Павел Павлов от „Само днес“: Има шанс, има надежда, има изход

„…Тази борба я има и ще я има винаги. Няма да забравя че, когато се въвеждаше закона за забрана на тютюнопушенето в закрити помещения, един артист, когото иначе харесвам и уважавам, седеше с цигарата и обясняваше как имал ПРАВА да пуши…“ П. Павлов

Разговаряме с Павел Павлов – създател и ръководител на Терапевтичен център “Само Днес”. Той е терапевт по зависимости, член на БАХ, член на международна НЛП общност, консултант и представляващ национална пациентска организация.

Работи със зависими и близки на зависими от 2006 г.

Не се отказва и от най-трудните казуси, а това е изключително важно при работата със зависимости. Води терапевтични групи в Центъра и личните терапии на някои от резидентите. Той познава много добре зависимостта и всичките ѝ лица. Навременната преценка на ситуациите и предимството да действа своевременно насочват голяма част от хората, които му се доверяват и се обръщат за помощ към Центъра за работа със зависими.

Владислав Кацарски: Павел Павлов, човекът, който вече сте чували да говори за зависимостите, дойде при нас в студиото. Здравейте, много Ви благодаря, че се отзовахте. Само за информация на нашите зрители и слушатели искам да кажа, че Павел Павлов не е от София, но намери време да дойде, защото проблемите, по които ще говорим сега, наистина са сериозни. 

Анелия Велинова: Той е сертифициран обучител, провежда тренинги за успешни родители, терапевт по зависимости, един от основателите на Българската асоциация по хипноза, Академия за родители, Асоциация „Само днес“, Център „Свобода”, който е във Варна.

Павел Павлов: Център „Свобода” беше в Добрич, създаден съвместно с наши приятели от Русия и в момента временно е спрял дейност. Асоциация за превенция и работа със зависимости, на която съм управител и председател на Управителния съвет, си създаде собствен център за лечение на зависими. Директор съм на този център.

Анелия Велинова: Вие с медицинско образование ли сте?

Павел Павлов: Не. Психолог съм.

Анелия Велинова: Специализирал сте в Полша и там са ви обучили специално за работа с хора, които изпитват различни зависимости.

Павел Павлов: Да, точно така. Това е една фондация, която за съжаление тази година затвори. Тя беше част от много по-голяма организация, идеята, на която беше да подпомага демократичното развитие на бившите социалистически държави. Към тази част имаше един отдел за работа със зависимости по американския модел „Минесота”, един от първите за работа със зависимости. Този модел е базиран на идеите на 12 програми за помощ на алкохолици. С времето „Анонимни алкохолици” се разраства като движение по цял свят. Тези идеи се възприемат от наркозависими, анонимни, близки на зависими, на зависими от хазарт и т.н. Повечето хора не знаят, че съвременната работа по зависимостта на практика тръгва оттам. 

Анелия Велинова: Ние имаме познати, които са в такива групи вече няколко години. Тези, които са обучавани преди, стават обучители на следващите и върви такава циклична работа, която на мен ми се видя много интересна, защото едно е, когато те обучават, друго е, когато ти трябва да предадеш своя личен опит на друг, когото обучаваш.

Владислав Кацарски: Не е точно като обучение, а нещо като ментор.

Павел Павлов: Тези групи за взаимопомощ, 12-стъпковите, са базирани на няколко много интересни принципи. При един от основните принципи, което е уникално, никой няма право да бъде изгонен оттам. Това е като последен пристан за всеки един зависим. Последното място, където ако цялото общество го е маргинализирал или отхвърлил, може да намери там помощ и винаги е добре дошъл.

Анелия Велинова: Но той идва по собствено желание, не може насила да влезе в такава група.

Павел Павлов: От зависимостите никой не може да бъде излекуван, ако говорим за лечение там, но това вече е друга, дълга тема. Няма как да стане насила. Има една приказка – „първо докарай дупето, след време ще дойде и главата”.

Владислав Кацарски: Казвате, че зависимостта не може да бъде излекувана. Наистина ли не може? 

Павел Павлов: Това е един много спорен въпрос до ден днешен в световен мащаб. Един от хората, които е дал през 30-те години идеите на „Анонимни алкохолици”, е д-р Силкорт. Той е бил главен лекар на Нюйоркската болница за зависимост. Някъде през 1700 година за пръв път идва идеята, че зависимостта е самостоятелно заболяване. За съжаление, тя е изпреварила много времето си за тогава и тази идея замира, не намира почва, но през 30-те години този лекар започва да наблюдава процеса и в 1951 година успява да убеди световната здравна общност, че се касае за самостоятелно заболяване, което има следните характеристики:  това е прогресираща хронична болест, която често завършва с преждевременна смърт. От тази гледна точка „хронична” смятаме, че е нелeчима като много често хората се объркват със злоупотребяващи и проблем на употребяващи хора, за които вече е друго.

Анелия Велинова: Злоупотребяващи съзнателно и проблемно употребяващи – какъв смисъл влагате в тези понятия? 

Павел Павлов: Ще дам пример за алкохолизъм, тъй като е най-разпространено и познато. Човек не употребява нищо и в един момент започва да пия една бира, не прекалява, само толкова. От време на време може да пийне малко повечко. С времето обаче някои от тези хора започват да злоупотребяват, тоест, те надхвърлят лимитите, които са нормалните за преработка в организма, започват да употребяват по-големи количества и по-често. След това идва етап, в който говорим вече за проблемна употреба, която води до проблем – скандал с някого, ударил колата. Той може да понесе много сериозни последствия с тази вече проблемна употреба, тялото да направи цироза и всякакви други усложнения. Но все още не говорим, че е зависим. Говорим, че има много проблемна употреба, тоест, с употребата той има проблеми. Идва един момент обаче, в който биохимията на мозъка се нарушава сериозно. Самата зависимост не е към алкохола, а към естествените опиати, които се синтезират в мозъка, провокирани от алкохола. Той запушва допаминовите рецептори, те не могат да усвоят допамина, хормона на щастието, и се натрупва голямо количество, което повишава желанието за промяна. Продължава още и още да употребява, защото вече стават резистентни, намалява се чувствителността на рецепторите, започва да се увеличава нуждата от по-големи количества и така неусетно, без да разбере, преминава през етапите на зависимостта и накрая говорим за хроничната зависимост, при която тези рецептори са необратимо увеличени. Това остава в паметта на мозъка завинаги. Отделно се случва още един процес, където са реакциите ни за оцеляване. Започва етап в мозъка, където са автоматичните процеси и този човек не може да прецени кога ще започне пак да пие. Той обещава, че всичко ще е наред. След малко се случва нещо, което отключва този фактор и започва да се държи по съвсем различен начин и това не е волеви процес. Наричаме го нарушен контрол над началото на употребата. Това е на психологическа основа. Когато започват да употребяват, се включва т.нар. „допаминов глад”, това вече е физиологична основа, защото е нарушена биохимията на мозъка и той не може да спре. Има нарушен контрол над количеството и над края на употребата. И оттук вече е в капан, защото не може да прецени кога ще започне и кога ще спре, и това с времето става все по-зле. Понеже е заболяване, мозъкът го рационализира в това време и започва да използва интелекта на човека, за да си обясни парадоксалното поведение. Случват се едни рационализации, минерализации, фантазии, изкривявания на света, нагласите към себе си. Стартира една много егоцентрична реакция – „търся това, което ще ме спаси и целият свят е длъжен да ми го осигури”. Започва с манипулация на хората около себе си. Обяснявам го с това как се вари жива жаба, която слагаме в топлата вода. Тя се чувства приятно, всичко е наред. Когато започва зависимият, той търси само бързи и хубави ефекти. С времето започваме да увеличаваме температурата. На жабатаѝ е приятно, бавничко организмът привиква и когато е сварена, вече е късно, не е успяла да избяга. Нещо подобно става със зависимостите, защото те дават много на младите в моменти, когато са объркани в търсенето на смисъла на живота, на целите си, на всичко останало. Това е един много бърз начин да се почувстваш важен, да си интересен, да си забавен, да се справяш с емоциите.

