сам на телефона вкъщи, изпращат ми записите и аз от това, научих се да боравя с някои програми, събирах видеа. Един от записите е точно такъв, наричаме го „Карантинно видео”. 

Владислав Кацарски: Г-н Захариев, можете ли да намерите това видео?

Таня Никлева: Това си имаше и добри страни. Включихме по този начин наши хора, като единият беше в Лондон. Той е лекар-анестезиолог (Юзи) и между две операции, в почивката успя да се запише и да ми изпрати видеото. Той дори е с работната си болнична престилка. А другото момиче, наш кадър от преди много време, тя пък е в Щатите и успя на нейния таван, за да не пречат децата, да се запише и по този начин се получи международен проект.

Владислав Кацарски: Нека сега да чуем този международен проект, да видим как звучи.

Това, което чухте, Таня казва, че са го направили един по един, като са си изпратили записите от телефоните и нейното дело в цялата тази история е да сглоби парчетата. И така можело значи, Таня.

Анелия Велинова: И то международно.

Таня Никлева: Всъщност в един момент се оказа, че всеки може да се включи, без значение къде се намира по света и това беше една от хубавите страни на ситуацията. В началото аз лично, пък и хората бяха много щастливи от това, че нещо правим. Обаче не след дълго в мен започна да се прокрадва едно тягостно усещане и вече не исках да го правим. Знаете ли защо? Защото всеки запис е манипулиран, или поне може да бъде манипулиран, а то в един момент се нароиха всевъзможности събития в национален и световен мащаб. Онлайн фестивал, онлайн концерт, онлайн конкурс, който какво представлява? Хоровете трябва да изпратят свои записи от някакво участие. Събира се комисия и оценява кой е по-добър. Това категорично още в самото начало, в зародиш е опорочено. Не може да се оценяват изпълнители, които не са поставени при равни условия. И най-вече като видях колко широко разпространение има това нещо, включително и нас са ни канили за такива събития, казано в прав текст, просто ми се отщя, защото на всички нас ни липсва живото, непосредственото общуване и автентичния звук.

Анелия Велинова: Да, явно и тази енергия, която си предавате помежду си, абсолютно необходима, за да живее музиката, както сте кръстили и хора. Мисля, че целият свят беше насилствено бутнат към такъв тип индивидуална комуникация, което лишава хората от истината, за която говорите. 

В чест на 25-годишнината ли казахте, че е концертът и духовната музика, която подбрахте?

Таня Никлева: Не. Просто съвпадна възможността да направим този концерт с колегите от Пловдив. Между другото ние го мислим от три години, но не успяхме да го осъществим, точно защото ни затвориха и беше изключено да се направи този концерт. Имахме с тях намерение отдавна да го направим с тяхната  диригентка професор д-р Весела Гелева, която преподава в Академията в Пловдив. Те много искаха да дойдат да концертират в нашата католическа катедрала  в София. Научихме от нея, че те не могат да направят такова нещо в тяхната католическа катедрала в Пловдив. Там, ако правилно съм разбрала, не разрешават да се провеждат концерти, изобщо събития от този род, което за мен е странно, като знам ние на какво отношение се радваме години наред от отците в нашата католическа катедрала. За да бъде концертът подходящ, тържествен и по най-добрия начин да се състои и, разбира се, да имаме съгласие от домакините, нормално е да има предимно духовна музика. Беше ужасно трудно, защото ние имаме духовна музика  от всякакви деноминации. Имаме православна, огромен репертоар. Имаме класическа католическа музика, 20-ти век, много съвременни обработки и варианти. Госпъл имаме. Грузински и арменски песнопения. Казвам това, защото грузински, арменски не можем да изпеем в Православната църква по време на фестивал и беше страшно трудно да изберем за определено време, което имаме за представяне, какво да предложим и то за Католическата църква. Но в крайна сметка се спряхме на три православни произведения, една класика, шедьовър на Моцарт и след това направихме нещо като мини меса. Това е тяхното богослужение, само че всяка част беше от различен автор, от различен стил и мисля, че се получи доста интересно. За първи път в програмата прозвучава  страшно интересно песнопение, което се приписва на Грузинския патриарх- католикос Илия Втори. Напоследък при нас навлиза музика, написана от висши духовници и аз съм страшно впечатлена. Признавам си, че не съм толкова информирана те самите ли имат толкова добра музикална подготовка по композиция, въобще в хоровото изкуство, или притежават армия, хора, които им помагат, защото страшно професионално е написано.  

Владислав Кацарски: Никой не знае. Църквата е като партията. Може да издаде 60 труда и да кажат колко хубаво са написани. Или си ти, или е армия от сътрудници след теб.

Таня Никлева: Само че музиката е нещо различно. Всеки от нас или е религиозен, или не е. Не го питаме какъв е. Факт е, че когато ние заедно се събираме и пеем тези неща, се пренасяме другаде. Чувстваме се различно, чувстваме се далеч от видимия свят. Както и в едната херувимска се пее, така казах в началото на концерта: „Нека за малко, за един час да оставим настрана всяка житейска грижа.” Човек има нужда от това. 

Владислав Кацарски: Сега да видим момичето, което срещам всяка сутрин, като влизам в радиото. 

Маргарита, наистина ли оставяте всяка житейска грижа като отидете да работите с Вашите колеги?

Маргарита Маринова: Абсолютно да! 

Владислав Кацарски: И защо всъщност пеете в хора, а не отидете да танцувате хора? Това е също много отпускащо.

Анелия Велинова: Или в така разпространения фитнес, да блъскате там.

Владислав Кацарски: Фитнес е друго. Много се радвам като ходя по София и чувам оттук-оттам музика, хората се събират и играят.

Маргарита Маринова: Ами аз имам доста хор в стажа, от 1-ви клас  хор „Бодра смяна”, след което през 96-та година срещнах Таня Никлева. И оттогава прекъснах „Бодра смяна”, поради ред причини. Спортни танци съм тренирала много години, паралелно с хора и понеже това прекъсване видях какво не ми дава, си казах, че повече няма да направя същата грешка и хора няма да го оставя при никакви обстоятелства, защото животът ми е това. Дава ми сила да продължа, каквото и да ми се случи.

Анелия Велинова: Голямото желание от тебе и тази запалителна искра, която дава Таня.

Маргарита Маринова: Тя ни е вдъхновението на всички от хора, просто без нея нищо не се случва.

Анелия Велинова: Прави ли ви приятели музиката?

Маргарита Маринова: Прави ни семейство. Ние сме семейство, подкрепяме се.

Анелия Велинова: Можете да разчитате винаги на другия?

Владислав Кацарски: Колко души сте?

Таня Никлева: Около 20 и във връзка с това, което вие казахте, просто подкрепям. В  последните години сме били на няколко сватби и няколко погребения. Посрещали сме новородени.

Владислав Кацарски: Обаче хор от 20 души е камерен хор, така ли е?

Таня Никлева: Така е, да.

Владислав Кацарски: Сега не ви ли се иска да направите такова едно нещо, защото 20 души хор е едно, друго е 55. Аз не знам как се работи по-лесно, с 20 или с 55? Над двама българи и оттам нататък вече всичко е трудно.

Анелия Велинова: Казаха ти, че не са към институция. Тук са 20, които правят всичко.

Владислав Кацарски: Говоря за 55 пеещи хора, защото там в един хор може да се покриеш някак си.

Таня Никлева: Нещо много ключово казахте току-що. Значи колкото е по-голяма групата, толкова повече се размива отговорността на всеки и колкото по-малка е, толкова всеки повече разбира, че се държи на него и съответно той държи да бъде на мястото си. Най-хубавите неща се получават с по-малка група, в която абсолютно всеки си тежи на мястото.

Анелия Велинова: На същото мнение съм.

Владислав Кацарски: Добре, убедихте ме. Дайте сега да обърнем нещата от другата страна. Събирате се, пеете, правите репертоар, това добре.

