Зрящите около слепите

Зрящите около слепите

автор:  Владислав Кацарски

 

 

Около някои слепи има много добри зрящи приятели: помагат им, водят ги насам-натам, станали са техните очи и продължението на ръцете им даже. В много случаи слепите откровено не си представят живота без тези свои зрящи приятели. Затова им търпят капризите, защото тази помощ на зрящите ги е поставила в положението на незаменими. И като че ли в това няма нищо странно. Чевешката природа си е такава, че безкористността рано или късно се изкористява по някакъв начин. Тук нямам предвид онези извращеняци, които безогледно и безкрупулно се възползват от близостта си до слепи хора. За тях ще стане дума на друго място. Тук говоря само за чистите отношения между слепи и зрящи. И за това, че каквито и да са тези отношения, за зрящите слепите винаги си остават слепи, една позиция по-ниско, малко по-ниска проба хора. Това важи и за тези виждащи, които до такава степен са се вградили в живота на незрящите, че – аха – са станали част от тях. Е, почти, ама не съвсем. С най-малък жест, с уж нищо незначеща гримаса те издават превъзходството си, от тяхна гледна точка разбира се.

Имал съм много случаи на такива „незабележими” и  „незначителни” жестове, които са ме убеждавали, че съм приет от моите зрящи приятели, но съм допуснат до една определена територия и, каквото и да направя, за мен няма други предели в техния свят.

На всеки сляп му се е случвало да върви с някой зрящ по улицата и зрящият да каже: „Изчакай ме тук, само ще вляза да погледна нещо в…” Може да е аптека, магазин, кафе, фризьорски салон или каквото и да е. Защо, така ли ще каже онзи или онази на зрящата си приятелка?

През 2000-та година останах без работа. Заемах доста висок пост и това предполагаше, че лесно ще си намеря място, дето да си изкарвам достойно прехраната. Около мен винаги е имало много зрящи хора. Що вечери сме се събирали вкъщи, що песни сме изпяли, що теми сме разнищвали в моята къща! Тези хора също са ме търсили, канили са ме у тях на гости, дружали сме. Когато обявих, че си търся работа, у всеки, на когото казах, прочетох негласния въпрос: „Какво можеш да правиш?” А приятелите знаят кой съм, познават ме. Само че това не се оказа достатъчно: слепият за тях си е сляп, и за него си има специални предприятия, специални редакции, специални предавания.

Като поканих Деян Славчев в предаването си, накрая той ми каза: „Ти си като машина”. После, като му се обадих да го попитам, дали би ми оказал съдействие да си намеря работа, той ме изпрати при тия смешници Иван и Андрей.

Много често се питах, защо е така, защо само у нас е така!? И до сега не си давам друг по-разумен отговор: „От простотия”.

Има една жена – приятелка на слепи от тридесет години. Толкова е близка с тях, че по едно време направо си я смятаха за „наше куче”. Тя е научен работник в БАН. Когато тръгна да се издига в кариерата, темата й беше „Слепите като малцинство”, или „като отделна общност”, не съм сигурен. Предпочете тази тема, ясно знаейки, че никой не може да й опонира. Не че направи някакви изследвания, не че писанията й допринесоха нещо на някого. Но тя спечели това, което искаше. Е, на гърба на слепите, ама малко ли им е помагала.

И онзи отдавнашен ден ми се обади: някакъв неин приятел щял да открива еко кът в Борисовата градина, да съм заведял няколко мои ученици (аз съм възпитател в училището за слепи), така просто, да видели децата, да се порадвали. Ние някога с  тази жена бяхме приятели. Тя също е била гост на моята маса. Но не ми се беше обаждала сума време, година и половина близо. И сега изведнъж – да отида на откриването на някакъв си еко кът. Като как покани мен и няколко ученици, а не мен и моите деца, да речем? После всичко си дойде на мястото: ще дойдат журналисти, камери, ще са снимки . чудесии, ще се доказва колко е нужно всичко това, дето е направено. То едно също такова дълбоко „нужно” сега си буренясва насред училището за слепи и езерцето му служи за поилка на кучета. Но съм забелязъл, че  когато се върши нещо ненужно или се сътворява някаква простотия, се канят слепи или инвалиди, та да се скрепи „полезността” по този начин.  И когато  го правят другите, иди-дойди, но когато това е някой от приятелите, ти става едно гумено… Чак да възкликнеш: „И такива чеда ражда (раждала е) и ще ражда българската майка…” –  не е задължително да бъде „юнашка.”