Анелия Велинова: Само склонност към стадното чувство ли е лошият колективизъм? Вие казахте 1700 година, значи е проблем на човечеството, а не само на младите, които искат да бъдат интересни. Сега има друга зависимост – ровенето в телефоните, интернет зависимостта, която също се превръща в някакъв тип психологическо заболяване.

Павел Павлов: Условно ги делим в няколко различни групи, за да може да бъде разпознаваем проблема. Когато говорим за зависимостите, ние трябва да му дадем някакъв вид, в който да можем да го измерим, да го обясним, класифицираме и го слагаме в определени групи, каталози. Това е по-скоро с цел да помогне за неговата идентификация. Но трите основни характеристики са тези, че имаме нарушен контрол над началото, нарушен контрол над края и имаме рационализация, минимилизация. Тоест, това вече води до проблеми, но ние се самозалъгваме и ги отричаме, правим всичко възможно да не се лекуваме, саботираме лечението. Това е пак характеристика на заболяването.

Анелия Велинова: Познавах човек, който приемаше сънотворни, не можеше да се спаси от тях, защото настъпва наркотична зависимост и процесът ескалира необратимо. 

Павел Павлов: За съжаление не виждам как скоро ще се оправи тази посока. Преди стотина години започна една много лоша тенденция, която наложи, че хората трябва бързо да се лекуват с лекарства. Сега се завръща т.нар. „холистичен подход” – ние сме една система и с лекарствата лекуваме само симптома, а не причината. Затова има бум на хронични болести, защото не лекуваме това, което се случва.

Владислав Кацарски: Не се ли чуват някакви разумни гласове в защита на човека, защото всичко това е против нас, а за да оцелеят, фармацевтичните компании са заинтересовани да си продават лекарствата, които обаче  не лекуват, както казахте, а потискат само симптома, не и това, което го поражда. Кога ще спре тази диващина? Поне един глас не се ли чува в този свят, който да каже, че е време да сложим край. 

Павел Павлов: Този свят е много сложен вече. Това е един свят на аномия, тоест, правилата все повече нямат значение. 

Анелия Велинова: Всичко е позволено.

Павел Павлов: Привидната демокрация всъщност се превръща вече в някакъв вид манипулация и най-лесно се манипулират хората, когато им дадем илюзията, че са свободни. Съобщаваме им неща, с които отклоняваме вниманието им от важните проблеми. Оръжията убиват, нека се произвеждат и непрекъснато да има войни, и лекарствата убиват, неизползвани правилно. Аз давам пример – огънят може да те стопли, но може и да те изгори, зависи как го използваме. Това е във всякакви области – и новините, и информацията може да те убие, може и да те спаси. 

Владислав Кацарски: Знаете ли кое мен много ме учудва – отгласът на Вашето интервю, което изтече при нас. Тук не става въпрос за институция или за някаква организация, а за човек, който е редови зрител и слушател, изключително недоволен от интервюто, което Вие дадохте за нашата медия. Каза: „Три минути слушах и той лъже.” Първо, не е чул цялото интервю. Второ, до такава степен ли вече са ни промити мозъците, че някой след като започне да говори за тези проблеми, реагираме така.

Анелия Велинова: Той е наркозависим сигурно, за да реагира по този начин.

Павел Павлов: За пръв път четох като изследване във връзка с ЛГБТ общността, че хората, които най-много критикуват тази общност, или са засегнати пряко по някаква причина, или самите те са склонни на подобно поведение, но социалната норма е потиснала човека и тук говорим за силно отрицание на проблема на зависимия. Тези, които най-силно критикуват, вероятно имат сериозен проблем, което е нормално, няма нищо лошо в това, естествено е. А и вече да не говорим, че има една много силна мода на хейтърство, „на всяко гърне мирудия”. Под наши постове винаги се намират едни многознайковци, които оплюват всичко смислено и свято. Това са хора загубили се, те имат нужда от сериозна помощ, защото не могат да открият себе си и така намират място за своята изява.

Анелия Велинова: Защо отвън идват тези идеи? Мен това винаги ме изненадва – в България сме едно общество, което преди години не е имало такива проблеми, може би е имало друг тип зависимости. Те са съществували в цялото развитие на човечеството, пристрастяванията са били към различни неща. 

Защо тук не се раждат тези идеи? Тръгват от Америка, обучен сте в Полша. Едва сега започват обучения в България. 

Павел Павлов: България има много добра школа за алкохолизъм. Съществували са групи за помощ на зависими през социализма, но не се е говорило за това. Движението, което се заражда в Америка, е било уникално. Има голяма заслуга и „сухият период”, който е наложен там. Той помага да се концентрират към лечение, да се обърна внимание на проблема, защото тогава това се е смятало за грях, въпрос на воля. Но хората са наблюдавали и са разбрали, че това е заболяване и са направили революция за справяне с тази негативна тенденция. На въпроса какво е дала Америка най-много, Кърт Вонегът в „Съдби по-лоши от смъртта“ отговаря: „Какъв е основният принос на Америка към световната култура? Много от вас биха отвърнали: джазът. Аз съм страстен любител на джаза, но ще отвърна другояче: движението „Анонимни алкохолици“.

Владислав Кацарски: Все пак социалистическият човек имаше зависимости. Има ли статистика, която да покаже колко са алкохолно зависимите? Официално няма алкохолици преди 10 ноември и въпреки всичко някой е следял тези процеси? 

Павел Павлов: Сега има хора, които доста добре разбират какво е зависимостта, има ли почва у нас и как се развива? Но за съжаление тези хора остават встрани, неглижирани. Самата система, която трябва да работи, не си върши добре работата. Нямаме добра отчетност за тези неща, но за 16-те години, в които се занимавам със зависими, има огромни положителни промени. На едно обучение, което водихме в Долна баня бяха събрани професионалисти от цяла България и накрая направихме една карта на създаденото, на това, което съществува в момента. Когато започнах преди 16 години и търсех място за адекватна помощ, почти не съществуваше такова нещо. Не казвам нямаше, а почти нямаше или дори да го е имало, не съществуваше информация за това. Сега има информация и много места, стига човек да желае къде и как да се лекува и безплатно, и платено. Да, държавата е буквално абдикирала от проблема, но има хора, които са държавни служители и се опитват да направят каквото могат. 

Анелия Велинова: Не ви ли казват, че няма нормативна база. 

Павел Павлов: Нормативната база е все още пълен хаос.

Владислав Кацарски: Когато казвате държавата, това значи, че няма нормативна база, няма създадени удачни начини, с които тя, лекарите, психолозите да помогнат на зависимите. Няма никаква държавна база. Ние наскоро установихме, че в България няма държавни хосписи. Всичко е частно и ако един човек опре до хоспис, ще трябва да плаща по 45 лв. на ден с отстъпка, защото държавата и оттам е абдикирала.

Павел Павлов: Аз мисля, че не е нужно да бъде работа на държавата. Тя трябва да създаде нормална нормативна база и да подкрепя тези места на социално уязвимите групи. Неправителственият сектор може да се справи прекрасно.

Владислав Кацарски: Да му се даде възможност и въздух малко да се справи, защото всичко опира до нормативна и материална база, до пари.

Павел Павлов: Аз съм по-запознат със зависимостите и мога да кажа, че пари има. Достатъчно пари има на този етап за зависимости. Проблемът не е, че няма пари. Значи има една наредба, даже са няколко – 1% акциз за алкохола и цигарите постъпва в Министерството на финансите. Това са около 40 милиона лева. В момента заведенията с адекватно лечение и работа със зависимости са 12, които могат нещо да свършат що-годе. Да направим приблизителна елементарна сметка – ако от 100 000 хора със зависимости 10% искат да се лекуват, това са 10 000, а ние реално в тези 12 центъра можем да осигурим тази година по 600 места.

Анелия Велинова: Лечението може би не продължава само една година.

Павел Павлов: Може и по-малко да е. Да ги сложим примерно една година и можем да покрием 1000 места, въпреки че завишавам, защото ще вземем хората, но нямаме персонал. 1000 човека по 2000 лв. са 2 милиона, а имаме 40 милиона. От тези 40 милиона да дадем 10 милиона за превенции, за да работят нормално, а не на парче, на програма и пак остават пари. Ние не можем да ги усвоим. Тези пари отиват в  Министерството на здравеопазването. 

Друг проблем, за който не ми се говори в момента, а той е страхотен бич – България имитира Лас Вегас и имаме ужасно много игрални зали.

Владислав Кацарски: Само в Бъкстон като тръгна по „Каблешков” има три на разстояние от 100 метра. 

Павел Павлов: Съществува закон, приет през 2020 година с изменение и допълнение 2022 година, който гласи, че хората, които са с опасност да развият зависимости, да не бъдат допускани до участие в хазартни игри, по член 10, точка „в” – лица, поставени под пълно или ограничено запрещение, лице, което смята, че има проблем с хазарта, лица, чието социално положение и равнище на доходи може да ги направи по-податливи към участие в хазартни игри и развиване на хазартна зависимост, тези лица с допълнението могат да поискат да не бъдат допускани до участие в хазартни игри. Тоест, имаме механизма и ние можем да поискаме, и близките да пожелаят този човек да го вкараме в регистъра, който седи 2 години. Това е чудесна замяна, той влиза в този регистър, а когато отиде в залата, тя не трябва да му даде достъп. Обаче този закон не работи, той не действа.

Владислав Кацарски: Никога такъв закон в България няма да действа, това ви го гарантирам, просто защото ние така сме устроени, така сме и учени. Нека да се върнем в 1976 година, да стигнем в уроците по история, в които ни беше обяснено, че Ивайло е свинар. Цар Ивайло – свинар, който дошъл да свали царската власт. 

Анелия Велинова: Много дезинформация имаше.

Владислав Кацарски: Първо, Ивайло не е никакъв свинар и после, как ти учиш своите деца да вървят срещу законната власт.

Анелия Велинова: Аз ще се върна в 1989 година – първият закон, който се разгледа за „демократичните” промени на тази държава, беше законът за хазарта. Кажете ми на протестите кой замеряше с черита преди една или две години, когато искаха да свалят правителството – пак човек на хазарта.

Вие ли направихте тази чудесна революция да не се пуши в заведенията? 

Павел Павлов: Това беше инициатива на няколко човека – две лекарки и един журналист. Събрахме се няколко организации, които са регистрирани в България, направихме широка коалиция „България без дим” и с финансово подпомагане от чужбина, с усилията на много хора се въведе този закон. Той тръгна много добре, лошото е, че когато падна правителството, всичко се разми. Пак работи, но с много компромиси. 

Владислав Кацарски: Както казваме в България „улицата, която ще се разкопае, преди това се асфалтира”. А защо накараха хората да дадат толкова пари за аспирация, при положение че само след две години влезе законът, забраната и пак стигаме до това, че съдебната ни система не работи, защото ако беше една нормална съдебна система, с нормални закони, хората, които бяха принудени да дадат пари за аспирация, щяха да осъдят държавата. И друго – или въвеждаш едно нещо, или не го въвеждаш? Половинчатите мерки не водят до резултат.

Павел Павлов: И самият бизнес беше виновен за това, че въведоха аспирациите. 

Анелия Велинова: Те не искаха да загубят клиенти.

Владислав Кацарски: Вече не съм чак такъв пушач, какъвто бях, но лично аз  приветствам идеята да не се пуши в заведенията, защото сутринта се събуждаш свеж и дрехите ти не миришат на неприятни неща, а главата ти  тежи само от алкохол или от високата музика, а не от дима, който е нещо страшно.

Анелия Велинова: Проблем на ценностите ли са зависимостите?

Павел Павлов: Може и така да се каже. Има една идея, която много ми харесва. Тя не обяснява напълно нещата. Ако на родителите по някакви причини кошничката им за любов е полупразна или празна, не могат да дадат нужната обич и подкрепа на детето си, а понякога не защото е празна, а защото са ангажирани с ежедневните проблеми на живота – криза, пари, осигуряване на финанси. Поради някаква причина те не могат да дадат необходимото на детето и неговата кошничка остава празна. В съвременния свят семейните ценности липсват. Когато примерно липсва един родител, бабата, дядото поемат функциите на родители. Родителите вече изостават, те не могат да дадат нужното на детето, какво да говорим за поколенията назад. И самите деца остават в нищото. Когато образователната система не може да им го даде и никой не ги учи на полезните и важни неща за оцеляване, емоционална и социална компетентност, тези младежи са в риск да развият зависимости. Учим ги на някакви правила, норми, но с учители, които не им предават нови ценности, нов начин на разговаряне с младите хора, нов начин на подкрепа. От една страна ги разбирам, на 50-60 години да се промениш е трудно, но от друга страна, тежка е и промяната на младите. 

На неправителственият сектор все повече започва да му се чува думата, независимо че непрекъснато се опитват да го задушат   властимащите. Обединяваме се, събираме се заедно различни организации, за да направим така, че да се чуе гласът ни.

Анелия Велинова: Пушенето ли е най-голямата зависимост на българина?

Павел Павлов: В момента не мога да кажа, много условно е това, но според световните статистики на първо място са психоактивните вещества, на второ място е тютюнопушенето, на трето място по поражение е алкохолизмът. 

Владислав Кацарски: Една голяма част от българският народ пие по 100 грама вечер. Всяка вечер. Това „пиянството на един народ” ли е? 

Павел Павлов: Не бих казал. Това са народопсихологията и традициите – сватба, кръщене и основно в християнските държави го има, и това е нормално, не можем да го изтръгнем. По-скоро е въпрос на ново социално възпитание и култура. Когато на едно дете му дадеш по правилния начин как да се изяви и как да стане важно и интересно, се намалява рискът от развиване на зависимости. Важно е то да се чувства обичано и любовта да изпълва празнотите в душата му, в обичаща среда да задоволява свои изконни нужди – аз съм важен, аз съм социално приет, интересно ми е, щастлив съм. 

Анелия Велинова: Имам чувството, че трябва да се образова средната част, тоест, родителите, които едновременно да образоват децата и бабите, и дядовците.

Павел Павлов: Знаете ли какво се случва, когато обявим, че ще правим обучение за родителите? Случват се няколко неща, особено ако споменем за зависимости. Социални работници и въобще в училищата казват: „В нашето училище такова нещо няма.” 

Анелия Велинова: Защо го крият?

Павел Павлов: Защото директорите смятат, че като има зависимост, едва ли не те са лошо училище.

Анелия Велинова: Ние сме виждали пред училищата на нашите деца как полицията толерира размяната на цигари помежду им. 

Владислав Кацарски: За полиция няма да говорим, защото само като се спомене за нея, вече си представям човек, който е избягал, като е блъснал някой, човек, който сътрудничи на престъпниците.

Павел Павлов: За радост имаме много добри полицаи. Навсякъде в цял свят си има и мърша, и свестни хора. Аз мисля, че и пресата е отговорна малко за тези неща, защото се набляга прекалено много на негативните новини, не се говори почти нищо за хубавите.   

Владислав Кацарски: Прав сте, обаче  давам примери в двете посоки. Казват: „ Полицай блъснал дете и избягал.” И така всяка вечер има по един лош пример за полицай, който нещо е направил. Преди една година и половина показаха полицай, добър човек, който помага на сляп човек да се качи в метрото. Аз пътувам с метрото. Всеки ден и от 7 дена в седмицата шест пъти ми помагат полицаи. Как пък един път не отразяват такава новина? 

Павел Павлов: Не знам, това е малко народопсихология вече, не съм отделял време да видя откъде тръгва това нещо. Въпреки че този  начин на говорене, е бил много характерен в Америка, когато за пръв път още през 1900 година Карл Роджърс е първият, който започва да говори за една нова комуникация с клиентите. Томас Гордън е човекът, който през 70-те години създава система за уважителна комуникация между родители и деца, между учители и деца, между служители. На Америка трябвали много години, за да може това да стане част от културата ѝ и даже някои казват с шеговит тон, че една от причините е прекалено многото адвокати, които има. Дръж се уважително, защото ще те осъдя. Ние започваме тепърва да говорим за това и е нормално хората с негативизъм, със съпротива да го приемат. Това уважително отношение към доброто, към хубавото не е заложено в начина на говорене. Значи, ако ти правиш нещо хубаво, това е нормално, няма защо да ти го казвам, обаче ако направиш нещо лошо, ще го маркирам. 

Анелия Велинова: Агресията включва ли се към зависимостите?

Павел Павлов: Агресията може да е следствие на зависимостта, част от нея, въпреки че 50- 60% от насилниците не са зависими, както и социопатите също. Те много рядко са зависими и обикновено са с чисто съзнание, за да може да копира емоции и да разсъждава. Но като лечение е подобно на зависимост, защото както зависимия той не осъзнава проблема си. И с насилникът е така, той не разбира, че е насилник. Хората станаха много чувствителни, много изнервени и това захранва агресията.

Анелия Велинова: Агресията много се разрасна като явление.

Павел Павлов: Много филми гледат.

Владислав Кацарски: Колкото и да е странно, е точно така. Тази вечер, тези, които гледате това предаване, обходете 250-те канала, които имате, за да видите колко филми с чисто човешки отношения ще се излъчват по тях. Един-два турски сериала и колко екшън в другите продукции с кръв, насилие, убийства. Даже в детските филми има побоища и грубост.

Павел Павлов: Тези филми ги има, но в същото време трябва да съществува много здрава социална система, за да може да научи младите хора сами да си филтрират информацията. Имали сме много хубави деца, когато водим обучения с тях и видя, че могат да се изказват, да ги провокираме сами да търсят решението, от тях да тръгва всичко, на мен специално много зареждащо ми действа този контакт. Те са прекрасни, ние не сме добри. 

Като бях на едно от обученията, си зададох въпроса коя е най-трудната за лечение зависимост? Сексуалната. Когато започнем да говорим за това – зависимост от секса, любовта и взаимоотношенията, хората се втрещяват изведнъж.

Анелия Велинова: За тях това е табу.

Павел Павлов: Това е огромен проблем. Говорим за убийства от любов, за влюбвания, за липсата на ценности, семейството вече няма никаква стойност. Включително и ние, професионалистите, страдаме от всичко това. Трудно може да се изгради една нормална връзка. Насилието, което цари във взаимоотношенията, старите табута и норми, а не приемане на новото, всичко това е един много сериозен проблем.

Анелия Велинова: А коя е най-трудната ви група за обучение, защото споменавате социални работници, администрация в училищата, психолози, децата, родителите, самите зависими. Много са групите.

Павел Павлов: Най-трудни са социалните работници в училищата, на които някой им е казал, че трябва да са там. Те нямат никаква мотивация и интерес да присъстват в училищата. Необходими са им сертификати, не знания.

В някои маргинални общности, където трябва да говорим за зависимости, децата са малки  и това не стига до тях. На младите не трябва да се говори за зависимост или ако се споменава, трябва да се обучават професионалисти как да правят това. Работата със самия зависим е най-трудното нещо. Тя е групова, индивидуална и е много сложен процес. Съществува сбор от фактори – имаме да работим с психиката на човека, много тежко увредена, да развием социални умения. Съвременните млади хора буквално са с нулеви социални умения за оцеляване без вещества. Работим с т.нар. емоционална компетентност – да разпознае емоциите, как по адекватен начин да се справи с тях, а не да употребява вещества или да играе хазарт, или каквито и да е игри. Липсва смисъл на живота, ценност на душата, на духовността, душичката му е гладна. На любов да се научи, да знае, че той е важен на този свят, че животът е уникален и няма нужда го подменя с някакъв илюзорен свят. И това работи едновременно, и когато дойдат в нашия център, трябва да им направим индивидуален план на терапия, за едните по-бързичко, с други по-бавничко. Понякога не можем да се справим, много често не успяваме. Хората питат: „Каква ти е успеваемостта?” Ако зависеше само от мен, тя щеше да е 100%, но не зависи единствено от мен. Зависи от теб и от много други фактори, комплекси от фактори. Искаме да правим чудеса и да сме магьосници. За съжаление, има злоупотреба с тези неща. Някои колеги, които не са наясно какво е зависимост, как от едно зависимо поведение можеш да го прехвърлиш на друго и те да го наричат лечение, често целенасочено лъжат, обещават на хората невъзможни неща и те отиват, подмамени от обещанията. Искат бързо и лесно всичко да става, без да носят лична отговорност. Работата с близките е изключително трудна, хората са концентрирани в оцеляването и да знаят какво е правилното. Но самите те също саботират много процеса. Идват при нас, сякаш сме „сервиз” – ето ви този телефон или автомобил, ремонтирайте ми го. Касае се за човек с тежко заболяване. Всички заедно трябва да се включим, за да има ефект терапията. Когато обявим, че ще говорим за превенция на зависимостите в семейството, няма нито един родител. Не идват. Няма ги. Когато кажем тренинг на успешни родители, отговарят, че са успешни и приключва дотам. А идеята е да подпомогнем да изградят една нова комуникация. Колкото по-рано започнат тази нова комуникация с детето си, толкова нуждата да потърсят после помощ от нас намалява. Може да е прекрасен родител, но да няма нужните знания и умения.

Анелия Велинова: Центърът от цялата страна ли приема хора, защото казахте, че е от резидентен тип?

Павел Павлов: Резидентен, защото живеят там. Иначе имаме индивидуална психологическа подкрепа, работа със семействата.

Владислав Кацарски: Кажете как се казва центърът, защото предаването има някакъв лимит, а нашето време почти свърши. Може да ви се струва странно, но вече 50 минути говорихме.

Павел Павлов: Името на асоциацията е „Само днес” и е избрано символично, защото зависимият човек от една страна има навика да отлага своето лечение, а от друга – живее в миналото или в бъдещето. Затова акцентът е върху днешния ден. Само днешният ден е денят, в който може да бъде направено нещо, за да се спре употребата и да се поеме отговорността за собствения живот, днес е първата стъпка по дългия път на лечението. 

Анелия Велинова: А ако са като Марк Твен и кажат „само днес няма да пуша”.

Павел Павлов: И утре си го казваш. Много ми хареса един ирландец, който заяви: „ Аз съм чист 24 години и само днес не пия.”

Аз от 15 години не пуша. Питат ме защо казвам, че още имам проблем. Ако сега запаля цигара и дръпна от нея само веднъж, всичко ще се върне отначало. От тази гледна точка зависимостите не са лечими. Ние говорим за възстановяване на нормалния живот, на отговорния живот, а не за лечение. Може контролирано да пиеш, пушиш, играеш хазарт, каквото и да е, ако един път контролът е нарушен, губиш битката. Затова само днес е важен.

Владислав Кацарски: Има ли нещо, което не ни казахте, или пропуснахте да споделите?

Павел Павлов: Скоро се обади една майка и каза, че нейното дете е пушило трева и беше много уплашена. Това, че е пушило трева е най-нормалното нещо – 99% от децата са експериментирали с някакви вещества или нещо друго. Това не е толкова страшно, децата така опознават света. Ако навреме вземете адекватни мерки, всичко ще свърши добре. Ако започнете с налагане, със забрани, това е лошо. Дори вече да е развил зависимост, пак има шанс. Можете да се обадите на нас, има и други организации, групи за взаимопомощ – има шанс, има надежда, има изход.

( Пълното интервю може да чуете във видеоматериала. )

Водещи: Анелия Велинова и Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova