Пламен Цветанов: Светът е музика!

                   „Пианото е като човека – има характер.”

                                                                              Пламен Цветанов

Той е млад композитор и пианист, който рисува филмова и театрална музика върху черно-белите клавиши от дете. Носител е на множество престижни отличия от национални и международни форуми за пиано и композиция, сред които и Голямата награда от конкурс в Париж за изключителен талант и артистизъм.

Разговаряме с Пламен Цветанов в информационно-културния център на Република Северна Македония за поредицата от негови дискове с филмова и театрална музика, за детето Пламен и избора да се посвети на нея, а не на театъра. За „малката страна” и големите музиканти. За любовта му към Йохан Себастиан Бах, който поставя на челно място в галактиката от велики композитори. За това, което вижда, когато свири. За вдъхновението, когато пише филмова музика и за предела на дарбата.

Пламен Цветанов:  Очаква се да излязат поредица от дискове с моя филмова и театрална музика, като идеята беше, че в един или два диска ще събера дотук натрупаното творчество. Оказа се, че в един диск не мога да побера написаното до момента, което ме изненада приятно. Реших да подбера нещата, които са ми най-близки. Надявам се да има още много дискове и музика от мен.

Моите родители са основателите на Малък куклен театър „Слон”, първият частен куклен театър. За мен дилема нямаше – или музикант, или нищо. Бях разбран и подкрепян, както от тях, така и от учителите ми, напоследък и от моята съпруга.

Една страна е точно толкова голяма за своите жители, колкото големи считат своите постижения или амбиции. Колкото по-малка е амбицията, толкова по-малка е и държавата. Няма значение откъде идва човек, важното е откъде идва неговото вдъхновение.

Моят любим композитор е Йохан Себастиан Бах. За мен той е най-великият композитор. Аз започнах да композирам не толкова млад, колкото Моцарт, но все пак от малка възраст и една от първите ми композиции, която никога не съм свирил пред публика, нейният стил, самото мелодико-хармонично подвеждане на това произведение, е точно в бароков стил. Старал съм се да се доближа най-близо до моя най-любим композитор. Не само Бах, но всички композитори от бароковата епоха са достигнали висота на музиката, която не се е загубила, напротив. Музиката продължава да се развива, тя е живо същество, но това, което сме чули в нея от онази епоха, е много близо до Бога. Винаги, когато мога, когато ми се предоставя възможност, в моите концерти включвам произведения на Бах. Докато свиря, си давам сметка защо толкова обичам този стил и тази музика. Всеки глас е със своя посока, той отива някъде, не е безцелен. Макар да работи с останалите гласове, има своята индивидуалност, своята цел и своето разрешение.

Когато свиря, виждам нещо, което не може да се опише с думи. Не е само картина, звук и усещане. То е повече. Ако човек види много красив пейзаж, ще има някаква картина в главата си, но няма да е това, което аз и мои колеги, музиканти, „виждаме”, докато свирим. Образът е много близък до този, който си представяме за Рая.

Един филмов композитор има картбланш да се разположи във всички стилове, които са известни до момента. Дава се една изключително богата палитра, а и позволява на музикално-чувствени картини, които принадлежат към някоя история, да излязат наяве и да пресъздадат героите. Това е причината да обичам да пиша и за театъра, защото изпитвам същата свобода.

Музиката е най-великият език, този, който няма нужда от преводачи и се разбира от всеки. Език – личен и вътрешен, но винаги верният. В музиката човек не може да лъже. Тя изважда скритото вътре, независимо дали сме слушатели или изпълнители, или композитори.

Всеки композитор чува една и съща божествена музика, но един ще запише късче от нея и ще бъде прав, друг ще запише друга част от нея и също ще бъде прав. А истината е, че тя е едно цяло, от което ние сме чули нещо.

Дарбата няма лимит. Има един много хубав клип, който видях в интернет. Едно куче толкова беше свикнало пред него да има стъклена преграда, че когато му отвориха вратата, то не смееше да мине, защото смяташе, че там още има преграда. Няма я, но кучето не знае. Същото е с дарбата. Това, че ние мислим, че има лимит, не означава, че лимит действително има.

Водещ: Владислав Кацарски

Написано от Anelia Velinova