Анелия Велинова: Не, репертоарът отива при тях. На мен това ми направи впечатление. 

Владислав Кацарски: Добре, но за да направите един концерт, една изява, трябва да съберете хора. Това не е най-лесното нещо.

Анелия Велинова: Кой менажира процесът?

Маргарита Маринова: Ние сме си константна величина.

Таня Никлева: Абсолютно. Ами да ви кажа съвсем пресен пример. Този концерт, който беше преди два дни…

Владислав Кацарски: Аз не дойдох на този концерт, защото реших, че на годишнината от сватбата си, все пак не мога да отида на хоров концерт.

Таня Никлева: Ето сега тук мога да кажа, че пък Марги не отиде на абитуриентския си бал, за да дойде на концерта през 99-та година.

Маргарита Маринова: То беше сутринта, концерт-матине, после отидох на бала си, но казах, че не ме интересува, първо концерта и после всичко останало. Беше голяма драма на нашите.

Таня Никлева: Напоследък се възползваме от възможностите, които дава Фейсбук. Правим събитие и каним наред хора, които биха се заинтересували. Не каним всеки, а хора, които се интересуват. Правим няколко бройки афиши и категорично не правим стотици тиража, които да залепим из цяла София. Много отдавна сме се отказали. Рекламата е от уста на уста, който се интересува идва, понякога дори с риск да не сме пред пълна зала. На концерта в събота Катедралата беше пълна и долу, и горе, и правостоящи имаше, без да сме направили кой знае колко голяма реклама. Нито преди това сме били някъде, в радио, интервю, нещо такова – не. Аз обичам да правя понякога, когато имам време, малки видеоклипове с част от изпълнение на хора с някакъв текст, който върви. Хората следят. Тези, които се интересуват, следят. За мен е важно не просто да дойде публика, а да дойде точната публика.

Анелия Велинова: Да дойдат ценители.

Таня Никлева: Те, за щастие, малко като че ли започват да се увеличават, а отделно на хората им е залипсвало много през последните две години да имат досег с изкуството, вероятно и на това също се дължи. Но се радвахме на невероятна публика и като количество, и като качество.

Анелия Велинова: Вие сте с много награди, доколкото знам. От музикално семейство, всичките ви хора вкъщи са музиканти. Как се завоюват награди?

Таня Никлева: Имаме и първа награда от конкурс преди доста години. Това беше първото ни излизане. 

Владислав Кацарски: На живо?

Таня Никлева: Абсолютно. С такива получени награди от онлайн събития, започнах да отказвам, защото това не е истина. Просто не е истина.

Анелия Велинова: Говорихме за манипулацията. Сега всички пеят вярно.

Таня Никлева: С подходящия тон режисьор, разбира се. Имаме награди. Имаме първи награди, големи награди, награда за цялостно представяне, награда за най-добро изпълнение от различни фестивали и конкурси, които са били у нас и в чужбина. Да, но аз бих желала да споделя нещо, което си говорих с моя съпруг Йордан Владев, който е мултиинструменталист, педагог, композитор, и страшно критичен. Междувременно той вече получава трето висше образование като психолог и е много навътре в дебрите на психологията, и от него научихме за пухчетата. Тоест, когато някой каже нещо мило, нещо добро на някой друг, това е пухче, човек се чувства обгрижен. Някой му е казал нещо хубаво. „Ето колко хубав беше концерта ви” или „Колко блести косата ви”, или „Марги е лъчезарна” – това е така нареченото „пухче” в образа на психологията. И понеже аз му споделям, че от онази вечер насам не спира и телефонът да звъни, и съобщения да получавам, и всичките са в посока на това, че просто сме направили страхотен концерт, и той казва, че валят пухчета едно след друго. Отговорих му, че ако аз вътрешно имам чувството, че не се е получило както трябва, нито едно от тези пухчета не може да стигне до мен, за съжаление. Но този път имам чувството, че се получи добре и всичко това, заедно с реакцията, обратната връзка, която получаваме, ме кара да се чувствам много щастлива, така че всъщност тази награда е много по-стойностна, отколкото дали ще получим някаква купа. 

Владислав Кацарски: Тук трябва да отворя една скоба и да кажем, че Вие всъщност не сте председател на Съюза на композиторите, мъжът Ви не е председател на Съюза на писателите. Председатели умират да получават награди. Едно председателско надпреварване кой ще получи повече награди и всичко живо издава някакви книги и те ги награждават непрекъснато. Това са легендарни произведения, само след 10 години ще забравим тези страшни нетленни неща, които излизат. А тук, в тези пухчета, хората казват, че е хубаво, защото от това не му зависи нито професията, нито поста, нито дали ще вдигнат заплатата.

Анелия Велинова: Искаш да кажеш, че са искрени, защото има и много фалшиви.

Владислав Кацарски: Аз, каквото исках да кажа, го казах.

Анелия Велинова: Човек може да е суетен и някой, ако го е усетил, да иска така леко да го погъделичка.

Владислав Кацарски:  Вярно е, че аз и подмазвачът Димитров се возехме в асансьора. Той започна ми се подмазва и аз му казах: „ Димитров, защо ми се подмазваш? Ти си на по-висш пост от мене”, а той отвърна: „Репетирам. Репетирам.” 

Таня Никлева: Никой от тези хора изобщо не е длъжен да направи това. 

Владислав Кацарски: Като като казахте за катедралата, аз там съм гледал две меси, на хор „Родина” беше едната меса. Акустиката е много хубава в нашата катедрала, софийската, или поне аз така мисля. Но добре звучи.

Таня Никлева: Вярно е, обаче е и малко коварна, но човек като се сприятели с нея, всичко е наред.

Владислав Кацарски: Този мрамор там няма как да не направи някоя беля, ако не прецениш колко хора са дошли и как да се построиш. Има значение къде ще позиционираш групата. Колкото и да е странно, наистина има  значение. Но пък като се направи вярно, се случват много хубави неща.

Маргарита, Вие в „Бодра смяна” сте получили една невероятна закалка. Там се работеше много сериозно.

Маргарита Маринова: Да, там беше много сериозно.

Владислав Кацарски: Защо прекъснахте обаче? Обикновено хората от „Бодра смяна” стъпват с около 8 см над земята.

Маргарита Маринова: Аз никога не съм била с такова самочувствие, но 5 години бях в „Бодра смяна”. По семейни причини не успях да продължа и след това животът ме срещна с професор Лилия Гюлева, която беше преподавател в Консерваторията. Там исках да продължа да пея, но продължих в хора „Христина Морфова”. С Таня се запознахме и така 15 години. Всичките хористи си имаме семейства.

Таня Никлева: Пораснахме си заедно, основният състав.

Маргарита Маринова: Пораснахме заедно. Това е нещото, което те откъсва от всичко, от работа, дори от семейство. Имаш нужда от лично време, пространство, това е моят начин да преминавам трудните моменти и да изживявам даже и хубавите моменти. Просто е начин на живот.

Анелия Велинова: Тоест хорът възпитава освен в това да имате дисциплина, но и като хора.

Таня Никлева: Ами със сигурност. Не случайно тя каза в отговор на Вашия въпрос, че не сме просто приятели, ние сме си семейство. Просто емпатията, която развиваме един към друг, съпричастността, готовността винаги да си насреща, това не е нещо, което изобщо подлежи на обсъждане. Ако някой нещо е закъсал по каквато и да е причина, всички се вдигаме и заставаме като стена около него, за да му помогнем. Имали сме много, за съжаление, много тежки загуби на много близки хора, а после човек след време като се окопити, даже от семейството му получаваме обратна връзка. Казват: „Вие дойдохте в точния момент и направихте нещо, което съумя да го вдигне на крака, да се изправи.”

Владислав Кацарски: Понеже сме към финала на този разговор, който, признавам си, ме изненада и ми хареса. В България институционалните хорове като че ли са малко – Капелата и още два-три да са.

Таня Никлева: Има няколко професионални състава, филхармония, оперно-филхармонични дружества.

Владислав Кацарски: Какво ще развали това хубаво движение, защото вие сте движение на хоровете. Другите хорове са като вашия, много добри, но нефинансирани отникъде, освен от самите вас. Ще се развали ли нещо, ако се измисли начин да финансират вашата дейност?

Таня Никлева: Зависи какъв е начинът. Ако някой подпомогне да си покрием разходите, за които ние плащаме в момента от джоба си, и реално е така, за това бихме могли да бъдем благодарни, но ако човекът започне да иска нещо в замяна и посегне на свободата, няма да се случи. По същия начин, ако под някаква форма някой каже, че иска да работи в хор, отговарям да забрави за това – в момента, в който започнеш да получаваш заплащане, нещата са дотук, край. Ние можем да бъдем чудесен професионален състав, но няма повече да бъдем „Аве музика”.

Анелия Велинова: Няма я душата. Липсва душата.

Таня Никлева: Тогава други неща започват да определят. Аз съм работила и с професионален хор. Човекът в един момент започва да си гледа часовника дали наближава краят на работното време, или нещо такова.

Владислав Кацарски: Защо, Таня?

Таня Никлева: Не знам. Потъваш в една рутина. Когато го приемеш като работа, като ангажимент, а не защото имаш нужда да го направиш и си загърбил всичко останало, за да удовлетвориш това желание, нещата се опорочават. По повод рождения ден ми хрумна, че ние сме така добре и сме толкова дълго време заедно като една съпружеска двойка. Познавам няколко такива, които са от 20 и повече години заедно, без сключен граждански брак. Тоест никой от тях не е длъжен по някаква причина, подпис някакъв  да стои с другия. Те са заедно, защото искат. И ние така, и ние сме заедно, защото искаме и това е нещото, което ни държи заедно.

Владислав Кацарски: Предлагам ви последни думи, макар че това, което каза Таня, ако някой каже нещо по-хубаво на тази маса, ще му благодаря. „Ние сме заедно, защото искаме” – това е страхотно. Да кажа нещо, което много ми се иска да бъде така. Може би тук в „Брайл ФМ” затова сме заедно, защото искаме.

Анелия Велинова: И ние не сме институционални, така че „свободата, Санчо, е велико нещо”.

Владислав Кацарски: Но за разлика от вас, ние вече плащаме заплати. Това е малко по-друга история. Но сме заедно, защото искаме. 

Анелия Велинова: Такива хора трябва да променят лошата окраска на думата  професионалист, защото се счита, че когато ти се плаща, ти си професионалистът. Всъщност професионалист е, когато го правиш с абсолютната отдаденост.

Владислав Кацарски: И когато си изпипваш работата.

Анелия Велинова: Когато го правиш много качествено, с голяма претенция към самия себе си, с голяма отговорност.

Маргарита Маринова: Когато се правят нещата с любов, се получават.

Таня Никлева: Наистина с голяма отговорност. Аз ги държа много изкъсо, когато изработваме чисто професионално музикалните произведения. Някои от тях с  всичко онова, което са научили в хора, спокойно могат да защитят някаква степен в музикално училище, в музикална академия  дори. Марги редовно я давам за пример как професионално се изразява. Тоест тези неща си вървят, не допускам никакви компромиси. Когато нещо не е готово, значи просто не е готово. И не си позволяваме да представяме нещо, под което не можем да се подпишем.

Владислав Кацарски: Таня Никлева и Маргарита Маринова в „Приемната” на „Брайл ФМ”.

„Аве Mузика”, запомнете името на този хор и когато видите, че имат концерт, ако смятате, че можете да получите нещо от хорова музика, отидете там. За потвърждение ви пускаме още едно изпълнение на „Аве Mузика”.

Водещи: Анелия Велинова и Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova